close

Вход

Забыли?

вход по аккаунту

?

Любовта в нас- презентация

код для вставкиСкачать
Предполагам, че всеки е изпитвал поне веднъж в
живота си това чувство, което не може да се сравни с
друго, и което предоставя на душата неподражаемо
щастие - любовта.
Тя има много измерения – към близките, към
любимия човек, към хората изобщо. Каквато и да е,
обаче, тя е любовта, която е в нас. Тя докосва
сърцата ни по неузнаваем начин, развихря
фантазиите ни, окрилява ни, прави ни добри.
Това, може да е чувството на безрезервна
искреност и щастие между двама влюбени,
изпълващо живота с много емоции, от които обаче
някои са тъжни и ни карат дори да стигнем до
крайности, а други - да се усмихнем и да се радваме
на това, което притежаваме. Да се наслаждаваме на
всеки момент с любимия човек.
Веднъж докосне ли ни, тя завладява ума ни, вече
не можем да живеем без другия. Дори, когато не е
взаимна, дори когато страдаме, ние всъщност
„облагородяваме” душата си, защото всяко
препятствие ни прави по-силни и по- зрели.
Вярно, когато „прободе” сърцето ни се чувстваме
нещастни, самообвиняваме се и търсим причините
за нашата самота. Безсилни сме понякога да
признаем чувствата си, да „облечем” усещането в
думи. А трябва да се научим да говорим помежду си
открито, без да се срамуваме, че могат да ни вземат
за „глупци”. Та нали най – великите влюбени са
били в една или друга степен „луди” и неразбрани за
времето си, но времето ги е запомнило!... Безброй са
примерите в световната история и литература. От
древното, дори митологично време до
постмодерните наши дни...
Любовта е полет на душата и всеки човек трябва
да се отдаде на този полет, когато го усети. Той може
повече да ни подари, отколкото ограби.
Вярно е, че сме склонни да вярваме сляпо на
всичко, но е много по-добре да живеем в свят сив и
тъжен, отколкото светъл и лъжовен. Любовта не
бива да се съпровожда с лъжа. В стремежа си да сме
по-близо до любимия, се превръщаме в найуязвимото същество и ставаме лесна мишена за
"капризите на съдбата". Един ден, когато този
"единствен" за нас човек, си отиде, просто така, без
причина, която да разберем, за нас това е сравнимо
само с трагичния край на живота ни... Имаме
чувството, че земята пропада под краката ни и няма
къде да избягаме, за да се спасим. Скриваме се от
света и от най - близките си хора, затваряме се в
себе си, плачем и си казваме - "Защо се случи точно
на мен?!...
Колкото и да ни боли, колкото гняв да изпитваме,
любовта , останала в сърцето ни, отново ни спасява.
Тя е тази спасителна сламка за нас... Все пак това е
станало, няма връщане назад...Банално или не,
животът продължава...
Белегът в сърцето ни ще стои, но не като белег от
рана, а като белег от преживяно. Трябва да умеем да се
учим от грешките, от емоциите си и да потискаме
озлоблението, ако искаме да бъдем истински щастливи.
Да знаем, че никога не бива да съжаляваме за неща от
своето минало и да съхраняваме в сърцата си само
истинската обич.
Много са теориите във философията и психологията,
които ни учат на това. Трябва обаче да се научим да
затваряме очите си понякога, а да разтваряме душите си.
Как?! ...Това всеки сам трябва да реши. Няма правила,
нито рецепти, за „болни от любов”. Защото любовта
само по себе си не е болест. Нашето съзнание я
превръща понякога в такава. А каквото чувстваме, това и
излъчваме. Затова психолозите ни съветват да бъдем
позитивни.
За мен любовта е, преди всичко начин на живот.
Усмивка, когато си тъжен. Песен, когато ти се плаче.
Подадена ръка, когато си в труден момент от живота си.
Обикновената човешка доброта в ежедневието ни.
Добротата, която не изисква заслуга от този, който я
получава. Това е любовта!
Любовта е и способността ни да казваме на близките
до нас, на семейството си, че те са важни в живота ни, че
