close

Вход

Забыли?

вход по аккаунту

?

Документ - Монд дипломатик

код для вставкиСкачать
ШЕЙСЕТ ГОДИНИ (НЕ) РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА ЯДРЕНИТЕ ОРЪЖИЯ
страници 20-21
Убит ли е бил Ясер Арафат
Десет прожектора върху руското общество
Амнон Капелюк (стр. 12)
Карин Клеман и Дeни Пайар (стр. 16-17)
М Е С Е Ч Н И К
Ноември 2005, година 2 , брой 13, 1000 София, ул. ?Г. С. Раковски? 78, ет. 3 , тел. 980 51 70, факс 980 52 61 e-mail: lmdbg@press.bg, 32 страници, 2 лева
Контрол
над Интернет
С
К ЪМ
ИКОНОМИ ч ЕСКИ РАСТЕЖ
Екофашизъм
и екодемокрация
ИГНАСИО РАМОНЕ
ЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА СРЕЩА НА
ВЪРХА по въпросите на информационното
общество, състояла се в Женева през декември 2003 г. (1), по искане на ООН от 16 до 18
ноември т. г. град Тунис ще бъде домакин на Втората
световна среща на върха, организирана от Международния съюз за телекомуникации (МСТ). Основният въпрос, с който ще се занимае тя, е как да се въведе подемократичен контрол над Интернет?
Интернет е американско изобретение от времето
на Студената война. Тогава Пентагонът се стремеше
да създаде комуникационна система, която да устои
на атомно нападение и да позволи на оцелелите политически и военни ръководители да установят контакт помежду си, както и да предприемат контранападение. Винтон Сърф още като студент в Лос Анжелис съвместно с изследователски екип, финансиран
от обществени фондове, измисли инструментите за
нов революционен метод на комуникация. Но по онова
време той бе достъпен единствено за ограничен брой
университетски учени, неколцина военни и шепа посветени.
По-късно, през 1989 г., физиците Тим Бернърс-Ли
и Робер Кайо, научни работници в Европейския център
за ядрени изследвания (ЕЦЯИ) в Женева, създадоха система за хипертекст, изградиха World Wide Web за улеснение на разпространяването на информацията, за достъп на широката публика до Интернет и за неговата забележителна и лавинообразна експанзия.
От 1998 г. насам световната мрежа се ръководи от
Internet Corporation for Assigned Names and Numbers ICANN (Интернет Корпорация за предоставени адреси и имена - ИКПАИ), частна институция с нестопанска цел със седалище в Лос Анжелис, подчинена на законодателството на Калифорния и под контрол от страна на Търговския департамент на Съединените щати.
Основната функция на Интернет корпорация ICANN е
да координира специализираните данни на домейн-имената (Domain Name System - DNS) и по този начин да
позволява на потребителите да сърфират в Интернет.
Всеки свързан с Интернет компютър има свой уникален адрес, наричан ?IP adresse? (за Интернет-протокола). Първоначално тези адреси за Интернет-протокола
бяха цифрови серии, трудни за запомняне, но системата DNS позволява вместо цифри да се използват поупотребявани букви и думи (домейн-имена). Например,
вместо да изписваме определена поредица от цифри,
ОТРИЦАТЕЛЕН
Септември е бил най-топлият месец на земята, откакто температурите се измерват с научни методи (1880 г.), това обяви на 14 октомври американският Национален център за изследване на океаните
и атмосферата. Пет дни след това Международният съвет за наука
предупреди, че светът ще бъде разтърсен от повече разрушителни природни бедствия, свързани с ускореното затопляне на климата. Емисии
на газове с парников ефект, замърсяване на въздуха, потребление на
невъзстановими природни ресурси и на вода... Как да се задействат не
порочните, а добродетелните кръгове на отрицателния растеж, като
се гарантира социалната справедливост, без която човечеството е обречено на безредие?
СЕРЖ ЛАТУШ*
Alexander Calder, ?Mali pauk?, 1940
ще напишем www.monde-diplomatique.fr. Системата DNS
обръща специализираното име в серия от цифри, отговарящи на адреса за Интернет-протокола и така компютърът бива свързван с търсения сайт. DNS позволява също функционирането на електронната поща. И
всичко това протича в световен мащаб с изключителна
скорост.
Интернет корпорацията ICANN дефинира дейността си така: да поддържа оперативната стабилност
на Интернет, да насърчава конкуренцията, да осигурява глобалното представяне на Интернет комуникациите и да води политика, съответстваща на
своята мисия и стремяща се към консенсус (2).
От известно време обаче консенсус няма. Американското влияние върху мрежата буди възражения. През
септември т. г., преди Срещата на върха в Тунис, по време на предварителните разговори в Женева между Съединените щати и Европейския съюз, страните от Съюза
единодушно се обявиха за реформа в стопанисването
на Интернет предвид изтичането на договора между
ICANN и американското министерство на търговията
през септември 2006 г. Срещата не постигна нищо, защото Вашингтон не е склонен на никакви промени.
Бразилия, Китай, Индия и Иран, например, застават на позиции, сходни с европейските, макар че те често са движени от други съображения. Някои страни заплашват дори, че ще създадат свой национален орган за
управление на Мрежата, което би довело до пагубно разпокъсване на Интернет.
С
ПОРЪТ има и своето геополитическо измерение. В един все по-глобализиран свят, където
комуникацията се е превърнала в стратегическа суровина, а икономиката на нематериалното нараства взривообразно, контролът над Интернет
осигурява на силата, която го упражнява, решаващо
стратегическо предимство. По същия начин през ХIХ в.
контролът над световните пътища за корабоплаване осигури на Англия световно господство.
Хегемонията върху Интернет теоретически дава на
Съединените щати властта да ограничава достъпа до
всички сайтове на Мрежата на която и да било страна.
Така те могат да блокират изпращането на всички електронни послания по света. Досега никога не са го правили. Но имат възможност да го сторят. И тъкмо тази
простичка вероятност сериозно безпокои много страни (3).
Затова е време да се изиска Интернет корпорацията
ICANN да престане да бъде под контрола на Вашингтон. И да се превърне в независима организация към
Обединените нации.
(1) Вж. ?Новият световен ред Интернет?, Льо Монд дипломатик, януари 2004.
(2) Вж. www.icann.org и www.icannwatch.org
(3) Вж. The Guardian, Лондон, 11 октомври 2005.
П
РОЕКТЪТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ на едно автономно и пестеливо общество се посреща
с широко одобрение, макар привържениците му да са обединени около
различни каузи: отрицателен икономически растеж, отказ от продуктивност, преквалифицирано и дори устойчиво развитие. Лозунгът на Зелените против продуктивността
например съответства напълно на
това, което ?противниците на растежа?, членове на Мрежата на противниците на растежа за постразвитие (ROCAD) (1), разбират под отрицателен икономически растеж.
Същото съвпадение се наблюдава и
с позицията на движението Attac, което в една от брошурите си пледира
за преминаване към постепенно и
разумно забавяне на материалния
растеж, при конкретни социални
условия, като първи етап към отрицателен растеж на всички опустошителни и грабителски форми
на производство (2).
Преоценяване, преосмисляне,
преструктуриране, прелокализиране, преразпределяне, намаляване,
повторно използване, рециклиране
* Заслужил професор по икономика в Университета Орсе, противник на растежа
- осем са взаимозависимите цели,
които могат да задействат добродетелния кръг. И наистина, споразумението по стойностите, наложени
от необходимата ?преоценка?, обхваща не само привържениците на
отрицателния растеж, защото някои
от застъпниците на устойчивото или
на алтернативното развитие правят
сходни предложения. Препоръчваните още през 1975 г. от фондация
?Даг Хамарскьолд? мерки за самоограничаване съвпадат с тези на
поддръжниците на отрицателния
растеж: да се ограничи консумацията на месо, да се постави горна
граница на потреблението на петрол, сградите да се използват поикономично, да се произвеждат
стоки за по-трайна употреба, да
се премахнат частните автомобили, и т.н. (3).
На стр. 29
(1) www.apres-developpement.org.
(2) Attac, Le Dйveloppement a-t-il un
avenir ?, Mille et une nuits, Paris, 2004, p. 205206.
(3) Camille Madelain, ?Brouillons pour
l?avenir: contributions au dйbat sur les alternatives?, Les nouveaux Cahiers de l?IUED, n° 14,
PUF, Paris-Genиve 2003. p. 215).
Българското издание на Le Monde
diplomatique - с нов издател
ПРОФ. Д-Р
ВЕНКО КЪНЕВ*
Българското издание на Le Monde diplomatique се роди под
името Свят и дипломация преди една година. Но от днес
вестникът започва нов етап от съществуването си.
Ще излиза с оригиналното си
име Монд дипломатик и ще бъде
правен от нов екип. Вестникът ще
промени начина на своето издаване. Ще възстанови обема си от 32
страници. Ще се доближи максимално до оригинала. Българският читател ще получава статии
най-вече от последния брой на
Le Monde diplomatique и от пос* Директор на българското издание на
Le Monde diplomatique
ледния брой на списанието
Maniere de voir (Маниер де воар).
В новото българско издание ще намират място с малки изключения
всички статии, като ще се подобри и качеството на българските
материали. Освен това редакцията ще се постарае българският читател да държи в ръцете си вестника само няколко дни след излизането на оригинала.
На стр. 2
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
Да се премахне бедността
РИКАРДО ПЕТРЕЛА*
П
РЕЗ 1974 Г. ВОДЕЩИТЕ
ИНДУСТРИАЛНИГРУПИРОВКИ на богатите страни обещаха до 2000 г. бедността да бъде премахната. Под това трябваше да се разбира, че ще бъде прескочен прагът на абсолютната бедност, установен на 2 долара
дневен доход на човек. В името на
тази цел те се ангажираха да отделят 0,7% от своя брутен вътрешен
продукт (БВП) за обществено подпомагане на развитието. Петнайсет
години по-късно, през 1989 г., същите групировки обявиха, че след изчезването на Съветския съюз, краят
на ХХ и началото на ХХI в. ще се
запомнят с настъпването на нова ера
на световен мир. Светът щял да получи ?дивиденти от мира?, които от
своя страна ще помогнат най-после
да се сложи край на бедността през
2000 г.
Известно е какво се случи след
това: бедността не бе премахната и
дори се увеличи. През 2000 г. от наброяващото 6 милиарда души население на земята 2,7 милиарда живееха под прага на бедността, а сред
тях 1,3 милиарда бяха определяни
като ?извънредно бедни?, защото
разполагаха с по-малко от долар на
ден. През 2003 г. броят на бедните
нарасна със 100 милиона. Ако целта от 1974 г. не бе постигната, то това не означава, че бе неосъществима. Водещите групировки от богатите страни и управляващите елити
от бедните страни не спазиха ангажиментите си. Нещо по-лошо, водеха търговска, финансова и техноло* Професор в Католическия университет
в Лувен (Белгия), автор на Desir d'humanite.
Le droit de rever (Желание за човечност. Правото да мечтаеш), Labor, Bruxelles, 2004
гическа политика, задълбочаваща
причините за трайната бедност на
и без друго мизерстващото население.
Колкото до обещания мир, той
не само не настъпи, ами през 20032004 г. равнището на военните разходи практически се върна на точката си от епохата на Студената война. При тази двойна безизходица
господстващите предлагат на безпомощните да се примирят с неизбежния и ?естествен? характер на бедността.
Правителствата на Съединените щати, Китай, 25-те членки на Европейския съюз (ЕС), арабските
страни, Чили, Индия и т. н., както
католическата и протестантската
църкви, предводителите на исляма
и будизма, а също така и мъглявината на неправителствените организации (НПО) единодушно приеха на 18 септември 2000 г. декларацията за ?Целите на Хилядолетието в областта на развитието?, одобрена от Върховната сесия на ООН
в Ню Йорк по случай Милениума.
В тази декларация се твърди, че едничката реалистична цел в обозримо бъдеще - до 2015 г. - е намаляването наполовина броя на ?извънредно бедните?. Такава е ?амбициозната? цел на международната общност. Световните елити се оттеглиха от политическата и етичната
си отговорност да наложат зачитането на правото на живот и човешко достойнство. Те посъветваха и
бедните да се откажат от тях.
В случая с мира оттеглянето отстъпи място на капана на заговора
между ?свободните? и ?демократичните? общества и войната срещу общия враг в лицето уж на международния ?тероризъм?. И всичко това
- в името на една цивилизована об-
щност. Въпросната война била
единственото ефикасно средство да
се отстранят всички онези, които,
водени от религиозен и етнически
фанатизъм, се опитват да попречат
на утвърждаването навред по света
на цивилизация, определяна като
?успешна?, тази на ?западната? свобода и демокрация.
Епицентърът на тази война срещу мракобесничеството не можеше
да бъде другаде освен в арабскомюсюлманския свят. Според господстващите сили всички бедняци
по земята са заинтересовани да
участват в нея, за да утвърдят правото си на свобода, на лично благоденствие и напредък. Съхранението и разпространението на западния начин на живот, произведен в
символ на световната цивилизация,
са в интерес на всички народи. Следователно те трябва да се борят
срещу онези, които залагат препятствия по пътя към растежа на потреблението, към ?свободата? на
търговията и финансите, към ?свободното? движение и взаимно обогатяване на културите в рамките на
установените правила от Световната търговска организация (СТО),
Международния валутен фонд
(МВФ), Световната банка, Европейския съюз, Североамериканското споразумение за свободна търговия и обмен (Alena), Новото партньорство за африканско развитие
(Nepad) и др.
И все пак съществуват решения
на проблемите с борбата срещу бедността и с излизането от нескончаемата война със ?злото?. В течение
на столетия робството се смята за
?естествено?, неизбежно, невъзможно за отстраняване явление. През
ХIХ в. обаче то е обявено за противозаконно, осъществявайки по този
начин мечтата за равенство между
всички човешки същества, най-малко на законодателно равнище. Настъпи време бедността да се обяви
за противозаконна, да се заклейми
от обществото въз основа на принципа ?Никой няма право да бъде беден?, който е в зародиша на изграждането на Държавата-закрилница
(1). Да се обяви извън закона бедността, на практика означава да се
унищожат правните и административни предпоставки, подсилващи
лостовете й за възпроизводство и
неотстъпно присъствие на света,
включително и в ?развитите? държави.
За Европейския съюз например
това означава да се заменят т. нар.
Лисабонска стратегия - Да се превърне Европа в най-конкурентоспособната в света разумна и компетентна икономика през 2010 г., Болонския процес (приватизация и
маркетизация на университетското
висше образование), всяка нова
форма на директивата ?Болкещайн? и т.н., с мерки, даващи предимство на сътрудничеството, на
укрепването на университета като
обществена услуга, на развитието
на европейските граждански услуги...
НЯМА ЗАЩО ДА ЧАКАМЕ някоя
междуправителствена конференция
да обяви за противозаконна бедността. Инициативата може да тръгне от местните органи за управление. Много от тях по цял свят вече
се обявиха за излезли от ОСТУ (Общо споразумение по търговията с
услуги), потвърждавайки предварително противопоставянето си на
мерките за либерализация, приватизация и маркетизация на обществената собственост и услуги, обсъждани в СТО. Много местни ръководства са заявили също, че остават вън
от ГИП, отказвайки отглеждането
и употребата на храна от генетично
изменени продукти (ГПП). Някои се
борят срещу приватизацията на водата или за неподновяване на дого-
ворите за нейното използване, сключени с мултинационални компании,
за признаване на достъпа до питейна вода като основно (а оттук и всеобщо) човешко право.
С една дума, отхвърлянето на
войната - мечтата за всеобщ мир минава през създаването и разпространяването на икономика, основаваща се върху ред общи блага и обществени услуги в световен мащаб.
(...) За да се осъществи всичко това,
ХХI в. трябва да влезе в историята
не само като столетие, обявило бедността за противозаконна, но и като признало човечеството за правен
и политически субект. Подобно намерение не би могло да се осъществи за няколко години, но никой не
изключва то да се превърне в действителност след едно поколение.
Тъпченето на място и провалът на
проектите за реформа на ООН изискват истинска промяна, за да се гарантира мирът: да се премине от
Организация на Обединените нации
към Световна организация на човечеството. Нужни са много усилия, за
да се създаде подходяща политическа структура от световен мащаб, която да бъде на висотата на глобалния човешки статут. Очевидно е късогледството на авторите на европейската конституция, които вместо да предложат на Съюза да си постави за цел въдворяването на мир,
са вписали (чл. 1-41-7) политиката
по общата сигурност и отбрана в
рамките на нейната съвместимост
с Организацията на Североатлантическия договор (НАТО), а на държавите членки препоръчват постепенно да подобряват боеспособността си (чл. 1-41-3). Време е да
се изоставят пътищата на имперското величие и хегемония.
(1) Предложение, направено от World
Political Forum (WPF). Вж. ? Poverty, a challenge to globalization ?, WPF, Тurin, 2005.
Българското издание на Le Monde
diplomatique - с нов издател
От стр. 1
За новите читатели, които още не
са се приобщили към голямото семейство на Le Monde diplomatique, ще отбележа, че вестникът е месечно издание и
съществува от 51 години. Публикува се
в 26 държави на 20 езика, а на 17 езика в електронна версия. Това напълно оправдава определението ?световен? вестник. Издава се в 7 испаноговорящи
държави, а в съседните ни държави Гърция, Турция и Сърбия, на хартия или
по Интернет. Публикува се на сродни
езици като словенски, сръбски, хърватски, чешки и руски.
Това световно разпространение и
дълголетното съществуване на Le
Monde diplomatique се дължат основно на две неща - на високото му качество и на независимата му позиция. Вестникът, започнал като притурка на авторитетния ежедневник Le Monde, се
отделя и днес не е свързан с политически партии. Зад него не стоят големи финансови или оръжейни групировки, какъвто е случаят с други френски
вестници. Качеството на вестника се
дължи на проверената, точна и разнообразна информация; на проницателните и систематични анализи; на погледа му върху всички континети.
За Le Monde diplomatique няма
забравени или забранени зони. Той не
разисква само най-нашумелите проблеми. Анализите обхващат най-различни аспекти на човешкото общество - политика, икономика, социални
проблеми, екология, тенденции в областта на идеите и т.н. Бързо се осмислят новите и трудно уловими явления,
идващи от целия свят. Вестникът ги
синтетизира и предлага на своите читатели съответните изводи.
В своите обзори Le Monde diploma-
Издател
?МОНД ДИПЛОМАТИК БЪЛГАРИЯ? АД
Директор
проф. д-р Венко КЪНЕВ
Главен редактор
Юрий БОРИСОВ
tique посочва алтернативи на това, което се поднася като неоспорима истина. Открива нови хоризонти за мисълта. Предлага ново виждане за обществото и за човека в него. Подлага на критичен анализ състоянието на медийното пространство, на водещите медии и
ролята на миропомазаните журналисти, смесили се с финансовия елит.
Le Monde diplomatique се издава общо в 1 милион и 500 хиляди екземпляра. Получава и публикува материали от
1500 сътрудници от цял свят, като повечето от тях са известни учени, философи, писатели, политици, носители на
Нобелова награда. Пишещите в него
журналисти, членове на редакцията в
Париж, са автори на множество книги,
които ще се постараем да представим
на нашите читатели. Читатели на вестника са всички мислещи хора, които искат да са добре ориентирани в днешния
променлив и неустойчив свят. Свят, който изоставя вековни стойности и прегръща нови, краткотрайни, за бърза консумация. Редица поколения от дипломати и политици от различен произход и
ориентация са черпили информация и
идеи от него. Сред читателите на вестника са студентите и преподавателите.
Няма френски университет, в който вестникът да не присъства. Той е задължителна библиография за редица специалности. В цяла Франция и в други страни съществуват дискусионни клубове на
приятелите на Монд дипломатик. Те се
събират периодично, за да разискват
проблемите, поставяни от вестника, да
изкажат своето мнение и препоръки и
да изслушат лекции на редакторите.
Надяваме се, че в новия си вариант
вестникът ще бъде добре приет от досегашните си верни читатели и ще спечели нови, което ще му осигури дълъг
живот в България.
Редакционен съвет
доц. д-р Анна КРЪСТЕВА
проф. д-р Боян БИОЛЧЕВ
проф. д-р Васил ПРОДАНОВ
Иван ГАЙТАНДЖИЕВ
доц. д-р Стоян АТАНАСОВ
Превод
Редактор
Весела АНТОНОВА
Мария ГЕОРГИЕВА
Румяна СТАНЧЕВА
Стоян АТАНАСОВ
Мая БУКОВСКА
!
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
Българската бедност
НЯМА
СЕРИОЗНА ПОЛИТИ чЕСКА ПАРТИЯ У НАС, КОЯТО ДА НЕ ОТДЕЛЯ В СВОИТЕ ДОКУ-
МЕНТИ ЗНАч ИМО МЯСТО НА ПРОБЛЕМА С БЕДНОСТТА.