ги обичаме. Да се научим да не пропускаме дори найдребния на пръв поглед повод за това. Да говорим, да
„обличаме” в слово емоциите си, да не ги задържаме
„вътре”, защото животът е кратък и понякога късно го
съзнаваме...
Сега си спомням, че преди Коледа в нашето училище
открихме литературен клуб и темата, по която писахме
бе – „Защо е нужно да казваме на близките си по-често,
че ги обичаме?”. Тогава ми се стори малко необичайно
като тема за размисъл, но сега разбирам, че учителката
ни по философия е била права. Не само времето около
Коледа, а всеки ден трябва да казваме на другия или
другите, че те са важни за нас. И „казването” не е
признак на слабост, а напротив сила на нашата душа и
нашето съзнание. Колкото повече даваме от себе си,
толкова по – богата става душата ни. А любовта
раздадена от нас се връща многократно към нас.
Обновява ни, дава ни нови сили, възможност да
преоткриваме нещата, хората, да се влюбваме все по истински и по – всеотдайно.
Истинската любов окрилява, дава ни сили да
посрещаме по- леко несполуките. Това е известно клише,
но макар и превърнала се в такова, тази фраза е вярна.
Най – хубаво е, когато любовта е взаимна. Когато не е
обаче, човек не трябва да се фиксира върху страданието,
а да го превръща в стимул за нещо позитивно: работа,
учене, творчество. Само така можем да съхраним
любовта в нас жива, а следователно и себе си.
Ние, младите хора, често не се вслушваме в съвети,
не извличаме навреме поуки от негативните неща и това
става причина за нашите страдания. Понякога те водят
до тежки последствия за нашето физическо и психическо
здраве, както и до неправилно разбиране на понятията –
любов, обич, доброта...Те така се „изкривяват”, че отиват
в другата полярност – омраза, озлобление, желание за
отмъщение. Затова напоследък ставаме свидетели на
такива ужасяващи случаи в нашите училища. Побоища,
убийства, самоубийства. Нима любовта не е способна да
ни спре?!...
Вярно е, че любовта вече не е такава, каквато
Шекспир я описва. Варно е, че тя, както всичко у човека
се променя. Но не е вярно, че не сме способни да я
култивираме и развиваме от рано в себе си. Да се
научим да й даваме по – често „зелена светлина”, за да я
спасим.
Да!... Струва ми се, че любовта в нашето ежедневие
понякога ”крещи” в ушите ни, но ние ги запушваме с
тампони. А трябва да ги захвърлим, да настроим
сетивата си на вълна чуваемост.
Да чуваш другия, да виждаш другия, да ОБИЧАШ
другия. Това, мисля аз е ЛЮБОВТА.
Любовта такава, каквато днес ни е нужна, в нашето
забързано, обикновено ежедневие. Понякога е нужно
просто да се обърнеш и да отвърнеш на погледа след теб.
Нужно е да спреш и да повдигнеш стъпканото цвете и то
отново ще се съживи... Това не е любовта на Люцкан от
известния разказ на Йордан Йовков, но ние трябва да се
поучим по малко от всичко, което сме чели, слушали,
преживели. Само „отворени” душите ни ще са способни
да обичат.
Великият италианец – Галилео Галилей, още в
мрачните и изпълнени с догми Средни векове, е
открил, че Земята се върти, а времето е превърнало
прословутата му фраза: „И все пак тя се върти!”, в
едно от най – емблематичните словосъчетания за
срещи и раздели, когато става дума за влюбвания и
душевни терзания. Тук аз го споменавам, не само в
този смисъл, а и в онзи, от който нашето време се
нуждае: Нека по-често обръщаме глави назад, за да
можем да вървим напред!...Защото Земята се върти и
няма нищо ново под Слънцето! ...Хората се срещат,
понякога остават заедно, а понякога се разминават.
Важното е да умеем да се оглеждаме в очите на
другия, да го усещаме и да не забравяме, че
природата само нас – човеците, е дарила със
способността да изпитват и да изживяват това
велико, окриляващо чувство –ЛЮБОВ.
Документ
Категория
Презентации по философии
Просмотров
25
Размер файла
557 Кб
Теги
1/--страниц
Пожаловаться на содержимое документа