НЕ ЛИПСВАТ И ВИСОКО ПРЕДСТАВИТЕЛНИ ДИСКУСИИ. ПРЕСЕН ПРИМЕР Е ВТОРАТА МИНИСТЕРСКА КОНФЕРЕНЦИЯ ПО ЗАЕТОСТТА В ЮГОИЗТОчНА ЕВРОПА, ПРОВЕДЕНА НА 20 И 21 ОКТОМВРИ Т.Г ., В КОЯТО
ВЗЕХА Уч АСТИЕ МИНИСТРИ И РЪКОВОДИТЕЛИ НА ДЕЛЕГАЦИИ ОТ ДЕВЕТ СТРАНИ. БАНАЛЕН ФАКТ Е ОБРАТНОПРОПОРЦИОНАЛНАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ ЗАЕТОСТ И БЕДНОСТ. ДРУГ
ПРИМЕР Е КРЪГЛАТА МАСА НА ТЕМА : ?П ЕНСИОННАТА РЕФОРМА В Б ЪЛГАРИЯ ПОСТИЖЕНИЯ , ПРОБЛЕМИ , ПЕРСПЕКТИВИ ?, СЪСТОЯЛА СЕ НА 25 СЪЩИЯ МЕСЕЦ ПОД
ПАТРОНАЖА НА ДЪРЖАВНИЯ ГЛАВА И ОРГАНИЗИРАНА ОТ МИНИСТЕРСТВОТО НА ТРУДА И
СОЦИАЛНАТА ПОЛИТИКА. Н Е ПО -МАЛКО БАНАЛЕН Е ФАКТЪТ, ч Е ПЕНСИОНЕРИТЕ ЗАЕМАТ
ПО чЕТНО МЯСТО В ОБЩЕСТВОТО НА БЕДНИТЕ.
В
ЮРИЙ БОРИСОВ*
световен план също може да се констатира увеличено говорене за бедността. Последното мащабно събитие, което отдели се риозно внимание на този проблем, бе Срещата на
върха, провела се в Ню Йорк от 14 до 16 септември. На тази среща лидери на 191-те държави членки на ООН направиха преглед на изпълнението на Целите на хилядолетието за
развитие, първата от които е ?да се премахнат крайната бедност и гладът?.
И на световно, и на национално равнище най-дeфицитното нещо са официалните
обяснения за причините, които пораждат,
поддържат, а не в малко случаи и задълбочават бедността. В доклада на генералния
секретар на ООН Кофи Анан, например (Цели на хилядолетието за развитие. Доклад
2005 г.) (1), основни причини за бедността
са слабото земеделие в много от развиващите се страни, демографският прираст, болестите и въоръжените конфликти. Затова
пък констатациите изобилстват: ?Крайната
бедност е ежедневна реалност за един милиард човешки същества, които живеят с помалко от един долар на ден?; ?повече от 800
милиона души нямат достатъчна храна, за
да задоволят ежедневните си енергийни нужди?; ?в Африка, на юг от Сахара, мизерията
взима милиони нови жертви?; ?Повече от
150 милиона деца под 5 години в развиващия
се свят са с недостатъчно тегло...? (2) и прочие.
По поведението на свръхбогатите държави лесно можем да отгатнем какво лекарство
предлагат те. През тази година на три световни форума, като започнем от юнската среща
на финансовите министри на Г-8, беше оповестено и медийно свръхобезпечено опрощаването на дълг в размер на 40 млрд. щ.д. на
18 от най-бедните държави. От страна на богатите основният принос в борбата срещу бедността е опрощаването на дългове, дори когато става дума за символични стойности (40
млрд. са 2,5% от общите дългове на развиващите се страни).
Другото е в ръцете на самите бедни - либерализация, дерегулация на икономиката, с
една дума, колкото се може по-пълно оттегляне на държавата от икономическите процеси и борба за място под слънцето на един свят,
напълно подчинен на законите на пазара. Този неолиберален рецептурник не обяснява защо най-успешната борба с бедността се води
в страни, които не приемат философията на
т. нар. Вашингтонски консенсус. Така например през 1997 г., годината на опустошителната азиатска финансова криза, Виетнам бележи 8,5% ръст на брутния вътрешен продукт
(БВП), после пада на 6% през 1998 г., за да
възстанови ръст от 7% през годините 2000 2004 г. (3).
В България обясненията и рецептите са също толкова елементарни. Ако оставим настрани идеологизираните митологеми от зората на демокрацията от рода на ?червената номенклатура изнесе парите на народа?, обедняването се разглежда като естествен и неизбежен резултат от прехода към пазарна икономика. Това е цената, която народът трябва
да плати по-пътя към свободните и богати общества.
Рецептите за прехода, които спазваме,
са същите, които, действайки в цял свят, не
са намалили бедността и на йота. Панацеята ?приватизация? у нас даде блестящи примери за антидържавност. Световната банка поиска да разпродадем електроразпределителните дружества и ние разхвърляхме
монополите включително и на други държави. Каква беше икономическата логика
държавата да се разделя с предприятия, печеливши по определение, никой не обясни.
Обяснението бе, че така искат от нас. Следствието е ясно - бюджетът ще губи средства от подарени печалби, а цените за хората
ще растат под натиска на чуждите частници и никаква комисия за регулиране няма
да се изправи в защита на масовото потребление. Продажбата на БТК (на цена три пъти по-ниска от пазарната й стойност) също
* Главен редактор на Монд дипломатик - българско
издание
показа как държавата може да подарява, ерго да се лишава от приходи, ерго да стеснява своите възможности за намеса за повишаване на стандарта на българина. А що се
отнася до ?аксиомата?, че държавата трябва да продава, защото частникът е по-добър собственик, тя бе онагледена с продажбата и унизителната съдба на авиокомпания
?Балкан?. За да допълни своите действия
срещу бедните, държавата на практика си
затвори очите за следприватизационния
контрол. Достатъчно е да припомним само няколко факта от близката 2003 г.: Приватизационните сделки, при които се наблюдава системно неизпълнение на договорените задължения по цена, са 222. От тях
104 купувача спират да плащат след първата вноска. 553 са просрочените годишни
вноски по тези сделки, и то със закъснение
от договорения срок на плащанията от 2 до
6 години. Общият размер на задължението
е над 50 млн. лв. и близо 12 млн. щ.д. В отговор АСК завежда дела само за 10% от констатираните от самата нея задължения за
плащане на цената и за неустойки за забавяне (4).
Говорейки за рецептите на СБ, същото
можем да кажем и за рецептите на МВФ. Като му благодарим, че ни дисциплинира финансово - нещо, което не е сигурно дали сами можем да си осигурим, за средно интелигентния човек не е ясно защо постоянно трябва да взимаме пари назаем отвън, а не ни се
разрешава да вземем назаем от себе си чрез
един разумен бюджетен дефицит. Маастрихт
определи тази разумност на 3% и който се
интересува, знае какви проблеми създадоха
французите в края на 2003 г., когато искаха
да си позволят дефицит от 4,2% в предвид
на ?тежкото? състояние на своята икономика. Дори стигнаха да ги плашат с Европейския трибунал.
Този бюджетен излишък, с който толкова се хвалим, е постоянен и директен асистент на българската бедност. Неговата наличност е липса на допълнителни пари за
образование, здравеопазване, държавни инвестиции в икономиката (разбирай нови работни места) и пр. Спирачките пред повишаването на доходите сигурно имат своята
макроикономическа роля в краткосрочен
план, но правят думата ?геноцид? неметафорична. Как, например, едно четиричленно семейство, за чиято издръжката са необходими 342 лв., умножени по 4, оцелява с
две средни работни заплати? Как оцелява
всеки трети у нас, който преживява с по 100
лева на месец? Защото обяснение дори ние,
българите, трудно можем да дадем, особено изправени сега пред реалността парното
за 70 кв. м жилище да струва от порядъка
на 200 лв.
Цялата тази държавническа спестовност,
разумност, послушност пред световните финансови институции е на фона на няколко шокиращи факта. Ние, например, произвеждаме
една пета от БВП на Европейския съюз на глава от населението, а средният месечен доход
на лице от домакинство е над 10 пъти по-нисък от този в същия ЕС. Казано с други думи:
за периода 1990-2003 г. БВП спада с близо
10%, а реалните доходи на лице от домакинство - с около 52%. В сравнение с 1990 г. производителността на труда, измерена като
брутна добавена стойност на един зает, се увеличава с 19%, докато реалната работна заплата намалява с 24%. Разривът между индексите на тези два показателя бележи тенденция към увеличаване: от 8.8 процентни пункта
през 1994 г. на 43 процентни пункта през 2003
г. Защо?
Ситуацията става още по-неразбираема,
ако се обърнем към стандарта на наши съседи. По силата на какви обстоятелства гражданинът на Босна и Херцеговина получава
средна брутна месечна заплата от 414 щ.д., а
произвежда БВП на глава от населението по
паритет на покупателна способност $ 6500?
По силата на какви обстоятелства средната
брутна месечна заплата на македонеца е 368
щ.д., при БВП на глава от населението $ 7100?
Няма как българинът да не си зададе тези
въпроси, ако знае, че получава 164 щ.д. срещу $ 8400.
Иван Стоименов, Старицата и хамбургерът, 2004
Това са основните факти, които трябва да
обсъждаме. Това са основните въпроси, които българските икономисти, особено тези, които интерпретират партийни политики, са
длъжни да ни обяснят.
Впрочем, тези факти и произтичащите от
тях въпроси се задават в един доклад, специално поръчан от президента Първанов, компетентността на чиито автори е вън от съмнение (5). Докладът обаче остана в сянка, за да
не кажем по-силно, че не му се обърна никакво внимание. Тогава управляващите се отнесоха към него с респектиращо пренебрежение.
Ако беше написан в американските централи
на СБ и МВФ, сигурно щеше да бъде уважен.
Впрочем, той няма как да бъде написан там,
защото е прекалено български и с ?прекалена? загриженост към проблема ?бедност? в
България.
Дотолкова, доколкото в българското обществено съзнание основното лекарство срещу родната бедност е присъединяването ни
към Европейския съюз, не е лошо да погледнем как общуваме с него.
В последния мониторингов доклад на
Европейската комисия за България има основни претенции, както е известно, към борбата с корупцията, състоянието на правораздавателната ни система, земеделието и екологията. В земеделието забележките са главно по отношение на разплащателните агенции, които ще оперират с евросубсидиите и
по отношение на граничния контрол. Защо
от цялото кълбо проблеми точно тези се набиват в очите на европейските чиновници?
Защото точно тези проблеми засягат техните страни, респективно избирателите на техните партии. Европейците не ни правят остри забележки например за факта, че едва
25% (60 хиляди) от нашите производители
отговарят на техните стандарти. Щом не отговарят, няма да получават субсидии - това
си е техен, тоест наш проблем. Същото е с
пустеещите земи и разпокъсаните земи, използващи примитивна техника. Ние ще произвеждаме по-малко, по-некачествено и поскъпо, респективно все повече ще отваряме
пазара си за модерното западноевропейско
производство. Защо да ни правят остри забележки? Защо да ни ръгат с остена? Въпросът става друг, когато става дума за разпределянето на европейски пари и за контрол по граница, която ?утре? ще стане външна граница на Съюза.
Когато чужд бизнесмен дойде у нас и
трябва да плаща подкупи, тоест да оскъпява
дейността си, това е лошо, много лошо. Проблемът, че мащабът на българската корупция
до голяма степен се задава от ниските доходи, т.е. от бедността на българския чиновник
и политик, това е наш, а не техен проблем. Същото е с правораздаването - на чуждият бизнес му е извънредно трудно да работи в такава мъглява правна практика. Не, че на българския му е лесно, но той благодарение на
домашните си навици и знания по-лесно се оправя.
За екологията е ясно. Замърсителите не
познават държавни граници и са пряка заплаха за тези, които ще ни приемат в своето семейство. При тази разбита индустрия, в екологично отношение за българина едва ли е позле отколкото в близкото минало.
На където и да се обърнем, както и да
погледнем нещата, те стоят в рамките на същата схема. Защо еврочиновниците са толкова притеснени за средата, в която функционира интелектуалната собственост? Защото тази среда пряко застрашава тяхната
интелектуална собственост. Защо не поставят остро въпроса например за заболеваемостта на българина? Когато в правоохранителната система няма единна информационна система, няма ясни правила и контрол, проблемът е голям. Казват ни го отвън
и ние се втурваме да обсъждаме, да правим
кръгли маси, симпозиуми и колоквиуми, да
пълним сутрешните предавания по силните
телевизии. Когато същите тези важни неща
липсват при Националната здравна каса,
проблемът е малък. Малък е, защото не се
занимаваме публично с него. А защо не се
занимаваме? Защото отвън никой не го квалифицира като голям проблем. И няма да
го квалифицира, защото здравето на българина не бърка в здравето на европееца.
Има ли връзка между здравното състояние и бедността? На този въпрос с най-голяма охота ще отговорят пенсионерите и родителите с хронично болни деца. А в национален план икономистите статистици ще обяснят какво означава за БВП регистрираните заболявания на 1000 българи да са 1366! Фактът
се съдържа в доклад, обхващащ пет години и
бе представен не толкова отдавна от бившия
министър на здравеопазването г-н Богоев.
България е на второ място в Европа по хронична заболеваемост, на първо място по стопяване на нацията и на последно място по финансиране на здравеопазването. Това е тъжен
парадокс за здравия разум, но не е достатъчен повод за обществено обсъждане.
Всичко казано дотук не е и не може да бъде упрек към външните комисари. Те имат
свои проблеми, те трябва да се справят с нарастващо негативно отношение към кандидатките за присъединяване, те са длъжни да дават аргументи в своите страни за всичко, което правят за разширяването. Ние дори трябва
да им благодарим, че се занимават с нас добронамерено, търпеливо, по бащински. Всичко
останало си е наш проблем и ние сме тези,
които сме длъжни да го поставяме, обсъждаме и решаваме.
Именно от тази порода е и проблемът с
българската бедност. Щеше да бъде много хубаво европейските чиновници да ни притискат да се занимаваме приоритетно с бедността, но не го правят. А ние сме старателни само в това, което безапелационно се иска от
нас. Съвсем наскоро бившият зам.-министър
на външните работи Антоанета Приматарова
призна в интервю за германския Тагесцайтунг,
че по време на преговорите за членство в ЕС
България се е държала като ученичка пред учител. България беше най-неподготвена в областите, където ЕС не предписва директно какви
реформи да бъдат извършени, заяви тя. За пример се посочва пенсионната система и здравеопазването (6).
Дори да го нямаше това признание, ние
наблюдавахме как правителството на Сакскобургготски ни говореше след преговори в
Брюксел - с надменен тон и размахан пръст,
но не и с информация, анализ, със съдържателни предупреждения за конкретни неготовности и тяхното бъдещо влияние върху нашите бъдещи доходи.
Борбата с българската бедност не е фетишистко вкопчване в дата за присъединяване
към Европейския съюз. Тя не е папагалско повтаряне на чужди грижи и превръщането им в
основен, ако не и единствен, български проблем. Тази борба не е механично прилагане на
неолиберални съвети, за чиято икономическа
логика старателно мълчим. Борбата с българската бедност не е, волно или неволно, скриване на парадоксите на българските доходи.
Тя е всичко друго, но не и това. И провалът на
последните преговори с МВФ е добър знак.
Защото първото, което тази борба изисква от
нас, се нарича ?характер?.
(1) Вж. www.un.org/millenniumgoals
(2) http//unstats.un.org/unsd/mi/pdf/MDG%20Book.pdf
(pp 6-8)
(3) Вж. статията на Francois Houtart ?Смисълът за
неолиберализма на ?борбата срещу бедността? ?Le sens
de la lutte contre la pauvrete? pour le neoliberalisme?) www.cadtm.org/
(4) Вж. Юрий Борисов, ?Корупция в България? Дайте доказателства!?, сп. Ново време бр. 5-6, 2004
(5) Вж. ?Икономически предизвикателства, България 2010 - www.president.bg/bulgaria2010.php
(6) Вж. в. ?Стандарт? от 25.10.2005
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
"
Индустриално корабокрушение
НА 14
ОКТОМВРИ СЛЕД
80-ДНЕВНА
СТАчКА ДЪРЖАВНАТА МОРЕПЛАВА-
ТЕЛНА КОМПАНИЯ НАЦИОНАЛНО ДРУЖЕСТВО КОРС МЕДИТЕРАНЕ ВЪЗОБНОВИ СВОЯТА ДЕЙНОСТ.
ТОЗИ ГОРчИВ ЗА РАБОТНИЦИТЕ СОЦИАЛЕН КОНФЛИКТ РАЗКРИ ТРЕСКАВОТО ЖЕЛАНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО ДА ПРИВАТИЗИРА, А НА ПО-ЗАДЕН ПЛАН И ЗАСТОЯТ В ТОЗИ СЕКТОР, СЪСИПАН ОТ УКРИВАНЕТО НА ДАНЪЦИ, ПЛАВАНЕТО ПОД чУЖД ФЛАГ И НЕОГРАНИчЕНАТА
НАМЕСА В НОРМАТИВНАТА УРЕДБА.
ФРАНСОА РЮФЕН*
В
този съботен ден в Бастия
по почернелия от народ булевард Паоли над транспарантите ?За запазване на
работните места? се развяват корсикански знамена с изобразения на
тях мавърски профил. В челните
редици е впечатляващата група на
Синдиката на корсиканските трудещи се (СКТ), който е за създаване на ?регионална компания?. В
края - активистите на Общата конфедерация на труда (ОКТ), които
се борят срещу ?съсипването на
публичния сектор? (да се подразбира - държавния). Току-що обединили се за случая, те скандират
?Всички заедно, всички заедно, да!
да!? срещу ?двойката ВилпенБътлър?.
В потока от демонстранти с червен бадж на ревера е и Жерар Шели. Той работи като механик в Националното дружество Корс Медитеране (НДКМ) от 1975 г. и си спомня за онези времена: Преди плавах
с компанията ?Паке?, която организираше туристически курсове. Тя пропадна, сега е моментът
да го кажем... На пристанището
в Марсилия имаше десетки компании: ?Месажри маритим?,
?Фабр?, ?Фресине?, ?Общата конфедерация на работниците в Марсилия, и всички изчезнаха. Но акциите на повечето от тях все още
се продават на борсата! Те наемат кораби другаде и с индонезийски екипажи, изобщо моряци
от развиващите се страни. Само
ръководните постове се заемат от
французи: командващият, капитанът, началникът на екипажа.
А за нас, за ?изпълнителския състав?, както се казва, вече няма
бъдеще в търговския флот.?
Дали става дума за ирационален
израз на ?чувство на тревога?? Поскоро това е една обективна констатация: при положение че 100% от
наемните работници имат френски
трудов договор, че неколцината алжирци, африканци също имат френски договори, Националното дружество Корс Медитеране (НДКМ)
действително изглежда като бастион, някак си архаично на фона на
опустошения морски пейзаж. Секторът е направо унищожен, почти в същата степен като текстилната промишленост и металургията: френските моряци вече са само 9300, пет
пъти по-малко, отколкото през седемдесетте години. По далечните
направления плават предимно офицери, а моряци - почти не. Оцелелите от това индустриално корабокрушение са се приютили в огромната
си част именно в защитените досега ниши, каквито са буксирането, пилотирането, превозите през Ламанша или между Корсика и Франция.
Изтичане на работни места
В този дух е и равносметката, ко-
ято Европейската комисия прави
за целия континент: Общият брой
граждани на Европейския съюз
(ЕС), работещи на борда на кораби, плаващи под флагове на Общността, възлиза на 120 000 души, цифра, която бележи спад с
40% в сравнение с 1985 г. (1). Това
изтичане на работни места ни наймалко не се дължи в случая на някаква - впрочем малко вероятна ?криза?, тъй като трафикът на стоки се увеличава с 8% годишно - ни* Журналист от списание Факир, Амиен.
Автор на книгата Les Petits soldats du
journalisme (Редниците на журналистиката), Les Arenes, Paris, 2003.
В
ъзможно ли е да съществува в Париж някакво дружество в областта на информатиката, или в Пикардия завод за гуми, чиито управител и подуправител да са французи, работещи според френските изисквания
(работно време, заплати, отпуски...),
а останалата част от персонала - индийци, афганистанци, българи - да
работят според индийските, афганистанските, българските норми?
Депутати и сенатори обаче съвсем
скоро узакониха подобен начин на
действие за корабите, като приеха
Френския международен регистър
(ФМР), и то в атмосфера на относително безразличие. А това е грешка: Те разпростряха директивата
?Болкещайн? в световен мащаб,
обобщава Филип Мюлщайн, член на
научния съвет на Attac. С възможността да се плава под чужд флаг,
да се ползват услуги в страни на
данъчния рай и тези на търговците на хора, либерализацията в
океана има тридесет години
аванс. Но синдикатите във всички сектори биха имали интерес да
следят случващото се в тази област...
Още повече че този първи пример за глобализиран пазар на труда, където работната ръка се купува
то на автоматизирането на някои
процеси, а изцяло на един дирижиран и толериран дъмпинг.
Този четвъртък на захарния
док в Марсилия акостира товарен
кораб, плаващ под флага на Маршалските острови, а с далекоглед
видяхме, че екипажът е бирмански. До него - кораб, превозващ алуминий, подизпълнител на Пешине;
въпреки че капитанът и капиталите са гръцки, пристанището на домуване се намира в Малта, готвачът е индиец, механиците са българи, и пр. Що се отнася до средиземноморския туризъм, ето че група пасажери, дошли от Канзас,
Тексас, Илинойс, след една светкавична обиколка на квартал Пание се качват обратно на пътничес-
кия кораб Гранд Принсес с регистрация на Бермудските острови.
Пред този стоманен колос с
джакузи, басейни и киносалон на
открито, Мари Кайери, бордови
офицер, разкрива обратната страна на медала на предлагането на
подобна мечтана ваканция: На мен
ми плащат в брой. След всеки преход ми дават малка пачка банкноти без фиш за заплата или каквото и да било. За обслужването
на двигателя се наемат филипинци, както впрочем и в пералнята
- срещу заплата от 450 евро на
месец. Учудващо, тъй като американската компания, за която работи, съвсем не е неизвестна. Става
дума за Корнивал, номер 1 при круизите, която е натрупала печалби от
един милиард долара през 2004 г.,
а за 2005 г. са обявени официално с
15% повече. Просто е станало
практика да плаваш под чужд флаг
и да наемаш евтина работна ръка
навсякъде по света. И то до такава
степен, че стига да прекрачиш прага на някой брокер (2) с цел купуване на яхта, веднага ще ти препоръчат и адвокатски кабинет на Каймановите острови и банка в Джърси...
Такава е обикновената практика, най-често срещаната дори. Пет
процента преди Втората световна
война, 23% през 1970 г., а днес около две трети от световния флот са
регистрирани под чужд флаг, в
най-различни държави и държавици - Панама, Бахамските острови,
Сейнт-Винсънт и Гренадини и т.н.
- които ги освобождават от спазване на всякакво социално и данъчно законодателство: 762 кораба са плавали под френски флаг
през 1970 г., днес в регистъра на
Франция-метрополия фигурират
едва 110 (3).
При това положение собствениците на кораби се чувстват напълно
в правото си да наемат екипаж с помалко разходи. Някои страни като Филипините защитават подобре своите граждани, коментира Франсоа Лил, бивш морски офицер и икономист в Националната
академия за изкуства и занаяти (НАИЗ). Те са и първата страна, която подписа конвенцията на Международната организация на труда (МОТ), отнасяща се до социалното осигуряване. Резултатът е,
че много от филипинските моряци са безработни, а масово се наемат китайци! Тъй като реалната заплата на един китаец се движи около 200 евро, срещу 400 до
800 евро за един филипинец.
Според този изследовател разходите за един моряк варират в съ-
Екзотични екипи
и продава без спазване на твърди
правила, без друг закон освен този
на търсенето и предлагането, този
очевидно антисоциален модел, дошъл от открито море, вече засяга нашите брегове и е твърде възможно
да превземе земите ни.
На първо място, корабостроителниците по Атлантическото
крайбрежие. С писмо от 25 октомври 2001 г. Алстом препоръчва на
своите ?сътрудници? да прибягват
до метода екзотичен екип: както
знаете, нашата политика за намаляване на разходите постоянно ни тласка да търсим пътища
за напредък. Един от тези пътища се нарича ?Екзотичен екип?,
тоест набавяне на работна ръка,
произхождаща от страни, където заплащането е ниско. Вече сме
набелязали няколко страни - Мароко, Украйна, Португалия, Арабските емирства и т.н. - откъдето има възможност да се набавя
квалифицирана работна ръка.
От този момент нататък, чрез
верига от дружества-подизпълнители, напливът на работници хървати,
румънци, поляци, индийци и т.н. не
спира, като някои, които спят направо на земята, заработват 55 работни часа на седмица, а на други,
с конфискувани паспорти, им се
удържат 450 до 500 евро от минималната им на теория работна заплата, така че те получават реална
заплата от 300 евро на месец. Андре Фада, синдикалист от Общата
конфедерация на труда, споделя:
Най-разпространеният случай на
този обект е, че чуждестранните работници са работили между 240 и 250 часа месечно и са им
платени по около 1000 евро. Условията на заплащане са в пълно несъответствие с колективните договорености (1). Като, разбира се,
непокорните стачкуващи биват
спешно репатрирани...
Защо държавата толерира подобно пространство на социално безправие? Вероятно защото става въпрос за Сен-Назер и за Куин Мери II:
очевидно е, че отмяната на регламентацията, придобила официален характер в морето, няма да акостира и
да се закотви на нашите брегове.
А сега - всички пристанища. Изцяло отдадена на силното си желание за растяща конкурентоспособност, въпреки че Европейският парламент отхвърля идеята, Комисията в Брюксел счита, че е нейно право и дори задължение да изследва
всички възможности за напредък
в отварянето на пазара на пристанищни услуги. С тази цел тя
предвижда освен либерализация
(колко оригинално...) на ?буксирането? и ?закотвянето?, и разрешение
за ?самообслужване ? (2).
Какво означава това понятие?
Възможността собственик на кораб
или фирма да товари и разтоварва
стоката си, да я оставя на склад в
терминал, евентуално да я подготвя за експедиране, без да прибягва
до докери (въпреки че с тях вече се
сключват частни договори). Все задачи, които отсега нататък би могъл да изпълнява постоянният корабен персонал - филипински, китайски, мадагаскарски - при социалните условия на своята страна, тоест - филипински, китайски, мадагаскарски.
Дали бихме приели подобна форма на ?делокализация на място? също толкова дискретно, ако вече не ставаше въпрос за докери в Хавър, а за
индонезийски или бирмански водопроводчици, практикуващи в Оверн?
Толерирането на подобни сиви
зони, макар и встрани от законната
икономическа дейност, крие опасност. А и нещо съвсем сигурно: Нещата стават автоматично, обяснява Франсоа Лил, икономист в Националната академия за изкуства и
занаяти. В първия стадий се използват пространствата извън зако-
отношение от 1 до 16 в зависимост
от националността. Поради това
ежедневно в международен мащаб
се организират търгове с регресивно наддаване - интернет-сайтовете
на manning agencies - търговците
на хора, със седалища в Украйна,
Индонезия, Бангладеш, Шри Ланка
и др. предлагат екипажи, съответстващи на нормите на Международната федерация на транспортните работници (МФТ/ITF - International transport workers' Federation), на нормите на Международното бюро по труда (МБТ/BIT) или
без да отговарят на каквито и да
било норми. Продават всичко - на
едро и на дребно!? И нашият събеседник заключава така: Това е първият пример за глобализация на
пазара на труда.
Големият скок назад минава
(1) Предложение на Европейската комисия до Европейския парламент и Съвета
относно обучението и набирането на моряци
(Брюксел, 2 април 2001 г.).
(2) Търговец на яхти и на съответното
оборудване.
(3) Отчет на Комисията за икономика,
околна среда и териториално развитие на Националния парламент (на Франция), 25 януари 2005 г.
на, плаването под чужд флаг или
безмитните зони, не се пречи на
установяването на някои практики, като свободното договаряне,
освобождаването от данъци. На
един втори етап тези практики,
станали достатъчно разпространени, се превръщат в икономическа норма: когато собствениците
на кораби започнат да твърдят,
че могат да работят единствено
по този начин, имайки предвид
конкуренцията, в този момент
това се е превърнало в истина. А
в третия етап тези икономически норми се въвеждат в националното законодателство, което покъсно ще позволи те да бъдат разширени и към други отрасли.
(1) Immigres - mode d'emploi, Plein droit,
n° 61, Paris, juin 2004. Много интересно интервю, публикувано на сайта на GISTI
(www.gisti.org)
(2) Предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета на Европейския съюз от 13 октомври 2004 г. След повторното му представяне на Комисията, текстът предизвиква стачка във всички европейски пристанища - Марсилия, Лисабон, Амстердам и др.
за търговския флот
също, а може би е правилно да кажем най-напред, през морето. В този дух е и споменът на г-н Лил за
качването му на борда на кораб с
твърде непретенциозни санитарни
условия на 3 юли 1971 г., малко
преди да навърши 20 години: При
предишното пътуване имахме
двама починали и един самоубил
се. При четиридесет души екипаж това е много. Следващия
път - един починал и един репатриран по спешност, беше доста
тежко. С тази разлика, че със
започването на големите моряшки стачки през 1953 г. с голям
брой работници, членуващи в
синдикатите, бе поставено началото на положителна промяна. За петнадесет години успяхме да получим почивни дни, подобри заплати, преминаване на
постоянен трудов договор, накратко условия подобни на тези,
които имат хората на сушата.
Все завоевания, които могат да
се осребрят в условията на глобализацията, или пък се преразгледат при плаването под чужд
флаг. Случайно ли е, че първо американските, а после и европейските танкери прибегнаха до тези машинации? И така месечно всеки
втори танкер потъва в открито море или в Африка, което означава,
че всичко става без много шум (4).
Но разливите на петрол от Тори
Каньон (1967 г.), Амоко-Кадис
(1978 г.), Ексон Валдес (1989 г.)
разбуниха общественото мнение.
За мултинационалните компании
Тотал, Елф и подобни стана ясно,
че трябва да се защитят юридически и да не се показват на първа линия: Фирмите се отърваха от своите м орски филиали, коментира
г-н Лил, и направиха сложни комбинации.
Апартейд на борда на корабите
Случаят Ерика например е направо
триумф на сложността: за да изпрати от Франция в Италия товар без
голяма стойност при минимални
разходи, Тотал-Франс активира Тотал-Бермудски острови (чието седалище всъщност е в Лондон), който
чрез лондонски корабен комисионер
и друг венециански посредник намира в Швейцария някакъв предполагаем малтийски кораб, който пък
е на разположение на бахамско дружество-параван, за което се предполага, че принадлежи на бермудски тръст, управляван от панамска
фирма, без да се броят дребният
италиански собственик на кораби,
двете мними либерийски дружества, Bank of Scotland, едно индийско
дружество за набиране на моряци
(5) и можем само да се молим съдияследователят да разбере кой какво
прави... или по-точно какво правят солидните генерални директори.
Вероятно в началото е било необходимо да се избегнат съдилищата и глобите. Но твърде скоро заобикалянето на социалното законодателство става основен мотив,
още един начин за започналото някога и продължаващо и днес дерегламентиране. В наши дни бумът на
регистриране на кораби под чужд
флаг е стимулиран от неолибералните политики, лансирани от Съединените щати и Великобритания в началото на осемдесетте години, и които по-късно се разпростират по целия свят (6).
Но как реагираха на тази деградация западните държави и международните организации, в които те
членуват? Те просто си затваряха
очите. Като Европейската комисия
например. Тя несъмнено се тревожи
от липсата на моряци от Общността. Ясно назовава и причината за това: При увеличената конкуренция
от страна на държавите от третия свят много от собствениците на кораби от ЕС са взели решение да намалят разходите си, като регистрират кораба си под флаг
на страна извън ЕС или във втори
регистри, а в същото време са заменили и моряците си, наети от
страни от Общността, с работна
ръка от страни от третия свят
при по-малки разходи за работна
заплата. Отбелязва се също, че
между 1992 и 1999 г. средната месечна заплата на моряците е намаляла с 53% за германците, с 51
% за белгийците, с 49% за холандците, с 26% за португалците и с
14% за французите.
Тъй като европейските работодатели притежават една трета от
световния флот, логично е да се запитаме дали ЕС ще предприеме законодателни мерки? Дали няма да
действа от позиция на силата? Дали няма да изиска по-стриктно спазване на закона и правата? Точно обратното: Комисията не възнамерява да предприема нови законодателни действия. Вместо това тя
ще лансира рекламна кампания за
подобряване имиджа на този важен сектор в очите на младите
хора, ще улесни още повече достъпа на жени до морските професии, ще апелира за използване на
новите информационни технологии (електронната поща например), за да могат моряците да бъдат във връзка със своите семейства (7), и пр. Това са залъгалки,
вместо да се води борба със злото.
Но именно това те в никакъв случай
не желаят да направят.
Впрочем, когато правителствата пишат регламенти, то е, за да...
отстъпят от регламентацията! И наистина, спешно се налага ?адаптиране?, което до голяма степен означава изравняване на ниво най-ниски изисквания - минимални социални клаузи и почти никакви данъчни
тежести. Ето как ирландският остров Ман се отваря за британските
собственици на кораби, белгийците
се строяват под знамето на Люксембург, Дания създава втори регистър,
както са направили Норвегия и Германия.
Във Франция още през 1986 г.
депутатите въведоха своеобразен
?апартейд на борда на корабите?:
според изискванията на регистъра
Кергелен само 35% от екипажа трябва да е френски и да спазва френските колективни споразумения, останалите - филипинци, костариканци, индонезийци или каквито и да са
там, оцеляват както могат в юридическия хаос. А заплатата варира според цвета на кожата: Що се отнася
до разходите, едно работно място, заето от мадагаскарец, струва четири пъти по-евтино от заетото от французин, изчислява гн Ален Сюар, генерален директор на
Франс Телеком Марин (8). И обявява 160 предстоящи уволнения и други трудоустроявания.
Ала ето че и това не е било
достатъчно. И то никога не е достатъчно. За постигане на по-добра
конкурентоспособност, за подем
във флота и в заетостта собствениците на кораби във Франция
изискаха създаване на втори регистър (за вписване на френските
плавателни съдове) (9) ? Каква изненада: желанието им е изпълнено! И така, сенаторът Анри де
Ришмон (от Съюза за народно движение), депутатът Жан-Ив Бесла
(също от СНД) услужливо изрецитираха аргументите си: ?Регистърът Кергелен вече не е конкурентоспособен; Европейската комисия го класира като най-неконкурентоспособния и най-строгия
по отношение на заемането на
работните места от граждани
от страната, той е средно с 30%
по-скъп от вторите европейски
регистри (10). ?
Добре позната рецепта: когато
дъмпингът не действа, това означава, че е необходим още повече дъмпинг! Ето защо на 3 май 2005 г. бе
гласуван Френският международен
регистър (ФМР). С цел да подтикне собствениците на кораби да се
запишат в този регистър, Френският международен регистър вече
ще се задоволява с един капитан и
един френски помощник, както и с
35% до 25% моряци от общността според случая (11). За останалите моряци няма изисквания за минимална работна заплата, вместо
тях действат споразуменията,
сключени в Международното бюро по труда; работната седмица се
връща на 48-те часа отпреди 1936
г., няма и дума за социална защита,
не са споменати и синдикални права.
Между другото се легализира
ролята на търговците на хора, посредници, които за разлика от фирмите, наемащи на временен договор, не попадат в рамките на никаква администрация(12). Накратко,
развяхме чужд флаг по френски
маниер, който впрочем съвсем точно е каталогизиран от Федерацията
за международен транспорт: Нашето знаме вече фигурира в черния
списък до знамената на Бахамските
и Бермудските острови. Добър повод за национална гордост...
Скоро в Марсилия на кейовете
Жолиет ще бъде издигната стъклена кула с височина 110 м и струваща приблизително също толкова
милиони евро - това ще бъде новото седалище на Мореплавателната
#
МОНД дипломатик -
компания за фрахтуване (MКФ),
първа сред собствениците на кораби във Франция и пета в световен
мащаб. С учетворена печалба през
2003 г. и още веднъж удвоена през
2004 г., Мореплавателната компания за фрахтуване (МКФ) може да
си позволи подобни архитектурни
разходи. Разбира се, от своите 182
кораба тя не е записала нито един
в националния регистър, но в Либерия е записала 26, на Бахамските
острови - 24, на Маршалските острови - 9 и така до 28 флага, под които са регистрирани нейните кораби. Останали са само 500 души
френски навигационен персонал,
половината от които офицери, и те
плават на борда на петнайсетте кораба, записани в регистъра Кергелен. Става дума за отломките от някогашното национално дружество
CGM, бивша Трансатлантик, бивша Месажри маритим, бивша ?Стокорабна компания? с няколко хиляди моряци, разкъсвана от социални планове от 1974 г. с края на кораба ?Франс?, след което приватизирана и накрая препродадена през
1996 г. Твърде дребни остатъци в
сравнение с това, което някога е била - цветът сред морските компании.
Председателят на контролния
съвет на МКФ Тристан Виелжо все
пак ни успокоява: Понятието
флаг означава просто една специфична регламентация. Важно
е това, че капиталите и управителният център остават
френски (13). А ?управителните
центрове? действително не са се
преместили; флотите принадлежат
все на същите страни, на нашите,
само че вече на частни собственици. Тук няма никакви тропически
?морски бандити? които да преследваме, нито дори ?държави бандити?, има само добри собственици, добри във всяко отношение, и
които неизменно печелят. Оправдавайки се с конкуренцията и заплашвайки все повече да плават под
чужд флаг, което е своеобразен износ на производство, но такъв, при
който няма заводи, няма машини
за пренасяне, и който се урежда с
един подпис на юрист, те са успели да извлекат най-доброто и изгодното във всяко отношение: задържали са заплатите на най-ниското ниво, възползвали са се от данъчни облекчения, от помощи за
разширение на дейността и т.н.
Властите - съучастници, които се
представят за жертви, на драго
НОЕМВРИ
2005
сърце отстъпват, без да упражняват натиск и изобщо не се опитват
да възстановят нито съсипаната
морска промишленост, нито стъпкания Кодекс на труда.
Съсипано, стъпкано, и то така
резултатно и бързо - за по-малко
от три десетилетия, - че Мале сам
се определя като динозавър, въпреки че е едва на 44 години: Работил съм всичко: плавал съм на
виновоз към пристанищата на
Северна Африка, на кораб, превозващ леки коли, докато съществуваше Съветският съюз, на
кораб за насипни товари, превозващ банани, ананаси, ранни плодове и зеленчуци по Западното
африканско крайбрежие... Една
след друга компаниите затваряха врати. Но аз съм плавал само
под френски флаг. Днес надали
съществува случай, подобен на
моя.
Той бил динозавър - на четиридесет години? Тогава Националното дружество Корс Медитеране
(НДКМ) и неговите хиляда и шестстотин моряци са направо архаични, чиста археология, останки от палеолита. Последните екипажи...
(4) Patrick Benquet, Thomas Laurenceau,
Petroliers de la honte, Edition n°1, Paris, 1994.
(5) Francois Lille, Raphael Baumler,
Transport maritime, danger public et bien
mondial, Charles Leopold Mayer, Paris, 2005.
(6) Ibid.
(7) Предложение на Европейската комисия до Европейския парламент и Съвета
относно обучението и набирането на моряци, (вж. бел. 1).
(8) Вестник Nice-Matin,16 juin 2004.
(9) Аргументите са на разположение
на сайта www.armateursdefrance.org
(10) Отчет на Комисията за икономика, околна среда и териториално развитие на
Националния парламент (на Франция),
цит.съч.
(11) Вж. www.affaires-publiques.org/
textof/TO/5/886-0505.htm
(12) По-пълен анализ на Френския
международен регистър, и най-общо на регламентацията в областта на мореплаването
можете да намерите в Transport maritime,
danger public et bien mondial, editions Charles
Leopold Mayer, цит. съч.
(13) Challenges, Paris, octobre 1993, цитирано в Petroliers de la honte, цит.съч. По това време Тристан Виелжо е управлявал компанията Делмас (Delmas), изкупена по-късно
от МКФ.
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
$
В ЛИЯНИЕТО
НА ДЕСНИЦАТА В СЪДЕБНАТА ВЛАСТ СЕ ЗАСИЛВА
Един прекалено върховен съд в САЩ
МАКАР ПОПУЛЯРНОСТТА МУ НЕПРЕКЪСНАТО ДА СПАДА, ПРЕЗИДЕНТЪТ НА
САЩ Е НА ПЪТ ДА ОКАЖЕ ТРАЙНО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ РЪКОВОДСТВОТО НА
ВЪРХОВНИЯ СЪД. НЕГОВИЯТ КАНДИДАТ ДЖОН РОБЪРТС БЕ ОДОБРЕН ЗА
ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ ПОСТ НА ТОЗИ СЪДЕБЕН ОРГАН ОТ СЕНАТА. А САМЮЕЛ
АЛИТО, КОЙТО МОЖЕ ДА ЗАЕМЕ МЯСТОТО НА СЪДИЙКА, БЛАГОСКЛОННО
НАСТРОЕНА КЪМ ПРАВОТО НА АБОРТИ, Е ПРИВЪРЖЕНИК НА НЯКОИ
ОГРАНИ чЕНИЯ В ТАЗИ ОБЛАСТ, КАТО НАПРИМЕР ПРЕДВАРИТЕЛНОТО
УВЕДОМЯВАНЕ НА СЪПРУГА.
O
ДАН ЛЕЙЗЪР*
т време на време един и
същ ритуал занимава
федералната столица.
Във Върховния съд се
освобождава място поради оставката или смъртта на някой от неговите пожизнено назначени девет членове. Президентът на
Съединените американски щати определя своя кандидат. Сенатската
комисия по юридическите въпроси,
която трябва да оценява квалификацията на кандидатите, организира
публични заседания, на които, след
като обективът на камерите се насочи към тях, сенаторите се впускат
във високопарни речи, преди да зададат един-два въпроса на кандидата (1). Последният обикновено отказва да отговори на спорните въпроси с аргумента, че всяко уточнение от негова страна би могло да
повлияе по-късно на свободата му
на преценка. Въпреки това членовете на комисията гласуват за него и
САЩ се сдобиват с нов върховен съдия, който ще постановява решения
от определящо значение за американското общество в продължение
на десетилетия (2).
С едно-две изключения нещата
се развиват точно така от 1986 г. (3)
насам, годината, в която Антонин
Скалиа отговаряше толкова уклончиво по време на заседанието, че дори отказа да каже на сенаторите дали подкрепя или не фундаменталното Решение 1803, с което съдът си
гласува правомощията да се произнася по конституционосъобразността на актовете на Конгреса.
През 2005 ритуалът е същият, но
залозите са по-големи от обикновено.
Две, а не едно, са местата, които трябва да бъдат заети от нов титуляр. Едното е освободено от Уилям Ренкуист, бивш председател на Съда със
силно изразени десни възгледи, починал неотдавна след трийсет и три
години служба във Върховния съд.
Второто е овакантено от Сандра Дей
О'Конър, която е с по-центристки
убеждения. Тя е първата жена, член
на Върховния съд. Ако мястото й се
заеме от по-консервативен от нея, това ще се отрази трайно на баланса в
съда и на този в цялата страна. Колкото до наследника на Уилям Ренкуист, той вече е известен - Джон Дж.
Робъртс, който не би могъл да бъде
по-голям консерватор от своя предшественик, бе одобрен в края на септември от Сената с голямо мнозинство (78 срещу 22 гласа). Всички републиканци, както и половината демократи, гласуваха за него.
Склонността към сговорчивост
на предполагаемите противници на
Джордж Буш има няколко обяснения. Най-очевидното от тях е, че демократите все още носят белега на
провала от 2004, оставил дълбоки
следи върху самочувствието им. Но
основната причина за тяхната обърканост е в задълбочаващия се идеологически разрив в САЩ. Често се
казва, че позициите на президента
Буш са били разклатени от военните операции в Ирак и нехайството
на Белия дом по време на урагана
Катрина (4). Това е вярно, но само
отчасти. Президентът продължава
да се възползва от консервативната
динамика, която преоформя обществото. От двайсет години насам демократите непрекъснато обявяват,
че десницата е в упадък. Но тъкмо
те продължават да отслабват.
Върховният съд не е чужд на това развитие. Дори прогресистите да
са позабравили омразата си към тази институция, тя е била факт. Според думите на Франклин Рузвелт,
Съдът е обединявал ?девет старци?, натоварени със задачата да възпират демокрацията, да бавят социалните реформи и да следят за това
страната да бъде държана под опеката на богатите.
През 1859 г. Съдът проправя пътя на най-кървавия сблъсък в цялата
история на САЩ - Гражданската война - с решението си, според което северните щати нямат право да забранят робството на цялата територия
на страната. През деветдесетте години на деветнайсети век Съдът атакува синдикалното движение, а четири
десетилетия по-късно премахва прогресивните закони от програмата ?Ню
Дийл?. През 1937 г. Франклин Д. Рузвелт се противопоставя на консервативните обструкции, като предлага
да се натъпче Съдът (твърди се, че
е назначил още шестима съдии, всичките с прогресивни убеждения). Макар да губи битката, печели войната
- съдиите се отказват от обструкциите си и дават израз на волята на народа.
Фатална грешка на демократите
Този обрат отваря пътя за редица
прогресивни, понякога почти революционни, решения. Делото ?Браун срещу Съвета по образование?
през 1954 г. слага край на расовата
сегрегация в обществените училища
(в момента се наблюдава, ако не
юридическото, то най-малкото фактическо възраждане на този апартейд) ; случаят ?Гризуълд срещу щата Кънектикът? поставя началото на
контрола на раждаемостта през
1965 г. И накрая решението по делото ?Роу срещу Уейд? узаконява
абортите през 1973 г. От бастион на
елита Върховният съд се е превърнал в двигател на социалната промяна.
Това движение води до престрояване на политическите сили. Всеки лагер заема позиция в зависимост
от това как оценява действията на
Съда - благоприятна у прогресистите, враждебна у консерваторите.
Всъщност именно в това се състои
проблемът на левицата, защото дори и когато е съдействал на борбите й, Съдът си е оставал недемок* Журналист, автор на The Velvet Coup: The
Constitution, The Supreme Court, and The Decline of American Democracy, Verso, London,
2001
ратичен. Членовете му продължават
да бъдат по-скоро назначавани, отколкото избирани (5). Формално
Конгресът може да санкционира съдия за постановено от него решение,
но ако това се случи, прогресистите
ще са първите, които ще видят в подобен акт нарушаване на свещената доктрина за разделение на властите. Затова Съдът остава последна инстанция, която никоя власт не
контрабалансира. И в този пункт Вашингтон най-много наподобява сила с абсолютен суверенитет.
Тази ситуация, която в краен
случай беше допустима, докато Съдът се задоволяваше с ролята си на
последна инстанция, започна да създава проблеми, откакто той се превърна в институция, към която приоритетно се обръщат всички групи,
борещи се за социални промени (жени, малцинства, лишени от свобода
и пр.). Защото новите си отговорности Съдът е иззел от изборните органи, на първо място от Конгреса.
По този начин той не само че не укрепва народния суверенитет, а свежда населението до послушен свидетел на решения, постановени от неизбрани магистрати, които говорят
от негово име.
Политическите последици от та-
Сградата на Върховния съд на САЩ
зи промяна бяха такива, каквито можеше да се очаква: колкото повече
американската левица разчиташе на
Върховния съд, толкова по-малко
той се вслушваше в мнението на
обикновените американци, възприемани предимно като расистка, сексистка и консервативна маса. На
десните пропагандатори им оставаше само да изобличат в отговор
снобските прогресисти от елитните
университети, съперничещи си по
високомерие в уютните си пашкули
в Харвард или Бъркли.
На демократите им трябваше
време, докато разберат какво се случва. Въобразявайки си, че по-лесно могат да печелят дела, отколкото избори, те предпочетоха пасивното поведение на политическата арена по въпросите на абортите, молитвите на
публични места, и т.н. Вероятно са
си представяли, че след като Съдът
прави необходимото по непопулярните въпроси, те ще могат без угризения да сключат демагогски компромиси с десницата. Вместо да се
противопоставят на републиканците,
те често им подражават. За съжаление, от двайсетина години насам, победите им на юридическото поле на
са често явление, като се има предвид засиленото присъствие на десницата в съдилищата, където много
от съдиите - и не само във Върховния съд - са назначавани от президенти републиканци, за които през
2006 г. ще можем да кажем, че са обитавали Белия дом двайсет и осем пъти през последните четиридесет години. Всъщност демократите са губещи и на двете места.
Влизането на Джон Робъртс във
Върховния съд и все още непотвърденото на господин Самюел Алито,
съдия, заемащ твърде консервативни позиции, са последните съдебни
епизоди в тази история. Петдесетгодишният Дж. Робъртс е учил в католически пансион, преди да се дипломира в Харвард. Почти всички позиции, които е изразявал през последните двадесет и пет години, го
определят като човек от десницата.
Противопоставял се е на увеличаването на избирателните гаранции
на малцинствата, подкрепял е усилията на републиканците за ограничаване на расовата интеграция и
равноправието на половете по съдебен път, споменал е доста безотговорно ?така нареченото? право на
защита на личния живот (privacy),
обсъждал е уместността на решението за легализиране на абортите
през 1973 г. и накрая е изразил писмено подкрепата си за ?минутата
мълчание? - т.е. молитвата по желание - в обществените училища (6).
Правната му философия е строго
консервативна: според него по-важно е позоваването на текста на конституцията (написан преди двеста
година), отколкото тълкувания на
този текст в съвременна светлина.
Нищо от изброеното не извади
демократите от тяхното униние. По
време на представянето си пред сенатската комисия сенаторът Джоузеф Бидън, предполагаем кандидат за Белия дом през 2008 г., бе
докачен най-вече от това, че Робъртс някога си говорил пренебрежително за закона срещу насилието върху жените, на който закон Бидън е един от парламентарните
кръстници: Този закон сме го писали аз и моят екип, възмути се
той. В още по-хленчещ регистър и
вероятно предназначен за много
широка публика, сенаторката демократ Даян Фейнстейн съобщи на
всеослушание, че нейният баща и
съпругът й били болни от рак, а
след това попита Робъртс: Ако бяхте на мястото на някой, който
дълбоко обича човек, който страда, в кое мнение щяхте да се вслушате - в това на вашия лекар или
в това на властите (7)? Доста
обърканият Робъртс се затрудни с
отговора...
През трите дни на прослушването си той отказа да отговори на
стотина въпроси (8), като се барикадираше зад общи приказки и
твърдеше скромно, че съдиите са
като реферите. Те не създават
правилата, а само ги прилагат.
Като че ли правилата, залегнали
в американската конституция, са
толкова прости за тълкуване и установени веднъж завинаги като
правилата в бейзбола. Накрая, запитан за някои от най-консервативните си писания (от времето, когато е заемал доста нисък пост в администрацията на Рейгън), той
обясни, че тогава е действал като
всеки адвокат и е казвал това, което е смятал, че клиентът му иска да
чуе. Особено чувствителен по въпроса за обществените свободи, като единствен сенатор, противопоставил се на ?Пейтриът Акт? през
октомври 2001 г., Ръсел Файнголд
изрази тревогата си от факта, че Робъртс е подкрепил позицията на Белия дом в случая със затворниците
в Гуантанамо. Но и той гласува за
този, който вече е председател на
Върховния съд.
Реверансът на демократите
пред висшия съдебен орган в страната беше в полза на Робъртс. След
като заложиха толкова много на идеята за върховна магистратура, олицетворяваща вечните принципи на
конституцията, днес демократите се
колебаят да поставят под въпрос
нейните прерогативи. И щом съдът
заявява, че е независим, те нямат
особено желание да го подлагат на
политическа преценка, колебаят се
да задават прекалено прецизни въпроси на кандидатите за върховни съ-
Джон Робъртс
дии за решенията, които ще взимат
в бъдеще.
Все пак никога нищо не е попречило на един съдия да оспори със
съдебното си решение свои предишни изявления с аргумента, че
обстоятелствата междувременно са
се променили; веднъж избран, върховният съдия отговаря вече само
пред съвестта си (9). Демократите
не проявиха особено желание да
вникнат в намеренията на Робъртс,
сякаш изповядват някаква конституционна религиозност, той вече заема позиция, от която десетилетия
наред ще може да постановява решения от съдбовна важност за страната.
(1) Когато се оваканти място, президентът на САЩ предлага свой кандидат, който става върховен съдия, ако получи одобрението на мнозинството от стоте сенатори.
(2) През 2004 г., определяйки системата за преброяване на изборните бюлетини,
Съдът дори взе решение с 5 гласа срещу 4 за
избора на Джордж Буш за президент на САЩ.
(3) Предложеният през 1987 г. от Роналд Рейгън за върховен съдия ултраконсерватор Робърт Борк бе отхвърлен с 58 срещу
42 гласа (по това време демократите имаха
мнозинство в Сената). През 1991 г. Кларънс
Томас бе одобрен след ожесточени битки и
само с 52 срещу 48 гласа.
(4) Вж. Mike Davis, ?Capitalisme de catastrophe?, Le Monde diplomatique, octobre
2005.
(5) Конституцията на САЩ посочва, че
остават на поста си, докато ?имат добро поведение? (during good behavior) (чл. 3, ал. 1),
но фактически те са пожизнени членове на Съда.
(6) Вж. Ronald Dworkin, ?Judge Roberts
on Trial ?, The New York Review of Books, New
York, 25 octobre 2005.
(7) Цитирано по The New York Times
от 15 септември 2005.
(8) Според Alliance for Justice, ?Post-Hearing Report on the Nomination of John G. Roberts
to be Chief Justice of the United States ?.
Cf. http://www.supremecourtwatch.org/
Post%20Hearing%20Report.pdf.
(9) Виж ?Cette pesante Constitution
americaine ?, le Monde diplomatique, fevrier 2000.
%
В ЪЗХОД
НА ПРИСТИГНАЛИТЕ ОТ
П ЕКИН
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
ПРЕДПРИЯТИЯ
Китайците стъпват в Япония
П ОРАДИ ЛИПСА НА НОРМАЛНИ ПОЛИТИ ч ЕСКИ ОТНОШЕНИЯ , К ИТАЙ
И Я ПОНИЯ ЗАСИЛВАТ ИКОНОМИ ч ЕСКИТЕ СИ ВРЪЗКИ : П ЕКИН СЕ Е ПРЕВЪРНАЛ
В ГЛАВЕН ТЪРГОВСКИ ПАРТНЬОР НА ТОКИО. КИТАЙСКИ ДРУЖЕСТВА ДОРИ ИЗКУПУВАТ МАЛКИ
И СРЕДНИ ЯПОНСКИ ПРЕДПРИЯТИЯ. ВЪПРЕКИ чЕ РАВНИЩЕТО НА КАПИТАЛОВЛОЖЕНИЯТА СИ
ОСТАВА ВСЕ ОЩЕ СКРОМНО В СРАВНЕНИЕ С ТОВА НА ЯПОНСКИТЕ ПРЕДПРИЯТИЯ В КИТАЙ,
ЯВЛЕНИЕТО Е ТВЪРДЕ ПОКАЗАТЕЛНО.
Н
ОДАЙРА НАМИХЕЙ*
а 26 април 2005 г. по пътеките за
посетители в най-големия пекински търговски център за компютърна техника, разположен в квартала Джонгуанцун, цареше малко
необичайна атмосфера. Докато другаде в китайската столица хиляди младежи изразяваха
протеста си срещу Япония и нейния прочит
на историята (1), и приканваха към бойкот
на японските изделия, други, също толкова
многобройни, се трупаха пред щандовете в
Джонгуанцун, прехласнати пред компютрите и всевъзможните приспособления за видеоигри, внос от Страната на изгряващото
слънце.
Частните охранителни фирми, натоварени с ограничаването на достъпа, бяха успели
да предотвратят опасността уличните безредици да нарушат дейността на едно пространство, където апаратурата на ?Сони? и ?Тошиба? е на почит сред познавачите. Неколцина
младежи все пак бяха успели да се промъкнат, развявайки тениски, върху които можеше
да се прочете на китайски и английски ?Dizhi
Rihuo, Xing Wo Zhonghua?, ?Fuck Japanese,
China is strong?, т. е. ?Да бойкотираме японското производство, да подкрепим Китай? и
?Майната им на японците, Китай е силен?.
Продавачите от щандовете на IBM, чийто отдел за персонални компютри бе купен
през януари 2005 г. от първия китайски производител на РС Леново, като че одобряваха
тези лозунги и се опитваха да се възползват
от това, за да убедят клиента да насочи вниманието си към техните продукти. Нашите
компютри са също толкова добри, колкото
и тези на ?Сони?. Така или иначе, един ден
ще видите, че в крайна сметка някое китайско предприятие ще ги купи. Леново успя да грабне IBM, подхвърли един от тях на
западняка, заинтригуван по-скоро от последната рожба в поредицата на ?Сони?.
Несъмнено под въздействието на събитията, които се разиграваха недалеч, както и в
множество градове на страната, човекът дори и не подозираше колко е прав. Разбира се,
все още няма опасност гигантът ?Сони? да бъде купен от някой китайски съперник, но отсега е очевидно, че пристигналите от континента предприятия се заглеждат все по-стръвно в Страната на изгряващото слънце и нейните технологии. Придобиването на уменията и производствените технологии, с които са прочути в целия свят малките и средните предприятия (МСП) в Япония, е един
от основните им стимули, потвърждава господин Танака Шиджаки, вицепрезидент на
шанхайското представителство на Организацията за японска външна търговия (Jetro). Този интерес неизбежно безпокои общественото мнение на архипелага: то не гледа с особено добро око на пристигането на китайски
фирми, които изкупуват местни дружества, докато Япония си остава главният доставчик на
обществени помощи за Китай (2). Дотам че
Пекин надминава Вашингтон, превръщайки се
в основен търговски партньор на Токио (3).
Всичко започва през 2001 г., когато Шанхай Илектрик - индустриална групировка, притежаваща вече 300 предприятия и използваща приблизително 210 000 души - поема контрола върху Акияма, едно японско МСП, специализирано в производството на печатарска
техника. Спасено от фалит благодарение на
китайските капиталовложения, прекръстеното на ?Акияма Интернешънъл? предприятие
многократно разширява дейността си, особено по посока на Китай, където пазарът на печатни произведения е в пълен възход.
Три години след настаняването си под
крилото на Шанхай Илектрик, пусналото корени в предградията на Токио МСП преживява втора младост: броят на наемните му работници е скочил от 79 на 160, системата на
заплащане според трудовия стаж е запазена,
а ?забравените? от години премии отново са
се превърнали в действителност.
Ако служителите на Акияма Интернешънъл
изразяват по-скоро удовлетворение от условията си на труд, то някои носталгици си задават
въпроси относно реалните стимули на ръководителите на Шанхай Илектрик. Вече е имало износ на технологии от Япония за Китай, но
те не са били авангардни. За да получат такива и да развият собствения си технологичен капацитет, подчертава господин Танака,
китайските предприемачи разбраха, че тряб* Журналист
ва да купуват японски дружества. И за да не
се вдига голям шум, те се насочват най-вече
към боледуващи предприятия.
Усвояване на новите
технологии
Покупката през ноември 2004 г. от същата
Шанхай Илектрик на основаното през 1889 г.
дружество Икегай, пионер в областта на машините за обработка на дърво и метал, представлява друг пример за желанието за проникване на японския пазар и за израстване там в
технологично отношение. Когато се говори за
поемане на контрола или за финансови инвестиции, често се има предвид западният
модел, който в повечето случаи се изразява
в преустройства от всякакъв характер, пояснява от своя страна господин Джанг Чунхуа,
генерален директор на ШИК Джапан, японския филиал на Шанхай Илектрик. - Нашият
подход е различен. Китай все още е развиваща се страна. Ето защо предпочитаме укрепването на търговските връзки с предприятията, които купуваме, пред еднократното възвръщане на инвестициите. Обработвателните машини и печатарската техника се вписват чудесно в стратегията на фирмата ни, още повече че Китай изпитва остра нужда от този вид изделия.
Според специалистите тази тенденция
трябва да се засилва през близките години,
въпреки неизбежното политическо и икономическо напрежение между двете страни (4). В
разстояние на четири години вложените в Япония средства от китайските предприятия са
се умножили около 400 пъти и от 260 000 долара са достигнали към 100 милиона, което
обаче си остава капка в морето в сравнение с
милиардите, които фирми като ?Даймлер? или
пък ?Рено? е трябвало да сложат на масата,
за да се сдобият със значително участие съответно в ?Мицубиши Мотърс? и ?Нисан? (5).
Господин Танака от Jetro припомня, че ако
пристигането на западните капиталовложители на японския пазар в средата на 90-те години на миналия век е било прието твърде болезнено, то понастоящем общественото мнение приема присъствието им. Според него така трябва да бъде и занапред по отношение
на китайските инвеститори, макар повечето
японци да негодуват и отхвърлят мисълта, че
някой ден Китай може да се превърне във водеща икономическа сила в Азия. Хаосът в миналото на отношенията между двете страни и
скорошните политически трудности подхранват японската подозрителност и недоверие.
Китайските предприемачи са наясно с това и правят всичко, за да не настройват обществото срещу себе си (6). Спомням си как отговорникът за Търговската камара в Шанхай приканваше членовете й да избягват всякакво действие, което би могло да се изтълкува зле от японското население, за да може да протече сливането с местните предприятия по възможно най-благоприятния
начин, добавя номер втори в шанхайското Jetro.
Придобиването на контрол върху ?Тоа?,
фармацевтично МСП, установено в Тояма, на
западния бряг на Япония, от китайския гигант
?Сандзю? през пролетта на 2003 г., потвърждава оптимистичните прогнози.
Изправено пред жестоката конкуренция на
японския пазар, ?Тоа? не разполага с необходимите средства за разширяване на дейността си, което обаче е синоним на дългосрочно
оцеляване. Изкупуването му от ?Сандзю?, познат на Запад повече под запазената марка 999,
се възприе като изключителен късмет: китайската групировка разполага с мрежа от повече
от 10 000 магазина на континента, осигуряващи по-лесен пласмент на продуктите ?Тоа?.
Това създаде благоприятна среда за развитие на малкото японско дружество, неспособно да се впусне само в разработване на нови пазари. От своя страна, поставяйки ?Тоа?
под своя закрила, ?Сандзю? получи сравнително евтин достъп до японския пазар, жаден
за китайски лекарствени средства. Напълно
очевидно е, че примерът на ?Сандзю? сочи
възможността всеки да извлече полза от
това, тъй че китайските капиталовложения в Япония не бива да се възприемат като унижение за японците, обяснява един от
ръководителите на ?Тоа?.
Но не всички на архипелага споделят подобно мнение. Много са японците, които гле-
дат с лошо око на това Пекин да се наложи в
страната им. Вдъхващото страх присъствие на
трите китайски групи, които инвестират в недвижими имоти в някои токийски квартали, докато японците го правят с голяма мъка, допринася за подсилване на предубежденията. Едно
социологическо проучване, излязло в Юмиури
Шимбун (7), главния всекидневник в страната,
предоставя ясна картина за японската неприязън спрямо китайските съседи. Скорошните антияпонски протести в Китай безусловно са затвърдили убежденията им. Успехът на японските комикси (манга) на Хирокане Кенши (8), посветени на трудностите, които срещат китайските и японски бизнесмени да се разберат помежду си, безусловно с нищо не са допринесли
да се промени общественото мислене.
И все пак, икономическото сближаване
на двете страни изглежда неизбежно, тъй ка(1) Вж. ?Между Пекин и Токио, сянката на национализмите?, Le Monde diplomatique, октомври 2004.
(2) От учредяването на първите японски обществени помощи през 1979 г. според един доклад на японското
министерство на външните работи от юни 2005 г. Япония
е предоставила 23 894 милиарда евро на Китай.
(3) Jetro Sensa, издание на Jetro, Токио, май 2005
(4) Mo Bangfu, Nichichuwa naze wakariaenainoka (Защо Япония и Китай не могат да се разберат), изд. Хейбонша, Токио, 2005
(5) Френският конструктор е похарчил някъде около 5 милиарда евро, за да се сдобие с 36,8% от капитала
на Нисан през 1999 г. През март 2002 той притежава 44,4%
от японската марка.
(6) Проучване, осъществено от Zhongguo Qingnianbao (Младежки ежедневник) в Пекин и публикувано на
24 ноември 2004 г. сочи, че 53,6% от разпитаните имали
?добро мнение? за Япония.
то е необходимо за регионалното равновесие.
Държейки сметка за общото минало, никоя
от двете държави не може да се примири с
превъзходството на другата. Развитието на
съвместното участие на равнище предприятия изглежда много по-желателно, още повече че националистическите страсти заплашват да предизвикат неизлечими рани. В
дългосрочен план умножаването на китайските инвестиции в Япония е нещо много положително, защото китайските
предприемачи ще вземат присърце осигуряването на тесни и надеждни връзки
между двете страни, казва в заключение
господин Танака. Думи, които, струва ни се,
още не са чули някои посетители на електронното търговско средище в Пекин.
(7) Според това проучване, излязло на 16 декември 2004 г., 71% от участниците в допитването настояват ?да не се оказва доверие на Китай?. Друго проучване, обнародвано на 6 декември 2004 г. в консервативния всекидневник Санкеи Шимбун, Токио, сочи,
че повече от 57% от японците желаят страната им да
прекрати предоставянето на обществени помощи за
Китай.
(8) Хирокане Кенши, Jomu Shima Kosaku (Шима
Косаку управителят), комикс-сериал, публикуван в Шукан Морнинг (изд. Коданша, Токио) от 17 февруари 2005
г. Въпросният манга, който разказва за затрудненията на
едно японско предприятие при установяването му в Китай, е абсолютно раздвоен между действителност и измислица: той проследява развитието на отношенията между двете страни. Така последните излезли епизоди бяха
отзвук на антияпонските прояви, разтърсили Китай през
пролетта на 2005 г.
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
&
А РМИЯТА
ТВЪРДИ ,
чЕ
ИСКА
Още един поглед върху употребата
РОЖБА
НА ДЪРЖАВЕН ПРЕВРАТ,
ДЕМОКРАЦИЯ ТВЪРДИ,
чЕ
ВОЕННИЯТ
СЪВЕТ ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ И
ИСКА ДА ВЪЗСТАНОВИ ПРАВОВАТА ДЪРЖАВА.
ВСЪЩНОСТ, СЛЕД КАТО ГИ ОСЪДИ, АФРИКАНСКИЯТ СЪЮЗ И ЗАПАДНИТЕ
СТРАНИ БЪРЗО НАМЕРИХА ОБЩ ЕЗИК С УчАСТНИЦИТЕ В БУНТА НА ВОЕННИТЕ. РАБОТАТА Е ТАМ, чЕ СВАЛЕНИЯТ РЕЖИМ НА ПРЕЗИДЕНТА УЛД ТАЯ
КАТО чЕ ЛИ БЕ ИЗчЕРПАЛ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ СИ. ДАЛИ СЛЕД УВЕРЕНИЯТА
СИ, чЕ Е ОГЛАВИЛА САМО ЕДНО ПРЕХОДНО ПРАВИТЕЛСТВО, НОВАТА ХУНТА НАИСТИНА ЩЕ ДЕМОКРАТИЗИРА СТРАНАТА?
МОХАММАД-МАХМУД УЛД МОХАМЕДУ*
Н
а 3 август 2005 г. с държавен преврат бе свален
мавританският президентМаауя Улд Сид
Ахмед Тая непосредствено след връщането му от Саудитска Арабия, където бе присъствал на
погребението на крал Фахд. Твърдейки, че искат да сложат край на
една ?тоталитарна? агония и да върнат страната към истинската демокрация, седемнайсетте бунтовници от
Военния комитет за справедливост
и демокрация (ВКСД) оповестиха
намерението си да не остават на
власт повече от две години. На 7 август те установиха временно правителство, съставено от граждански
лица. Новият режим разпусна парламента и пое отговорността за ръководството през преходния период, който трябва да доведе до демократични избори, удовлетворяващи всички политически течения.
Дали намесата на армията, приета с облекчение от населението, но
с резерви и остри критики от страна на ?международната общност?,
ще позволи на Мавритания да се демократизира истински? Проведен
без кръвопролития, августовският
преврат всъщност бележи края на
дълъг и бурен период на несигурност в тази страна с множество подземни богатства и тлеещи етнически конфликти. Признаците за края
на един узурпаторски режим, подкрепян от Франция, Съединените щати и Израел, се множаха от години
насам.
Най-напред, за двайсет и една
години управление бившият полковник Улд Тая, станал граждански
президент през януари 1992 г., си бе
създал прекалено много врагове.
Разпореждането във висша степен
лично с политическите, икономическите, военните и административните въпроси постепенно го бе отдалечило от всички: само едно малцинство, състоящо се от близките му
роднини, самите те разделени помежду си на лагери, се облагодетелстваха от системата.
На второ място, бившият президент не бе съумял да си извлече
*Заместник-директор на Програмата за хуманитарна политика и изследвания на конфликти в Харвардския университет.
поука от неуспелия преврат от 8 юни
2003 г., ръководен от командосите
Салех Улд Ханена и Мохамед Улд
Шейхна. Разбити след две денонощия боеве, причинили смъртта на
шестнайсет души в сърцето на столицата Нуакшот, авторите на опита
за въоръжено въстание успяха да избягат след кратка обсада на президентския дворец. Те създадоха движението Рицарите на промяната
(Foursan el taghyir), което трикратно излъчи обръщения към мавританците по сателитния канал АлДжазира. Арестуването в южната
част на страната на 9 октомври 2004
г. на Улд Ханена с нищо не попречи
на разбунтуваните военни, които
продължиха да заплашват управлението.
Разобличавайки ?обединителските? претенции на президента Улд
Тая, тази случка остави дълбок белег в обществото. Тя разруши мита
за непоклатимостта, който се бе изградил през годините около фигурата на държавния глава. Затова пък,
вместо да откликне на вече задушените надежди за промени, господин
Улд Тая засили още повече след
юни 2003 г. контрола си върху страната. Разводът с населението бе
окончателно консумиран по време
на президентските избори от 7 ноември 2003 г.: броени часове преди
резултатът да постанови най-малкото балотаж, ако не и загуба от негова страна, президентът накара да
арестуват главния му съперник, бившия президент Мохамед Хуна Улд
Хайдалла.
Тогава режимът прояви сериозни белези на политическа нестабилност, извадени на показ тъкмо от делото, заведено срещу Улд Хайдалла заради опит за сваляне на властта. Две значими министерски преустройства, първото през юли 2003
г., когато безцеремонно бяха изгонени мнозина близки на Улд Тая, и
другото през юли 2004 г., когато бяха сменени деветима министри, подсилиха впечатлението, че режимът
е навлязъл в турбулентна зона.
На това отгоре, изненадващите
арести, извършвани в редовете на
армията през август 2004 г., изостриха чувството за лов на вещици, насочен срещу обитателите на източната част на страната, откъдето произхождат множество от бунтовници-
те през 2003 г. В обстановка, където
обществената реалност на самоличностите често има двойствен и винаги потенциално конфликтен характер (1), подобно опасно подозрение за племенно разделение даде основание занапред да се очаква найлошото, включително междуетническо уреждане на сметки ?по йеменски? (2).
Обвинени на 27 август 2004 г. от
мавританските власти, че са улеснили подготовката на нов опит за държавен преврат, който бил предотвратен, Либия и Буркина Фасо възмутено отхвърлиха подобни произволни твърдения и поискаха намесата на Обединението на арабския
Магреб (ОАМ) и на Организацията
за африканско единство (ОАЕ).
На трето и последно място, приемайки предизвикателството да укрепи отношенията си с Израел пред
лицето на едно арабско население
от най-неотстъпчивите по палестинския въпрос, президентът Улд Тая
привлече вниманието на един голям
авторитет, и то не само в лицето на
ислямистките групировки, които отначало бяха твърде сдържани, а найвече в лицето на дълбоката мавританска провинция. За последната нещата опираха до поредното твърде
голямо оскърбление от страна на
един ?позападноевропейчен? президент.
И действително, издигнат на
власт вследствие на държавен преврат през декември 1984 г., президентът Улд Тая извърши радикален об-
Ориентири
та.
ИЗДАНИЯ
НА
LE MONDE
твително, през май 2001 г. значителни запаси от нефтопродукти бяха открити край бреговете на Нуакшот.
След чувствителното подобрение на икономическия фронт (от
1999 г. насетне ръстът бе достигнал средно 5% годишно) множество показатели изведнъж се влошиха: галопираща инфлация, уязвимост на икономиката от външни
сътресения, нарастване на зависимостта от външната помощ, липса
на разнообразие и стесняване на пазара, изострени след оттеглянето
на Мавритания от Икономическата общност на държавите от Западна Африка (Иодза), липса на действена политика по заетостта, принуждаваща значителен брой младежи да емигрират.
(1) Вж. Зекерия Улд Ахмед Салем (под
ръководството на), Траекториите на една
държава-граница. Пространства, политическо развитие и обществени промени в
Мавритания, Кодесрия, Дакар, 2005.
(2) Като член на Съюза на арабския
Магреб, Мавритания си остава разкъсвана от
противоречиви тежнения: ислямисти срещу
арабски националисти, маври срещу чернокожи африканци от долината на река Сенегал, протестно движение на харатините и
изобщо на негро-африканците, говорещи диалекта хасания.
(3) Вж., например, Сомини Сенгупта,
?Mauritania's election pits staunch US ally
against five opponents?, Ню Йорк Таймс, 8 ноември 2003.
DIPLOMATIQUE ПО СВЕТА
Англоезично пространство. Месечна притурка на Gardian Weekly, доставяно по абонамент.
Аржентина. Месечник, издаван от Capital intellectual.
Боливия. Двумесечна притурка към El Juguete rabioso.
България. Месечник, издаван от ?Монд дипломатик - България? АД.
Венецуела. Притурка към месечника Question.
Германия. Месечна притурка на всекидневника Die tageszeitung.
Гърция. Седмична притурка на всекидневника Eleftherotypia.
Eгипет. Месечно приложение на всекидневника Al-Akhbar
Индия. Приложение на месечника Hard News (на английски език).
Иран. Месечна притурка към списанието Farough.
Испания. Месечник, издаван от Ediciones Sybermonde.
Италия. Месечна притурка към всекидневника Il manifesto.
Йордания. Месечна притурка към Al Ra'ya.
Колумбия. Месечник, публикуван от Tebeo Comunicaciones.
Люксембург. Месечна притурка (на немски език) към всекидневника Tageblatt.
Мароко. Месечна притурка към всекидневника Al Sahifa-Le Journal.
Норвегия. Месечна притурка към всекидневника Morgenbladet.
Обединени арабски емирства. Месечна притурка към Akhbar Al Arab, който се разпространява във всички стран на Залива.
Порто Рико. Притурка към седмичника Claridad.
Португалия. Месечник, издаван от Campo da Comunicacao
Русия. Приложение на месечното издание Россия в глобальной политике.
Словения. Месечник, издаван от Novinarski Klub.
Сърбия. Приложение към седмичника Nin.
Хърватия. Месечник, публикуван от дружество Masmedia.
Чили. Месечник, публикуван от дружество Aun Creemos en los Suenos.
Швейцария. Месечна притурка (на немски език) към седмичника Wochen Zeitung.
Южна Африка. Приложение към списанието Die Vrye Africaan.
Столица: Нуакшот
Площ: 1 030 700 кв. км
Географско положение: пустинята заема 90% от страна-
Население: 2 700 000 жители
Годишен прираст на населението: 2%
Гъстота на населението: 2,5 жители на кв. км
Показател за човешко развитие (класация): на 152-ро място от 177
Население, живеещо под прага на бедността: 46,3%
Очаквана продължителност на живота при раждане: 52
години
Детска смъртност: 120 на 1000
Процент на заболели от СПИН: 0,6%
Равнище на неграмотност: 51,2 (мъже: 59,5; жени: 43,4)
Брутен вътрешен продукт (БВП): 1,2 милиарда долара
Брутен вътрешен продукт на глава от населението по
паритет на покупателната способност: 1776 долара
Национален брутен продукт (НБП) на глава от населението: 420 долара
Външен дълг: 785,4 млн. долара
Прираст: 6,6%
Брой на телефонни постове и мобилни телефони: 1 на 141,4
жители
Главни търговски партньори: Алжир, Белгия и Люксембург, Бразилия, Китай и Франция
Парична единица: оугия (1 евро=236 оугия)
Основни отрасли на икономиката:
- полезни изкопаеми и преработвателна индустрия (30%):
желязо, алабастър, гипс;
- селско стопанство (24%): животновъдство, производство на ориз, сорго и царевица, риболов (октоподи);
- туризъм
рат във външната си политика, която преди това бе проиракска. За голямо съжаление на партньорите си
от Магреба (и по-специално на Либия), през ноември 1995 г. той установи дипломатически отношения с
Тел-Авив отначало на консулско, а
след това и на равнище посолства
през октомври 1999 г., по случай една церемония, състояла се във Вашингтон под егидата на американския Държавен департамент. Въпреки здравите им връзки с израелската сефарадска общност, нито Мароко на Хасан II, нито Алжир на Абделазис Бутефлика, нито дори Тунис
на Зин Ел-Абидин Бен Али не бяха
дръзвали да открият израелски посолства в столиците си.
Тази външна политика бе съпътствана от засилени наказателни мерки в средите на ислямистите: затваряне на саудитски ислямистки центрове в Нуакшот, арести на опозиционно настроени ислямисти (сред които господин Джемил Улд Мансур,
кмет на община Арафат в Нуакшот),
задържане под арест на множество
имами, сред които шейх Мохамед
Ел-Хасен Улд Дедеу (пуснат на свобода от ВКСД на 4 август 2005 г.).
Мавритания бе станала в очите на
международната общност ?прозападно ориентирана?(3). Един милиард долара бяха инвестирани в страната от австралийски (главно ?Уудсайд Петролеум? и ?Хардмън Рисоурсис?) и американски фирми (?Халибъртън?) в изграждането на нефтената платформа Чингуити. И дейс-
Помощ на глава от населението: 85,20 долара
Източници: Световната банка и Програмата на ООН за
развитие (ПРООН).
Общо тиражът на Le Monde diplomatique (средно 300 000 екземпляра на френски език) и на
неговите 27 чужди издания надхвърля 1,5 милиона копия.
Съществуват и 22 интернет издания
Повече информация: www.monde-diplomatique.fr./int/
'
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
ДА ВЪЗСТАНОВИ ДЕМОКРАЦИЯТА
на преврата в Мавритания
Дори добрите отношения със
Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ) преживяха очевидно влошаване. През 2001
г. МВФ бе предоставил на страната облекчение от близо 50% за нейните 2,2 милиарда долара дълг. Но
нанесе сериозен удар на доверието
към режима на господин Улд Тая,
когато разкри във връзка с един годишен одит фалшиви вписвания за
няколко стотици милиона долара в
сметките на централната банка. На
всичко отгоре, Нуакшот отказа на
органите на Бретън Уудс възможността да контролират управлението на бъдещите петролни приходи (4).
Отдаден изцяло на красивите си
речи за модернизация и ?разумно
управление?, режимът всъщност се
бе оказал разяден от клиентелизма,
както и от срастването на капитала
с държавата.
Самоизяждащо се управление
Влошеният климат през последни-
те години от президентството на
господин Улд Тая не бе тайна за
мавританците. По-необяснимо бе
вътрешното разцепление по върховете на властта. Неспирните арести, мнимите заговори и пародиите
на съдебни процеси накърниха найвече идеалите на страната, чийто
национален девиз е ?Чест, братство,
справедливост?. През август 2005 г.
един от авторите на държавния преврат, полковник Мохамед Улд Абделазис, се изрази по следния начин:
Правосъдието е корумпирано в услуга на режима и обслужва единствено режима. Правораздаването
е под диктат. Вместо присъдите
да се обсъждат от съдебни заседатели, както е навсякъде по света, те пристигат наготово от
президентството (5).
Кой ще определи някой ден разяждащата сила, предизвикана от
това разкъсване на обществените
връзки? Без да даде признаци на някакво сближаване с представителите на опозицията, които умножаваха жестовете на добра воля и поканите, управлението радикализира до
крайна степен изразните си средства, след като вече действаше единствено чрез принуда или пък чрез
санкции. В противовес на авторитарния климат от края на 80-те години, новият период на напрежение
в държавата не бе съпътстван и от
най-малка възможност за политическо разведряване.
Мавритания бе разделена на
малка група привърженици на съществуващото статукво и широко
мнозинство от населението, което бе
уморено да очаква нещо да се промени. Интерлюдията на тема демократизация от изтеклото десетилетие
вече бе само далечен спомен (6);
свободното пространство за дебати,
което криво-ляво бе видяло бял свят
(дузина предизборни допитвания
между 1991 и 2003 г.), се бе стеснило като шагренова кожа. Провалът
на Улд Тая бе резултат главно от едно самоизяждащо се управление.
Както отбелязва Мохамед Вал Улд
Умер, главен редактор на независимия мавритански вестник Трибуна:
Затваряйки всички врати за законната опозиция, властта подкани армията да се завърне (7).
Ако превратът от юни 2003 г. представляваше бунт на по-нисшите чинове в армията, промяната от август
2005 г. представлява пример за консенсус на военното ръководство и
изпълнителския състав.
Свален по мирен път, Улд Тая
набързо бе изоставен от своите: партията му, Републиканската демократическа и социална партия (РДСП),
обяви подкрепата си за ВКСД още
на следващия ден след преврата.
Срещу бившия президент може да
бъде заведено дело заради ролята му
в екзекуциите без съд и присъда, носещи етнически характер, изпълнени
в средите на армията през 1991 г.
След всичките смени във властта и изпитанията, на които бе подложена страната, този хирургически преврат - който по изключение
не изглежда да е бил поръчан отвън, - би могъл да утвърди политическа култура, целяща да установи
Въздесъщите военни
28 ноември 1960 г. Бившата френска колония Ислямска република Мавритания
придобива независимост. Президентът Моктар Улд Дада установява еднопартиен режим.
1974 г. Оттегляне от зоната на френския франк и създаване на национална
парична единица: оугия.
1975 г. Мавритания сключва споразумение за Западна Сахара с Мароко и Испания и през февруари 1976 г. завзема южната част на Рио д'Оро. Съпротива на
Фронта Полисарио.
Юли 1978 г. Държавен преврат на полковник Мустафа Улд Мохамед Салех.
Прекратяване на сраженията с Полисарио.
5 август 1979 г. Мавритания се отказва от претенциите си за Западна Сахара.
Декември 1980 г. Началникът на Генералния щаб Маауя Улд Сид Ахмед Тоа
образува военно правителство. Изоставяне на проекта за демократична Конституция.
Декември 1984 г. Преврат на полковник Улд Тая.
Април 1986 г. Разпространението на Манифест на подтиснатия мавритански
негро-африканец предизвиква смут и репресии.
Февруари 1989 г. Мавритания участва в създаването на Съюза на арабския
Магреб (САМ).
Април 1989 г. Погранични инциденти със Сенегал. Сблъсъците водят до няколкостотин убити от всяка страна.
Август 1989 г. - април 1992 г. Преустановяване на дипломатическите отношения със Сенегал.
12 юли 1991 г. Конституция, гарантираща многопартийността, е одобрена
чрез общонародно допитване. Арабският език става единствен официален език.
17 януари 1992 г. Улд Тая печели президентските избори. Опозицията разкрива
машинациите му. Същият сценарий се разиграва на законодателните и общинските избори.
1995-1999 г. Установяване на дипломатически отношения с Израел. Протести в
страната.
Декември 2000 г. Мавритания се оттегля от Икономическата общност на държавите от Западна Африка (ИОДЗА).
8-9 юни 2003 г. Провал на опит за преврат срещу президента Улд Тая.
3 август 2005 г. Държавен преврат: полковник Ели Улд Мохамед Вал става президент за двегодишен преходен период.
нов обществен договор. Преувеличавайки силно наказанието, Улд
Тая лесно ще сполучи да се сдобри
с мавританците, колкото и парадоксално да е това. В комюнике Рицарите на промяната приветстваха
едно действие, необходимо за самото съхранение на страната,
събитие, което не би било възможно без опитите през двете
предишни години. Два дни след
завземането на властта ВКСД освободи множество ислямистки затворници, които не са били съдени
при управлението на Улд Тая. На 2
септември 2005 г. той върна свободата на командос Улд Ханена и на
още трийсетина военни, арестувани в рамките на разследването за
неуспелия бунт от 8 юни 2003 г.
През 2006 г. би трябвало да бъде
организирано всенародно допитване
за приемане на нова конституция: същата ще постанови президентският
мандат да се подновява само веднъж.
Би трябвало да последват общи избори под контрола на независима избирателна комисия, в присъствието
на чуждестранни наблюдатели и в
съгласие с цялата политическа класа и ?гражданското общество?. Има
предписание, което забранява на членовете на ВКСД да присъстват на
преговорите или да подкрепят някого от кандидатите.
Освен това, от 26 август 2005 г.
новите власти, ръководени от бившия полковник Ели Улд Мохамед
Вал потърсиха подкрепата на Програмата на ООН за развитие (ПРООН) с оглед на времето до изборите. Управлението заявява готовността си да се бори срещу корупцията.
Консултациите между политическите партии и гражданските обединения смекчиха враждебността на
международната общност, в това
число и на Африканския съюз, която осъжда всяка политическа промяна, извършвана по пътя на сила-
та и прибягването до преврати (8).
След замразяване на членството на
Мавритания АС тутакси изпрати в
Нуакшот делегация, натоварена да
преговаря с ВКСД за начините за
връщане към конституционния ред.
Все още обаче има неизяснени
неща - относно съдбата на задържаните участници в бунтовете от 2003
и 2004 г., както и въпросът за дългосрочните отношения между новите управляващи и ислямистите (9).
Освен това мащабите на нефтеното
изобилие изострят апетитите отвред
и шансовете на една опозиция, преминала от наблюдение към участие,
се оказаха пораснали. Известни търкания и разногласия за приоритетите се проявяват между законната опозиция и тази в изгнание.
Например местните партии в
Нуакшот изразиха множество резерви относно събирането на колектив
от мавритански опозиционери на 10
август 2005 г. в Дакар (с тайната благословия на ВКСД) (10). По този случай бе приета обща декларация, с
която подписалите я се ангажират
да се откажат от въоръжената борба като средство за домогване до
властта. В Нуакшот някои партии
горчиво съжалиха за една инициатива, определяна понякога като
?злощастна?. За опозицията в изгнание главният въпрос си остава човешкият пасив, наследен от предишната власт. Този проблем бе засегнат за пръв път в историята на страната по време на срещите между
представителите на ?гражданското
общество? и новите управляващи.
Става въпрос най-вече за робството (11) и за последиците от събитията през 1989 г. (12): близо шейсет
хиляди бежанци от етническите групи пулаар, сараколе и волоф още живеят на левия бряг на река Сенегал.
Занапред политическото бъдеще
изглежда открито за всякакви възможности - включително за съставяне на Комисия за истина и помире-
ние, както в съседно Мароко, - макар че условията, в които ВКСД може да доживее без нови изпитания до
края на мандата, който първоначално си бе определил, си остават несигурни. Изглежда се раждат перспективи пред обеднялото до краен предел население и ?каймака? на обществото.
(Разширена версия на тази статия се намира на разположение на всички на Интернет адрес: www.monde-diplomatique.fr)
(4) Вж. Жан-Кристоф Серван, ?Настъпление към черното африканско злато?, Le
Monde diplomatique, януари 2003.
(5) Гласът на Америка, 7 август 2005.
(6) През 1991 г. в резултат на социалното напрежение и под международен натиск
режимът бе утвърдил нова конституция и установил многопартийна система.
(7) Ал-Джазира, 27 август 2004.
(8) Народната подкрепа няма значение, промяната е противоконституционна и ние я осъждаме, заяви действащият
председател на Африканския съюз Олусегун
Обасанджо на 19 август 2005.
(9) Daniel Zisenwine, ?The military coup
in Mauritania : domestic and international implications?, Policy Watch, no 1026, The Washington Institut for Near East Policy, Вашингтон, 18 август 2005.
(10) Сенегалският президент екстрадирал мавританците - предполагаеми автори на
опита за преврат от юни 2003.
(11) Вж. Амел Дадах, ?Мавритания,
наследниците на робството?, Le Monde diplomatique, ноември 1998.
(12) През 1989 г. претенциите на негроафриканската общност доведоха до силно обтягане на отношенията с Дакар: десетки хиляди чернокожи животновъди бяха прогонени в
Сенегал, който върна в страната им сто хиляди мавританци, живеещи в Сенегал. Сблъсъците между общностите бяха жестоки.
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
Ш АМПИОН
В БОРБАТА СРЕЩУ БЕДНОСТТА
Африканските маски на г-н Тони Блеър
КАТО РЕАКЦИЯ СРЕЩУ ПРИТОКА НА ЕМИГРАНТИ КЪМ ИСПАНСКИТЕ АНКЛАВИ СЕУТА И МЕЛИЛЯ В МАРОКО, ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ ПРЕДЛОЖИ СВОЯТА ?СТРАТЕГИЯ ЗА АФРИКА?. ТОЗИ ПЛАН СЕ ВПИСВА В ДЪЛГА
СЕРИЯ ОТ ИНИЦИАТИВИ, ЕДНА ОТ КОИТО ПРИНАДЛЕЖИ НА СПЕЦИАЛНО
СЪЗДАДЕНАТА ПРЕЗ 2005 Г. КОМИСИЯ ПОД ПРЕДСЕДАТЕЛСТВОТО НА ТОНИ БЛЕЪР. ВЪПРЕКИ чЕ БЯХА ПОДЕТИ ОТНОВО ОТ Г8 ПРЕЗ ЮЛИ, МЕРКИТЕ, ПРЕДЛОЖЕНИ ОТ БРИТАНСКИЯ ПРЕМИЕР, НЕ ОТБЕЛЯЗВАТ НИКАКВА
ИКОНОМИчЕСКА ПРЕОРИЕНТАЦИЯ.
Д
ДЕМБА МУСА ДЕМБЕЛЕ*
а направим така, че бедността да остане единствено в миналото на Африка с по мощта на един
съвременен план Маршал - такава бе амбицията, демонстрирана на срещата на върха на Г8,
състояла се в Гленийгълс (Шотландия) от 6 до 8 юли 2005 г. За афиширането на този политически завой не
бе спестено нищо. Британският премиер Тони Блеър, домакин на събитието, дори прибегна до услугите на
музикантите Боб Гелдоф и Боно и организира гигантски концерти за привличане на общественото внимание.
Подобна шумна реклама не е
нещо ново: след лансирането на Ново партньорство за развитие на Африканския континент (НПРА) (1)
през 2001 г. също имаше изобилие
от подобни изказвания. А трябва да
припомним и това, че през 2002 г.
на срещата на върха в Кананаскис
(Канада) страните от Г8 бяха приели план за действие за Африка, който практически остана само на хартия. Въпреки външните прояви в посока промени, инициативата в Гленийгълс остана в рамките на общоприетата политика, а множенето на
подобни инициативи изразява преди
всичко волята на страните от Севера да продължат да диктуват решенията в дискусията относно икономическото развитие, въпреки очевидния провал на препоръките им (2).
От няколко години Блеър се
вживява в ролята на ?шампион в
борбата срещу бедността? в Африка. Схващайки себе си именно като
такъв, през 2004 г. той създаде Комисия за Африка, чийто доклад, предаден през февруари 2005 г. и озаглавен ?Нашият общ интерес?, послужи като основа при преговорите
на Г8 (3). Председателствана от британския министър-председател, тази комисия включваше седемнайсет
високопоставени личности, сред които бившият генерален директор на
Международния валутен фонд
(МВФ) Мишел Камдесю, президентът на Танзания Бенжамен Мкапа,
южноафриканският финансов министър Тревор Мануел, етиопският
министър-председател Мелес Зенави и... Боб Гелдоф.
След няколко неангажиращи начални изречения от рода на Бедността и стагнацията в Африка
са най-големите трагедии на нашето време, докладът на комисията продължава с твърдението, че
мизерията на континента се дължи
на ?комплексна? съвкупност от политически, структурни и човешки
фактори, както и на такива, свързани с околната среда. Географското
*Икономист, Дакар (Сенегал)
положение и лошото управление се
представят като решаващи фактори.
Всички останали конфликти, зависимостта от основни продукти, слабата земеделска производителност,
сривът в образователната система
и в здравеопазването, тежестта на
външния дълг, изтичането на капитали, влошаването на търговските
отношения, ?изтичането на мозъци?
и пр. като че ли играят само някаква второстепенна роля.
В този анализ отново срещаме
обичайните баналности, формулирани от западните ?експерти?, африканските им поддръжници и международните институции. По-конкретно - омаловажават се външните
фактори. Така ролята на международното обкръжение (влошаването
на търговските отношения и изтичане на капитали) е изследвана само на техническо ниво, и то частично. Изобщо не се споменава фактът,
че международните отношения се
водят от позицията на силата, което обяснява доминирането на страните от Севера в международните
институции, взимащи решения. Док-
ладът игнорира в частност и ?приноса? на програмите за структурно
развитие на Световната банка и на
МВФ за срива на икономическите и
социалните индекси (4). Едва се споменава колониалното наследство,
въпреки че е причина за раздробяването на континента. Вината за лошото управление изцяло се прехвърля върху африканците, което позволява да се укрият последиците от неоколониалната система, установена
след прогласяване на независимостта на тези държави.
В замяна на това критиката относно създаване на външния дълг е
по-умерена. И действително докладът признава, че дългът в основната си част е сключен от диктатори - те са забогатели от износа на петрол, диаманти и други
ресурси на своите страни и по време на Студената война са се радвали на подкрепата на страните,
на които днес този дълг се изплаща. Много от тези политици са
ограбили милиарди долари... използвайки финансовите системи
на развитите страни.
Докладът предлага пет класически препоръки, за да се сложи
край на обедняването на континента: въвеждане на добро управление,
възстановяване на мира и сигурността, развитие на човешкия потенциал, ускоряване на икономическото развитие и увеличаване на износа. За тази цел се препоръчва удвояване размера на годишната помощ,
която да достигне 25 милиарда долара до 2010 г. Тогава ще бъде направен отчет и ако той се окаже задоволителен, би могло да се продължи отпускането на едногодишни
траншове от 25 милиарда долара за
периода от 2011 г. до 2015 г.
на световния пазар и лиши от около
300 млн. долара постъпления от износ страните Бенин, Буркина Фасо и
Мали, всички те попадащи в класацията на най-слабо развитите страни. Но комисията ?Блеър? отбелязва
В търсене на други пътища
Но същностни промени в концеп-
цията и практическото прилагането
на помощта липсват и поради това
не можем да бъдем сигурни в ефективността на тази мярка. Според
британската асоциация Action Aid
страните ?донори? си възстановяват
под формата на закупуване на имущество или на връщане на заеми
90% от помощта (5). Освен това, както много изследвания и доклади доказват, тази помощ е обслужвала и
продължава да обслужва икономическите, политическите и стратегическите интереси на страните донори (6). И най-сетне повечето от условията, поставени във връзка с отпускането на тази помощ (либерализация на икономиката, включване в глобализацията...) свеждат почти до нула всякаква потенциална печалба, нещо, което впрочем признава и комисията ?Блеър?.
Обединеното кралство предлага да финансира увеличаването на
помощта, ползвайки удържаните
под формата на данъци върху финансовите пазари суми чрез Международното улеснено финансиране
(МУФ). Всяка страна контрибутор
ще трябва да поеме ангажимента да
внася известна сума в МУФ за период от петнайсет години, като в замяна страните бенефициенти поемат по-сериозни икономически ангажименти. Така финансовите потоци в помощ на развитието биха били предвидими и постоянни. А МУФ
би могла незабавно да набере тези
средства, като обложи международните капиталови пазари и насочи
събраните средства към бедните
държави. Не бива да забравяме все
пак, че този механизъм утежнява
икономическите условия, налагани
на страните от Юга. А концентрирайки се върху развитието, МУФ отпраща на второ място реформата на
търговската система или създаването на обществени блага в глобален
мащаб (7). Обединеното кралство
предлага да се потърсят други пътища, като например въвеждането
на транспортни такси, изказано като идея от Франция.
Освен увеличаване на помощта,
Г8 препоръчва и стопроцентово анулиране на дълговете на някои държави в рамките на инициативата в
полза на свръхзадлъжнелите бедни
страни (СБС). Но анулирането засяга само осемнайсет от шейсетте и две
страни, определени от ООН за участие в програмата Цели на хилядоле-
тието в областта на развитието
(ЦХР) и освен това се разполага върху период от четиридесет години. Ето
защо според Eurodad - коалиция от
европейски асоциации за борба срещу бедността със седалище Брюксел
- реалната стойност на анулираните
дългове ще бъде 17 милиарда, а не
40 (8). Освен това на всеки долар анулиран дълг ще съответства един долар помощ по-малко. Ето защо,
имайки предвид Целите на хилядолетието, решението на Г8 изглежда
твърде незадоволително (9).
Но главното условие за анулиране на дълга е засилване на политиката на либерализация и приватизация.
Основната част от средствата в полза на развитие ще трябва да дойдат
от частния сектор - което обяснява и
поставянето на акцента върху ?доброто управление?, което трябва да
създаде благоприятни условия за
чуждите инвестиции. Ангажирайки
се с една от препоръките на комисията ?Блеър?, Г8 подчертава, че частното предприятие е основният
двигател на растежа и развитието. Нито дума за ролята на държавата при преразпределяне на богатствата, нито за достъпа до стоки и
услуги от първа необходимост като
водата и електричеството и борбата
срещу неравенствата.
С оглед на това африканските
държави трябва да либерализират
още повече своите търговски политики, като ползват помощта на Г8,
Световната банка и МВФ, за да изградят необходимия за търговията
физически, човешки и институционален капацитет, включително и
мерките за нейното улеснение. Тези предписания припомнят едни други, формулирани преди 25 години от
международните институции и заемодателите; асоциацията Christian
Aid е изчислила тяхната изключително висока социална и икономическа
цена (намаляване броя на работните
места, разоряване на малките предприятия и пр.). Така от 1985 г. насам
поради либерализация на търговията африканските страни вероятно са
загубили 270 милиарда долара.
Г8 старателно избягва да засегне въпроса за земеделските субсидии
в богатите страни, които обаче обясняват, поне отчасти, бедността в африканските страни. През 2002 г. например поради масовите субсидии,
които Съединените щати отпускат на
своите 25 000 производители на памук, цената на памука падна с 25%
Е
и това, че ако африканският износ се
увеличи само с 1%, то неговата годишна стойност би достигнала 70
милиарда долара, което възлиза на
четири пъти стойността на държавната помощ за развитие.
Един добър тест за искреност
дно от оригиналните предложения, а може би и единственото, в
доклада на Комисията за Африка и
надменно отхвърлено от Г8, е призивът за репатриране на капиталите, отнети от африканските народи
от недемократичните режими и депозирани в развитите страни. Според доклада тези фондове възлизат
на повече от половината от стойността на външния дълг на континента, т.е. това са стотици милиарди долари. Прилагането на тази
мярка от правителството на Блеър
би било впрочем добър тест за искреността на премиера.
В действителност демонстрираната воля от страна на Г8 за борба срещу бедността маскира икономически цели и геостратегически притеснения. Контролът върху
огромните естествени ресурси, с
които Африка изобилства, действително би могъл да осигури значително предимство в икономическата война между западните страни.
Както комисията ?Блеър? дава да
се разбере, с промените и развитието на света в бъдеще съществува вероятност необозримите
природни ресурси на Африка да
играят жизнено важна роля за
благоденствието на света. И
именно в този дух, под претекст, че
се борят срещу тероризма, Съединените щати предприеха мерки за
гарантиране сигурността на богатите на петрол африкански страни.
Успоредно с това Вашингтон и
Европейският съюз увеличават своя
търговски и икономически натиск
върху континента. През 2000 г. Вашингтон изобрети инструмент за
проникване в африканските икономики - African Growth and Opportunity Act (AGOA), чиято цел е да премахне всички тарифни и нетарифни
бариери, издигнати пред някои американски стоки. От своя страна Европейският съюз иска да наложи на
Африка споразумения за ?свободен
търговски обмен?, известни под
името Споразумения за икономическо партньорство (СИП) (10).
И все пак Съединените щати и
Обединеното кралство разбраха също, че една ?бедна? Африка с фалиращи държави би представлявала
развъдник или светилище на терористичните групи. Така например
един от авторите на провалилите се
атентати от 21 юли 2005 г. в Лондон
е бил задържан в Замбия. Джордж
У. Буш, цитиран в доклада на комисията ?Блеър?, не крие своята тревога: Постоянната бедност и потискане могат да доведат до чувството за безсилие и безнадеждност. А когато правителствата
не откликват на най-елементарните нужди на своите граждани,
тези провалили се държави могат
да станат убежища на терористите...
Въпреки медийния шум и събудените надежди в навечерието на
срещата на върха на Г8, тя завърши
с провал. И е ясно защо: нима е възможно да направим така, че бедността да принадлежи единствено
на миналото, без да погребем също
политиките и институциите, които
създават и разпространяват бедността по цялата планета?
(1) Вж. Tom Amadou Seck, ? Leurres
du Nouveau partenariat pour l'Afrique ?, Le
Monde diplomatique.
(2) Вж. L'Intervention du FMI et de la
Banque mondiale en Afrique. De l'echec des
programmes d'ajustement au fiasco de l'initiative
PPTE, International South Group Network,
Quezon (Philippines), juin 2005.
(3) Вж. Commission pour l'Afrique,
?Notre interet commun?, fevrier 2005:
www.commissionforafrica.org
(4) Вж. The Economics of Failure : the
Real Costs of ?Free? Trade for Poor
Countries. A Christian Aid Briefing Paper,
Londres, juin 2005. www.christianaid.org.uk
(5) Вж. Real Aid : An Agenda for Making
Aid Work, mai 2005 : www.actionaid.org.uk/wps/
content/documents/real_aid.pd
(6) Вж. David Sogge, ?Une necessaire
reforme de l'aide internationale?, Le Monde
diplomatique, septembre 2004.
(7) www.hcci.gouv.fr/lecture/fiches/
fi07.html#32
(8) Вж. Details machiaveliques : les
implications de la proposition du G7 sur la
dette. Briefing d'Eurodad aux ONG, Bruxelles,
14 juin 2005. www.eurodad.org/uploadstore/
cms/docs/G7_accord_FR.p
(9) Национален център за сътрудничество и развитие, ?Ce qu'il faut comprendre
de la decision du G8?, Bruxelles, 30 juillet
2005.
(10) Вж. Raoul Marc Jennar, ?Ces
accords que Bruxelles impose a l'Afrique?, Le
Monde diplomatique, fevrier 2005.
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
Защо бивша Югославия стана територия
на ?сблъсък на цивилизациите?, а България - не
В
ПРОФ. ВАСИЛ ПРОДАНОВ*
ойните в западната част на
Балканите през 90-те години на ХХ век бяха един от
факторите, породили идеята на С. Хънтингтън за
?сблъсък на цивилизациите?. Взривното разпадане на Югославия, съпроводено с войни, в които различията между отделните участници в
бойните действия бяха и религиозни - православните сърби срещу католиците, хърватите и мюсюлманите в Босна и Косово - се превърна в
явление, който изисква обяснение,
особено на фона на продължаващото мирно съществуване на мюсюлмани и православни християни в
България. Защо ?сблъсъкът на цивилизации? се състоя в Югославия,
но не и в България? И би ли могъл
отрицателният опит на югославските народи да бъде фактор за предотвратяване на бъдещи подобни опасности в България, така както негативният опит от разпада на СССР
бе ползван от китайското ръководство и то не позволи същото разпадане на своята страна?
При търсенето на тези обяснения следва да имаме предвид, че религиозният момент във връзка с
войните на територията на бивша
Югославия навсякъде бе обвързан
с етническия национализъм, който
играеше ключова роля за етнонационалната идентификация. На Балканите съществуват тенденции на
смесване на религиозното и етническото. Поначало при формиране
на националните държави и националните идентичности различни характерни белези (маркери) излизат
на преден план и стават ключови в
самовъзприятията на отделните групи и самоосъзнаването им като притежаващи обща идентичност, като
част от някаква цялост. Това може
да бъде общият език, общата азбука, история, религия, култура. Всеки един от тези елементи участва
във формирането на ядрото на националната идентичност. Религията е по-ранен значим елемент в самоидентификацията, но също се
включва в този процес. Ако направим сравнение със Западна Европа,
където най-напред започва формирането на национални държави и
свързаните с тях нации, ще открием, че там след жестоките религиозни войни и гонения, предшестващи този процес, религията на повечето места започва да играе една относително по-второстепенна роля и
* Директор на Института по философски
изследвания към БАН
губи в повечето случаи значението
си на белег по отношение на национална идентичност за сметка на езика, общата история, писменост, култура и пр. Три са основните причини за това. Първата е свързана с факта, че в този регион господстващият католицизъм функционира като
световна и наднационална религия,
без връзка с конкретна държава. Католицизмът предполага една универсална и наднационална идентичност. Втората причина е свързана с
факта, че именно тук от ХVII век насам възниква идеята за секуларизация, означаваща отделянето на религията от държавата и поставянето й на местото, което й се отрежда
в частния живот на човека. А идеята за нация в Европа е неотделима
от държавата и държавността. И
третата причина е свързана с изключително силното влияние на
просвещението и светското начало
сред европейските елити, които в огромната си част са слабо религиозни или нерелигиозни. И до днес Европа се разглежда като континент,
където светската традиция, независимо от тенденциите на възраждане на религията в други региони, е
изключително силна. Тук именно нацията, националната идея и национализмът като светска идеология се
отделят, макар и в различна степен,
от религията.
В този смисъл има значение
фактът, че на Балканите формирането на нации и национални държави става много по-късно в сравнение със Западна Европа и, че тук религиозното самоопределение е много по-силно за самоопределението
на човека чак до ХIХ век. Но това е
едната страна на нещата. На Балканите, за разлика, общо казано, от Западна Европа, религията остава
много по-значим белег за национална идентичност. Отчасти това идва
от особеностите на православието,
което се развива като държавна религия в контекста на цезаро-папизма. При него религията е подчинена на държавата, зависи от държавата, легитимира държавата. При
българите самото приемане на религията от държавата е свързано с
идеята за обединяването на етнически разнородно население около общи ценности и правила на живот. В
същото време отделянето от останалите християнски държави става
чрез приемане на различна азбука,
създадена от двама религиозни дейци. Тоест, държавната религия и националната азбука стоят в основата
на самосъзнаването на балканските
Църквата ?Свети Георги?, Призрен, Косово, след опустошението по време
на Мартенския погром (17-19.03.2004)
Умиротворители в бивша Югославия
общности.
Формирането на нациите и след
това на националните държави на
Балканите през ХVIII - ХIХ век се
предшества от разграничението
между общностите в Османската
империя на религиозна основа - на
?правоверни? и ?неверници? или
между християни и мюсюлмани. Това различие е ключово в империята, тъй като от него зависи политическата и икономическата позиция
на една общност. Политически и
икономически подчиненото положение на християните е причина една
немалка част от тях да се ислямизират, за да сменят своя статут. При
останалите именно подчинената позиция на християнската идентичност ще се превърне в етнонационален белег и стимул за борба за независима национална държава и
най-ярките носители на тази идентичност - духовниците ще играят водеща роля в този процес. Поначало
църквата ще бъде единствената базисна структура на гражданско общество, просъществувала в продължение на десетилетия, чрез която се
формира публично пространство и
която обединява в единно цяло различните християнски народи. Тя носи у себе си следа от някогашната
идентификация с държавата. Затова ранният етап на национално осъзнаване и формиране на нациите e
време на борба за формиране на автономна църква. Борбата за отделяне на българската църква от гръцката става важен момент за формиране на нацията. Неслучайно в началния етап на формирането съществена роля играят духовници като
Паисий Хилендарски и Софроний
Врачански. А самият Паисий разказва, че идеята му за ?История славяноболгарская? се появява в резултат
от националните разделения, които
възникват в основния православен
център на Балканите - Атон. Там
именно религиозните дейци, обвързани с православната традиция на
държавата, свързана с църквата,
спорят помежду си за гръцката,
сръбската и българската история и
това става стимул да се търсят исторически корени, около които да се
формира съзнанието за българска
нация. Тъй като православието е
свързано с феномена цезаро-папизъм, т.е. подчинено на държавата, то
играе много важна роля във формиращата се национална идентичност
на всички християнски държави.
Православните църкви са от национален тип, за разлика от повечето вероизповедания. Дейността им е насочена към съответната общност,
която изповядва етнически обагрена вяра, с която се свързва националната държава и затова отъждествяването им с нацията е много силно. Това отъждествяване невинаги
означава лична религиозност, а
просто принадлежност към общността, която изповядва дадената
религия.
В тези случаи значимите фигури, играли важна роля в историческото съществуване и оцеляване на
нацията, принадлежат както на църковната история, така и на националната. В България такава фигура
е патриарх Евтимий, който оглавява отбраната на Търново при настъплението на османските войски. В
Сърбия това е култът към св. Сава,
характеризиран като ?Архимедова
точка на сръбския етнос и етос?. Затова е важно да се изтъкне, че модерните национални държави на
Балканите са сравнително ново явление. Езикът се оказва по-малко
значим белег за идентичността, отколкото религията. Самата православна църква, за разлика от останалите християнски църкви, е изключително консервативна, почти непроменяща се с времето, днес в много отношения с музеен характер, но
бивайки тясно свързана с държавата и утвърждаваща се паралелно с
националната държава като национално явление, тя лесно се мобилизира дори в наши дни когато става
дума за заплаха за нацията. Тоест,
тя е неотделима от съответната национална идентичност. Факт е, че
през 80-те и началото на 90-те години всички проучвания в Югославия показват качествена и количествена промяна в религиозната ситуация, нараства религиозността във
всички национални и религиозни общности. Затова не е случайно, че в
Косово където преобладава мюсюлманското население, за периода
1990-1995 г. са разрушени или повредени почти 800 сръбски православни религиозни обекта и 300 джамии и други мюсюлмански свещени места. Друга констатация е, че в
регионите, където има непосредствено противопоставяне между етноконфесионалните общности като в
Косово, отъждествяването с исляма
или с православието е много по-силно, отколкото там, където няма такова противопоставяне (1).
Затова и в Сърбия разпадането
на идеологията на социализма води
до регресия. Правят се опити тя да
бъде заменена с алтернативни националистични идентичности, но те са
неотделими от православието и това изражда етническите войни в
Югославия в етнорелигиозни. Различието по отношение на религията на босненци, хървати и сърби се
оказва много по-важно за формирането на идентичността, отколкото
общото за всички тях, тоест, сърбохърватския език и версиите, които те
използват. За определени общности религията сама по себе си се превърна в самостоятелен етнически
отличителен знак, както при босненските мюсюлмани, въпреки че говорят вариант на сърбохърватски, или
както при българите мохамедани,
въпреки че говорят български. Още
при Титова Югославия религиозната принадлежност става самостоятелен етнически белег. Всъщност религията се превръща във водещ фактор за самоличност, който от своя
страна пък стимулира опитите за
обособяване на босненския сърбохърватски диалект в самостоятелен
език. Точно тук опираме до факта,
че вероизповедническият момент
играе различна роля в различните
видове конфликти. Там, където има
силна етническа идентичност, той
участва в противопоставянето, но не
е толкова важен. Неговата роля в
Босна при противопоставянето на
сърби и босненци е много по-голяма от тази в Косово при противопоставянето на сърби и албанци. Албанската етническа идентичност е
достатъчно силна като белег в противопоставянето със сръбската, а
присъствието на исляма и православието само подсилват конфликта.
Затова албанците в Косово имат не
по-малко конфликтни отношения с
турското малцинство, независимо
че са мюсюлмани. Турците на целия Балкански полуостров не участват в разразилите се конфликти, защото ислямът е само един от компонентите на тяхната идентичност,
който е силно приглушен от процеса на модернизация.
В Босна обаче това се превръща във водещ фактор в противопоставянето, защото и от едната, и от
другата страна има славяни, които
в други отношения малко се различават. При това положение ислямът
не толкова като вяра, а като знак за
различна идентичност придобива
изключително силно значение. Още
през 1970 г. Алиа Изетбегович, бъдещ президент на Босна, написва
своята ?Ислямска декларация?, заради която е вкаран в затвора. В нея
той пледира за създаване на ислямска държава в Босна и за отхвърляне на всякакви немюсюлмански институции и разделения между религия, политика и икономика. Тази
книга е публикувана отново през
1990 г. в Сараево. В нея има призиви за ?приложение на исляма във
всички области на живота на индивидите, в семейството и обществото чрез обновление на ислямската
религиозна мисъл и създаване на
единна ислямска общност от Мароко до Индонезия? (2). Подчертава се,
че ?не може да има мир или съвместно съществуване между ?ислямската вяра? и неислямските общества и
политически институции... Ислямът
ясно изключва правото и възможността за дейност на всяка чужда
идеология на свой терен.? (3) Не е
чудно, като се имат предвид подобни идеи на лидерите на босненските
мюсюлмани, че през 1992-1995 г. в
Босна се води най-кървавата битка
след Втората световна война. Усърдната вяра в исляма не е най-същественото в случая. Сунитският ислям
На стр. 19
(1) Вж. Богомилова, Н. Религия, право и политика на Балканите в края на ХХ и
началото на ХХI век, С., Изд. ?Изток-Запад?,
2005, стр. 38-39, 73-74.
(2) Izetbegovic, A. Islamska deklaracija,
Saraevo, Mala Muslimska Biblioteka, 1990,
стр. 3
(3) Izetbegovic, A. Islamska deklaracija,
Saraevo, Mala Muslimska Biblioteka, 1990,
стр. 22
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
И ЗРАЕЛСКИТЕ
МЕДИИ СЕ ПИТАТ
Убит ли е бил Ясер Арафат
ГОДИНА СЛЕД КОНчИНАТА НА ЯСЕР АРАФАТ, КОГОТО ГЕНЕРАЛ ШАРОН
СМЯТАШЕ ЗА ГЛАВНОТО ПРЕПЯТСТВИЕ ПО ПЪТЯ КЪМ МИРА, БЕЗИЗХОДИЦАТА Е ПЪЛНА: ИЗРАЕЛ НЕ САМО ПРОДЪЛЖАВА КОЛОНИЗАЦИЯТА, НО И
ВСЕКИДНЕВНИЯТ ЖИВОТ НА ПАЛЕСТИНЦИТЕ СИ ОСТАВА МНОГО ТРУДЕН ДОРИ В ?ОСВОБОДЕНАТА? ИВИЦА ГАЗА, КОЯТО ЗАПРИЛИчА НА ЗАТВОР.
НЕЩО ПО-ЛОШО: НАДВИСНАЛА Е ОНАЗИ ГРАЖДАНСКА ВОЙНА, КОЯТО БАЩАТА НА НАЦИЯТА ИСКАШЕ ДА ИЗБЕГНЕ. ТЪКМО В ТОЗИ КОНТЕКСТ МЕДИИТЕ ДОПУСКАТ ПРЕДПОЛОЖЕНИЕТО ЗА ОТРАВЯНЕ..
П
АМНОН
резидентът на Палестинската автономия
(ПА) и на Организацията за освобождение на
Палестина (ООП) Ясер
Арафат угасна преди година, в 3 ч
30 сутринта на 11 ноември 2004 г.
във военната болницата Перси в
Кламар, на юг от Париж. Състоянието на Абу Аммар, както го наричат палестинците, внезапно се бе
влошило през изминалите седмици.
Известно е също така, че обсадата
от израелската армия на генералния му щаб Муката'а в Рамалла от
декември 2001 г. го бе заставила да
живее при изключително трудни
психологически и физически условия. Но за мнозина палестински ръководители, които привлякоха вниманието на обществеността не само от арабските, но и от доста други страни, работата бе ясна: раис президентът-боец, водачът, бащата на нацията - е бил отровен от израелците. Такова е и становището
на личния му лекар (от йордански
произход), доктор Ашраф ал-Курди.
Към това, което досега бе
единствено вътрешно убеждение и
слух, израелските средства за ос-
КАПЕЛЮК*
ведомяване през последните седмици притуриха известна доза достоверност: те разглеждат възможността за ?ликвидиране? на палестинския президент. Този жесток
термин бе употребен например на
30 септември т. г. от Йорам Бинур,
кореспондент на втори телевизионен канал за окупираните територии.
Три седмици преди това седмичната притурка на всекидневника Хаарец (1) бе излязла със заглавие: ?Арафат е починал от СПИН
или е бил отровен?. Но в статията
си журналистите Амос Харел и Ави
Изахароф се позовават на думите на
израелски експерт и определят като
?много малка? възможността Арафат да е бил заразен от СПИН, подчертавайки, че за мнозина лекари
симптомите навеждали по-скоро на
мисълта за отравяне. В една книга,
излязла през октомври т. г. в Париж
и озаглавена Седмата израелска
война (2), двамата автори разглеждат три хипотези, без да дават предпочитание на която и да била от тях:
отравяне, СПИН или обикновена
инфекция. А единият от съавторите
неофициално дава предимство на
първата...
?Крачещ мъртвец?
Какво казват лекарите от Перси,
една от най-добрите хематологични болници в Европа? В подписания от главния лекар Брюно Пац
поверителен медицински доклад
на 19 ноември 2004 г. се прави
следното заключение: На тринайсетия ден от постъпването му
във Военно-медицинска академия
Перси и на осмия ден от престоя му в реанимация Ясер Арафат почина вследствие на масивен мозъчен кръвоизлив, който е
усложнил клиничната картина,
включваща четири симптома (3).
(...) Допитването до голям брой
експерти от различни специалности и резултатите от направените прегледи не позволиха да
се постави точна диагноза, която да обясни натрупването на
симптомите.
Тази медицинска ?мъглявина?
не е едничкото основание за слуховете, разпространявани от палестинците. Те се позовават и на
открито заявеното намерение от
страна на израелския министърпредседател Ариел Шарон да отстрани от пътя си Ясер Арафат. Генерал Шарон заплашва от пролетта на 2002 г. и само обещанието,
което бе принуден да даде на президента Джордж У. Буш, го възпираше да премине към действия. В
деня на еврейската Нова 2004 година министър-председателят отсече: ?Арафат ще бъде прогонен
от териториите.? Прогонен или
убит? Шарон припомни, че Израел е убил шейх Ахмед Ясин, духовния водач на ?Хамас?, а след него
и заместника му Абдел Азис АлРантиси. Има ли някаква разлика
между Арафат, Ясин и Рантиси?
Отговор: Не виждам никаква разлика. Както действахме срещу
тези убийци, така ще действаме и срещу Арафат (4).
В началото на ноември 2004 г.
журналистът Ури Дан, довереник
на министър-председателя, писа,
че последният уведомил Буш, че
не се смята повече обвързан с даденото по време на първата им
*Журналист, Йерусалим. Автор на биографията Арафат несломимият, Файар,
Париж, 2004
среща през март 2001 г. обещание да не докосва Арафат. Президентът Буш отбелязал, че може би е за предпочитане да се
остави съдбата на Арафат в ръцете на Всевишния, на което Шарон отвърнал, че понякога на Всевишния трябва да се помогне (5).
В Муката'а приели доста насериозно тези изявления, още повече че елитната част на израелската армия, небезизвестната Сайерет
Маткал, провежда усилена тренировъчна дейност за евентуалното
превземане на щаб-квартирата на
Арафат и ако се отдаде случай - за
неговата ликвидация. Според някои генерал Шарон дори присъствал на едно от занятията. А за никого не е тайна огромното му съжаление, че са ?изпуснали? Арафат
по време на обсадата на Бейрут
през 1982 г. Министърът на отбраната Шаул Мофаз и министърът
на външните работи Силван Шалом също настояват той да бъде
премахнат. Тъй че военният кореспондент на втори телевизионен канал Рони Даниел определя Ясер
Арафат като ?крачещ мъртвец?...
Колкото и ясно да е желанието на израелските управляващи да
се отърват от палестинския водач,
само по себе си то не е доказателство за отравянето му. Следователно трябва да проследим здравословното състояние на бащата
на нацията.
На 18 август 2004 г. лично присъствах на речта на президента
Арафат пред Палестинския законодателен съвет, свикан в Муката'а. В продължение на цели два часа той направи преглед на неотложните задачи, повтаряйки по
два-три пъти - какъвто навик имаше - ключовите фрази в словото
си. Прав, говорейки високо и ясно, той изобщо нямаше вид на болен.
На 28 септември, четвъртата
годишнина от Интифада Ал-Акса,
се срещнахме отново за последен
път. Той ме поздрави с обичайната прегръдка и ме попита как съм.
Всичко е наред, слава на Аллаха,
но вие, Абу Аммар, вие кога успяхте да отслабнете толкова.
Лицето му е съсухрено и той направо се върти в дрехите си. Няма
нищо, отвръща. По време на обяда взема дейно участие в разговора и както винаги почти не яде. Неочаквано говорителят му Набил
Абу Рудейна ми прошепва на ухото: Най-добре да свършваме, защото Абу Аммар трябва да си
почине. Арафат отново ме целува
и се разделяме.
През октомври здравословното му състояние се влоши. На 12и, четири часа след вечерята, започна да страда от стомашни болки с повръщане и разстройство.
Лекуваха го за грип, но лекарствата не помагаха. Изследванията на
кръвта показаха, че броят на тромбоцитите е много нисък, но този
на левкоцитите е задоволителен.
На 27-и - внезапно влошаване: той
изпада в безсъзнание за четвърт
час. Бившият министър на културата Ясер Абед Рабо, който токущо го е посетил, ми довери: Състоянието му е много тежко,
много тежко.
На следващия ден пристигат
египетски лекари, после туниски и
накрая йордански. Тъй като не успяват да определят произхода на
заболяването, те препоръчват болният да се прехвърли в някоя френска болница. Елисейският дворец
веднага дава съгласието си. С посредничеството на своя началник на
кабинета Дов Вайсглас генерал
Шарон се съгласява не само със заминаването, но и със завръщането му, щом оздравее, и по силата
на някакъв загадъчен обрат предлага да изпрати израелски лекари
в Париж. На 29 октомври преди
обед помощниците му пренасят
Абу Аммар от сградата, където бе
затворен от тридесет и пет месеца, в един от двата хеликоптера,
изпратени от Йордания. Вместо
вечното си кефие, раис носи кожен
калпак и се усмихва странно: това
не е онзи Арафат, когото познавам
от първата ни среща през август
1982 г. в обсадения Западен Бейрут. Сълзи се стичат по бузите на
близките му, когато хеликоптерът
отлита за Аман, откъдето френски военно-медицински самолет го
отвежда в Париж.
В Кламар той пристига в съзнание, но крайно изтощен. Първите изследвания не говорят нито за
левкимия, нито за каквито и да било тумори, а за остро възпаление
на хранопровода, за което лекарите му дават големи дози антибиотици и противовъзпалителни. Състоянието му се подобрява: той става и се разхожда по малко в стаята си, говори по телефона с президента Жак Ширак и множество палестински ръководители. Но на 3
ноември внезапно изпада в кома.
Страда от проявата на поредица
тежки симптоми, отдавани на някаква непозната отрова, която
френските лекари не успяват да определят. Само чудо може да го
спаси, така се говори сред близките му. Две седмици след пристигането си президентът Ясер Арафат завинаги затваря очи.
За да обясни тази внезапна
смърт, израелската преса, както
видяхме, сочи три възможни причини: инфекция, СПИН или отравяне. Предположението за инфекция е лишено от медицинско основание: никой френски, палестински, египетски, туниски или
йордански лекар не твърди, че е
открил следи от инфекция по време на изследванията. Освен това,
ако причината за заболяването му
е тази, Арафат би могъл да се
справи с помощта на антибиотици.
Предположението за СПИН
като че ли е подхвърлено с едничката цел да опетни образа на раис. Защото споменатата вече статия в ?Хаарец? не представя и наймалкото доказателство. Една анкета в ?Ню Йорк Таймс? предварително изключва подобна хипотеза.
Френските лекари дори не я споменават. Лекарите от Тунис правят тест за СПИН: отрицателен.
Недопустимо е, твърди израелски експерт, заболяване, продължило две седмици с ужасно стомашно разстройство и обилно
повръщане, с тежки проблеми на
храносмилателната система,
предизвикало сериозни смущения
в съсирването на кръвта, да е било предизвикано от СПИН (6).
Всъщност в нито един медицински документ не се упоменава тази
болест, припомня доктор Ал-Курди, личен лекар на Арафат повече
от двадесет години.
Отравяне? Израелските власти определят като глупави и злонамерени подобни обвинения. От
палестинска страна се припомня
опитът за покушение в Аман на 25
септември 1997 г. срещу един от
ръководителите на ?Хамас?, господин Халед Месхал: двама агенти на ?Мосад? насред улицата му
впръскват отрова в ухото. Вбесеният крал Хюсейн изисква от Израел веднага да предостави противоотрова, в противен случай той
е готов да поеме отговорността за
катастрофално обтягане на отношенията между двете страни. Министър-председателят Бенямин
Нетаняху приема да достави противоотрова и за да успокои духовете, освобождава седемдесет палестински затворници, сред които
и шейх Ясин.
Сравнението обаче не е никакво основание: лекарите от болницата Перси твърдят в доклада си,
че не са открили следи от позната
отрова. Нещо повече, те се обръщат към други две лаборатории на жандармерията и на армията, за да направят изследвания, но
всичко е напразно. Все пак някои
експерти смятат, че лесно могат да
се изработят непознати токсични
продукти, които изчезват след въздействието си...
Израелски ръководители, сред
които и господин Ехуд Барак, приемат възможността за физическото унищожение на палестинския
президент единствено в случай, че
то не остави никакъв израелски
отпечатък. Оттам и прибягването до неоткриваема отрова. Безспорно точно това се е случило,
уверява той. Един много опитен
израелски журналист и експерт,
който също предпочита да запази
анонимност, разказал на неколцина от събратята си, че още с проявата на болестта на палестинския
водач бил убеден, че раис е отровен. Нещо повече, както изглежда,
три лица от службите за сигурност
разговаряли с него поотделно за
най-добрия способ, който да се използва, и всички достигнали до едно и също заключение: отрова. Това било в началото на 2004 г...
Като лекар на хашемитските
крале, йорданецът Ашраф Ал-Курди следял здравословното състояние и на Абу Аммар, чието медицинско досие познавал наизуст.
Малко след кончината на пациента си той заяви, че се е натъкнал
на следи от отравяне. Той преглеждал Арафат по време на критичната фаза на болестта му, преди
преместването му във Франция, и
нямал никаква представа за проблемите с кръвта, чиято жертва уж
бил станал. Ето защо настояваше
за създаването на независима анкетна комисия, за да се прибегне в
крайна сметка до аутопсия, която
да определи причините за смъртта. Болки в бъбреците и стомаха,
пълно отсъствие на апетит, намаляване на тромбоцитите, значителна загуба на телесно тегло, червени петна по лицето, пожълтяване
на кожата: Който и да е лекар ще
ви каже, че в случая става въпрос за белези на отравяне (7). Само подобна комисия би позволила
наистина да се узнае дали Арафат
е бил убит или не (8).
Ясер Арафат желаеше да бъде
погребан в Йерусалим, на площада на Джамиите, третото свято
място за исляма. След като израелските власти се противопоставиха, палестинското ръководство избра Муката'а, сцена на последния
етап от борбата на Абу Аммар за
създаване на независима палестинска държава. Един гроб на ?бащата? на нацията в опустошената
му от окупатора щаб-квартира нима има, подчертават съратниците му, по-красноречив символ?
Още на следващия ден след погребението безброй граждани, отделни хора и групи, туристи и официални гости започнаха своего рода поклонение пред него.
Наследството на Ясер Арафат
- каза през февруари т. г. тогавашният френски министър на външните работи Мишел Барние по време на посещението си в Муката'а
- принадлежи на палестинския народ и на историята. Ами израелците? Те си правят илюзии, ако
смятат, че целите им ще се осъществят по времето след Арафат, заявява палестинският министър-председател Ахмад Корая.
И добавя: Някой ден ще съжаляват за Арафат.
(1) Haaretz, Tel-Aviv, 9 septembre
2005. Предната вечер Ню Йорк Таймс отдава кончината на кръвоизлив, причинен от
неизвестно заболяване, но подчертава, че
нищо в медицинското досие не доказва нито отравяне, нито СПИН.
(2) Hachette Litteratures, Paris, 2005.
(3) ?Първичен симптом от страна
на храносмилателния тракт, който се
появява месец по-рано, навежда на мисълта за ентероколит; хематологичен
симптом, включващ масивна коагулопатия, хемофагоцитоза на костния мозък
без симптоми за всеобща активация на
макрофагите; холестатична жълтеница; неврологичен симптом с изменчив ступор и после кома.?
(4) Yediot Aharonot, Tel Aviv, 14
septembre 2004.
(5) Maariv, Tel Aviv, 4 novembre 2004.
(6) Haaretz, 9 septembre 2005.
(7) Haaretz, 9 septembre 2005.
(8) Недоволен от работата на назначената през ноември комисия, Палестинският законодателен съвет създаде на 5 октомври нова анкетна комисия, натоварена
да разкрие бързо причините за смъртта на
шахид (мъченика) Арафат.
!
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
Малки игрички за сметка на работниците
ФРЕНСКИТЕ ТРУДОВИ ДОГОВОРИ ?НОВИ РАБОТНИ МЕСТА?, ОБСЪЖДАНИЯТ В СВЕТОВНАТА ТЪРГОВСКА ОРГАНИЗАЦИЯ ПРОЕКТ ЗА СЕЛЕКТИВНА
МОБИЛНОСТ НА ПЪТУВАЩИТЕ РАБОТНИЦИ И ЕВРОПЕЙСКАТА ДИРЕКТИВА
?БОЛКЕЩАЙН? СВИДЕТЕЛСТВАТ ЗА АТАКА СРЕЩУ ХОРАТА НА НАЕМНИЯ
ТРУД. НИКОГА ДОСЕГА ЗАКОНЪТ НА ПЕчАЛБАТА НЕ Е БИЛ ТАКА ЦИНИчНО ОГЛАСЯВАН. КАТО чЕ ЛИ НА ЗЕМЯТА ЖИВЕЯТ ВЕчЕ НЕ ГРАЖДАНИ, А
АКЦИОНЕРИ.
В
БЕРНАР КАСЕН
сяка от тези инициативи
следва собствената си логика, но тяхното съвпадение не е съвсем безобидно: то разкрива по-дълбоки тенденции, така както появата на
една или друга дума в изказване е
показателна за общия му тон. От тази гледна точка последните три месеца от 2005 г. във Франция, в Европа и в целия свят бяха наситени със
срещи и мерки, от които произтичат
единствено по-голяма несигурност в
заетостта, постоянно намаляване на
заплатите и засилващо се всеобщо
чувство за социална несигурност.
Такава е почти нескриваната цел
на въвеждането във Франция на трудовите договори ?Нови работни
места? (НРМ) на правителството на
Доминик дьо Вилпен; на започналата европейска законодателна процедура за приемане на директивата
?Болкещайн? и на конференцията на
министрите от страните членки на
Световната търговска организация
(СТО) в Хонконг, чийто дневен ред
съдържа една много важна точка разширяването на Общата спогодба за търговия на услугите (ОСТУ)
и най-вече частта й, отнасяща се до
?делокализираните работници?.
?Нови работни места? са трудови договори, предназначени за предприятия с по-малко от 20 служители, които въпреки че съдържат формулировката ?за неограничен срок?,
могат да бъдат прекратени от работодателя по време на първите две
години, и то без да бъде задължен
той да обосновава решението си по
какъвто и да било начин. Дали този
нов удар по Кодекса на труда ще
допринесе поне малко за създаване
на работни места, които иначе изобщо е нямало да бъдат разкрити?
Или пък ще бъде само един ?печеливш ход?? Такава е хипотезата на
един специализиран кабинет, който
е изпратил на десетки хиляди собственици на малки и средни предприятия недвусмислено електронно
послание: Желаете ли да наемете
работници, без да рискувате? От
4 август това е възможно! Възползвайте се!? (1)
Въпреки все по-честите им
спречквания - предназначени найвече за вътрешна френска употреба
- с Комисията в Брюксел, Жак Ширак и правителството на Доминик
дьо Вилпен са всъщност добри ученици на европейската класа. Поради това договорите ?Нови работни
места? се вписват идеално в рамките на Лисабонската стратегия. Утвърдена от Европейския съвет през
март 2000 г. и актуализирана през
февруари 2005 г. от комисията ?Барозо?, нейната главна и всъщност
единствена цел е да засили ?конкурентоспособността? на европейските предприятия, т.е. на брюкселски
език, да се даде абсолютен приоритет на интересите на акционерите.
Лисабонската стратегия сега е
съсредоточена върху нещо, което няма да е пресилено да наречем велик
неолиберален проект: предложението на директивата ?Болкещайн?. Известно е, че тази директива за либерализиране на пазара на услугите
през 2005 г. влезе във френския дебат по Европейския конституционен
договор и че тя несъмнено допринесе за френското народно ?не? на 29
май. Тя поставя преди всичко въпроса за доставянето на услуги в дадена страна (например Дания) при
правните условия на страната, от която доставчикът произхожда (например Естония), нещо, което при огромните разлики във фискалните и
осигурителните системи на страните членки на Европейския съюз (ЕС)
би означавало съзнателно да се даде
тласък на дъмпинга в тези сектори.
?Предложението за директива
относно услугите в рамките на вътрешния пазар? (2) бе внесено официално от комисаря по вътрешния
пазар в комисията ?Проди? Фриц
Болкещайн на 13 януари 2004 г. и
провъзгласено за ?абсолютен приоритет? от Европейския съвет още на
25-26 март същата година. Първите критики към този текст дойдоха
от Белгия - отправи ги още на 5 февруари Общата федерация на труда
на Белгия (ОФТБ), а на 20 февруари
и Франкофонската социалистическа
партия; след тях се включиха и много социални движения, сред които
Attac, както и леви и крайно леви европейски формации.
За една година предложението
?Болкещайн? се наложи като централна тема на кампанията около референдума във Франция. Следваха
една след друга все по-силни критики срещу комисията ?Барозо?, която с ентусиазъм се бе заела с предаденото от предшествениците й
досие. Ширак (който беше запознат
с него поне от заседанието на Европейския съвет през март 2004 г.) и
политиците от социалистическата
партия, привърженици на едно
френско ?да?, изпаднали в паника
поради катастрофалния ефект върху мобилизацията на народния електорат, също започнаха да пригласят
на критиките. Те дори изтъкнаха, че
са постигнали директивата да бъде
преразгледана из основи, като от нея
изчезне принципното посочване на
страната на произход (ПСП).
Веднага щом мина френският
референдум, г-н Жозе Мануел Барозо, без да губи време, строи всич-
В
ки и им обясни, че директивата няма да бъде оттеглена, а ПСП ще
продължи да бъде част от нея! Нещата ще започнат да стават сериозни след 22 ноември тази година,
дата, на която поправките към текста, представен от Европейската
комисия, ще бъдат обсъждани в Комисията за вътрешния пазар на Европейския парламент, преди да
влязат в пленарна зала в средата на
януари 2006 г.
?Делокализация на място?
самата Комисия отговорните лица непрекъснато припомнят, че
на сектора на услугите се падат 70%
от брутния вътрешен продукт (БВП)
на Съюза и че в него са заети 65% от
активното население. Като че ли тези цифри, колкото и внушителни да
са за непосветения, имат някакво значение, когато става дума за създаване на работни места чрез мерки за
либерализиране. Ала първо би трябвало да се докаже, а то никога не е
правено, че либерализирането, каквото и да е то, създава заетост! Нещо, което обаче със сигурност знаем
е, че то премахва работни места и води до приватизиции, от които следват тлъсти борсови сделки. Във всеки случай поради изостряне на конкуренцията, то предизвиква спадане
на трудовите възнаграждения и още
по-голяма несигурност на заетостта.
От тази гледна точка договорите
НРМ правят Франция по-привлекателна при перспективата да се приложи директивата ?Болкещайн?.
Ако директивата се приеме в сегашния й вид, т.е. с принципа на страната на произход и предвид огромното й поле на приложение (160 сектора на дейност според номенклатурата на СТО), това ще е потвърждение на отказа от принципа за хармонизация на социалното законодателство, което обаче е единствената основа за истинско общностно европейско изграждане ?отгоре?, за сметка на взаимното признаване на социалните норми в рамките на двадесет
и петте страни, което би означавало,
че тези норми ще се окажат конкурентни една на друга, а работодателите ще дават приоритет на онези,
които оставят най-много свобода; ще
се стигне до постепенното изчезване
на обществените услуги и най-вече
на онези, които са управлявани от
местните общности (например общинския транспорт) и ще се възпрепятства провеждането на обществени дейности.
Вземайки като пример един конкретен сектор, Раул Марк Жанар доказва, че тя ще предизвика дерегулация и приватизация на здравните
услуги и ще сведе отношенията
между пациента и онези, които го
лекуват, до отношения на ?клиент
и доставчик?. Всъщност целта й е
да премахне инструментите, които позволяват да се планира предлагането, да се фиксират цените,
да се регламентира достъпът до
здравните професии, както и отк-
риването и създаването на здравни структури. (3)?
Става ясно, че обзети от трескаво желание да приватизират и да ?разплетат? тъканта на социалната солидарност, Европейската комисия, европейските работодатели и депутатите
от либералните и десни формации в
Парламента в Страсбург (където те
имат мнозинство) изобщо не допускат възможността ПСП да бъде преразгледан. С този принцип директивата ?Болкещайн? става емблематична за онази Европа, която им се иска
да изградят и чиято рамка трябваше
да се зададе от неприетия Европейски конституционен договор.
Но още преди да е решена съдбата на тази директива, се отваря нов
фронт на ?либерализиране? на пазара на труда - идеята е една и съща,
но мащабът този път е световен; в
СТО е познат под формулата ?модус
4?. Действително става дума за четвъртия от възможните начини за
предлагане на услуги в рамките на
ОСТУ(4): мобилността на служителите. Обратно на директивата ?Болкещайн? относно мобилността на работници от дадено предприятие или
просто на граждани на страна от Европейския съюз в коя да е друга страна от ЕС без ограничения на престоя, модус 4 визира делокализирането на временно пътуващи работници за трансгранично извършване на
някаква услуга. Модус 4 следователно засяга единствено лица с добра
квалификация: управленски персонал, служебно командировани, независими специалисти. Така една индийска фирма за компютърни услуги може да командирова свой инженер в Италия в рамките на индийски
предварителен трудов договор и за
извършване на услугата за определен
срок от време.
От този пример проличава, че
става дума за ?делокализация на
място?: вместо италианската фирма да си поръча компютърна програма в Индия (или да плати на ръка
в Италия на нелегално пребиваващ
квалифициран емигрант), тя получава същия резултат, като временно
?внася? в Италия, и то съвсем легално, индиец, на когото се плаща
индийската му заплата. Въпросният служител не получава никакво
право на престой, може всеки момент да бъде репатриран, работи в
непосредствена конкуренция с италиански инженер, на когото се плаща три или четири пъти повече и
пред когото фирмата повече или помалко дискретно ще припомни тази разлика... С две думи - налице е
една особено усложнена форма на
социален дъмпинг (5).
За достъп до модус 4 настояват
страните от Юга (Индия, Чили, Пакистан, Тайланд) в желанието си да
?изнасят? свръхизобилната си квалифицирана работна ръка. Но може да
се стигне и до договори за обмен с
правителства на държави от Севера,
които биха желали да получат за своите големи предприятия за услуги
(банки, застрахователни компании),
достъп до все още регламентираните пазари на въпросните страни от
Юга. При този кадрил, благоприятстван от ОСТУ, доставчиците на услуги както от Север, така и от Юг
биха могли да намерят поле на разбирателство... на гърба на собствените си наемни работници.
В преговорите, които ще се състоят в Хонконг от 13 до 18 декември
в рамките на конференцията на министрите на страните членки на СТО,
вероятно ще доминира въпросът за
селското стопанство, но ОСТУ също
ще заеме важно място. По време на
състоялата се наскоро иберо-американска среща на върха на 13 и 14 октомври в Саламанка, генералният
секретар на ООН Кофи Анан заяви,
че 2006 г. трябва да бъде година на
търговията. В това няма нищо успокоително, тъй като свободната търговия както в Европа, така и в останалата част на света означава също
и свобода за работниците да бъдат
подложени на натиск, дори на шантаж, от страна на държавната администрация и работодателите под внимателния и заинересован поглед на
акционерите.
(1) Цитирано от Ванеса Икономоф, ?
Lisbonne sur ordonnance ?, La Lettre de Bastille Republique Nations, 7 octobre 2005. Препоръчваме ви да прочетете цялата статия.
(2) Раул Марк Жанар е направил едно
много интересно изследване върху тази Директива, нейния път в Европейската комисия,
Съвета и Парламента, както и върху съпротивата, която е срещнала. Можете да прочетете
и досието?Bolkestein?, ако посетите сайта на
Michel Husson (hussonet.free.fr/autreuro.htm)
(3) Раул Марк Жанар (вж. бел. по-горе).
(4) Другите три модуса са по реда им:
услуга, предоставена от страна доставчик на
страната, за която е предназначена (юридическа консултация по телефона); услуга, предоставена на територията на страна членка
на потребител от друга територия (венецуелец отива да учи медицина в Куба); услуга,
осигурена чрез търговското присъствие на
страна членка при друга страна членка (филиал на американска рекламна агенция в Германия).
(5) Вж. Antoine Math et Alexis Spire, ?
Des travailleurs jetables. Les enjeux des
negociations autour du mode 4 de l'AGCS ?, Plein
Droit. La Revue du Gisti, N° 61, juin 2004 (gisti.org/
doc/plein-droit/61/index.html), и Le Grain de
sable, n° 475, 30 juin 2004 (france.attac.org/a2864)
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
"
И ЗБОРИ ,
КОИТО МОГАТ
В Боливия има мощно, но
АКО
НЕ БЪДАТ ОТЛОЖЕНИ В ПОСЛЕДНАТА МИНУТА ПОРАДИ МАШИНАЦИИ ОТ СТРАНА НА НАЙ -КОНСЕРВАТИВНИТЕ СРЕДИ, ВСЕОБЩИТЕ
ИЗБОРИ НА
ОТ РАЗДОРИТЕ
В
4 ДЕКЕМВРИ
?ИСТОРИчЕСКИ? ЗА БОЛИВИЯ. ТОГАВА СОЦИАЛНИТЕ ДВИЖЕНИЯ, НЕЗАВИСИМО
ПОМЕЖДУ ИМ , МОГАТ ДА ВЗЕМАТ ПОЛИТИчЕСКАТА ВЛАСТ И ДА ПОСТАВЯТ ЗА ПРЪВ ПЪТ ИНДИАНЕЦ - ЕВО МОРАЛЕС НА ПОСТА ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКАТА.
МОГАТ ДА СЕ ОКАЖАТ
ОТ
НАШИЯ
селището Уануни, скътано в разнопосочните гънки на алтиплано (1),
има калаена мина. Другаде се открива и злато, мед, антимон, сребро,
цинк. Има също нефт и природен газ,
суровини, които разпалиха страстите... Но тук,
в Уануни, земята бива насилвана до 240 метра дълбочина и в нея се прокарват километрични галерии, в които цари потискащ мрак,
за да се изтръгне оттам всичкият калай. Осемстотин миньори работят денонощно за по 1000
боливиано месечна заплата, т. е. около 125 евро. Работим дори в неделя, споделя един от
тях, за да спечелим три митас. Една мита
е равностойна на ден труд; ако се лиши от неделната почивка, работникът получава тройна надница.
Тук хората няма какво да губят. Всеки път,
когато се налага, миньорите прииждат в Ла
Пас с пръчка динамит в ръце. Дадохме жертви, но изиграхме основна роля за прогонването на Гони и Меса.
Гони: Гонсало Санчес де Лосада, президент ултралиберал, издигнат от Националистическото революционно движение (НРД),
свален от власт от народното въстание, потопено в кръв на 17 октомври 2003 г., когато загинаха 86 души.
Меса: Карлос Меса, негов вицепрезидент
и наследник на поста, който на свой ред бе
принуден да подаде оставка на 6 юни 2005 г.
след триседмични социални брожения.
От 1985 г. насам всички десни или привидно леви правителства догматично са се придържали към Новата икономическа политика,
утвърдена с постановление 21060: приватизация на мините, телекомуникациите, въздушния
и железопътен транспорт, водата, електричеството, петролния и газодобивния сектор.
При приватизацията на калаените мини
бяха уволнени 25 000 миньори - тежък удар за
Боливийската работническа централа (БРЦ),
защото те бяха нейна плът и кръв. От Априлската революция през 1952 г. БРЦ е истински
опонент на властта. Тя води борба с военните
през целия период на диктатурата до 1982 г.
Затварянето на заводите, последвано от идеологическия шок след падането на Берлинската стена през 1989 г. довършиха разпадането на това движение с марксистка ориентация. Полето на борбата опустя. Поне външно
погледнато. Защото, подчертава социологът
Алваро Гарсиа Линера, обществото създаде
други механизми на политическо представителство и действие - социални движения, изградени като териториални мрежи.
СПЕЦИАЛЕН
ПРАТЕНИК
МОРИС ЛЬОМОАН
Първите земеделски синдикати - кокалерос - надигат глава в областта Чапаре. Те отглеждат кока и това им позволява да решат
най-важния си жизнен проблем - оцеляването. Вашингтон не крие гнева си. В своя кръстоносен поход срещу наркотрафика Белият
дом има една-едничка натрапчива цел - да
премахне коката и кокалеросите, които неговата политика на преследване, насилствена
забрана и репресии третират наравно с кокаина. Срещу нея се опълчи Ево Моралес, лидер, борец, индианец от племето аймара.
През 2000 г. Кочабамба се мобилизира на
свой ред, за да изгони многонационалната
компания Бештел, която бе извлякла огромни
печалби от приватизацията на снабдяването
с питейна вода. Страната се размърда, разклаща се и се отърсва от ледниковата епоха на
неолиберализма. Председателят на синдиката на кокалеросите Ево Моралес става национална фигура със създаването през 1999 г. на
Движението за социализъм (ДС), което е поскоро конфедерация на социални организации,
отколкото партия. От 1997 г. Моралес е депутат от Кочабамба, а когато през юни 2002 г.
не му достигат малко гласове да спечели президентските избори, той осигурява, включително и за себе си, 36 депутатски и сенаторски места в Конгреса (след общинските избори през 2004 г. ДС се утвърждава като първата политическа сила в страната).
Успоредно с това редица други организации водят борба: мощната Обединена синдикална конфедерация на селскостопанските работници в Боливия (ОСКСРБ), социална база
на твърде радикалното Индианско движение
Пачакути (ИДП); Боливийското движение без
земя (БДБЗ); остатъкът от БРЦ; нейните членове от Регионалните работнически централи
(РРЦ); членовете на кооперации, координаторите на водоснабдяването; кварталните комитети, особено този в Ел Алто, огромен работнически квартал за 800 000 бивши селяни или
миньори, най-вече местни жители, разположен на петнайсет минути от Лас Пас върху
жълтеникавата прашна земя на платото. Те са
обединени във Федерацията на съседните комитети и са повели борба срещу транснационалната компания ?Агуас де Илимани? (Сюез-Лионез дез о). От борбата за вода до борбата за газ има само една крачка...
Освен че произвежда петрол, Боливия
притежава вторите по значимост залежи на газ
в Латинска Америка след Венецуела. По конституция държавата е собственик на природните богатства под земята. С невероятния об-
рат на закона 1689 от 30 април 1996 г. частните компании стават собственици на нефтопродуктите от момента, в който последните излязат на повърхността на ?неотчуждаемата?
земя и бликнат от кладенците. Проучвателните работи, експлоатацията, транспортът, преработването, разпространението и продажбата попадат в лапите на многонационалните
компании. Разкритите след закона от 1996 г.
нефтени и газови находища, считани за ?нови?, както и неразработените до този момент
залежи, занапред ще се облагат само с 18 на
сто данъци, докато ?старите? залежи (често
наричани ?нови? по силата на нагли преиначавания) се облагаха с 50 на сто.
Затваряйки очи пред мизерията на хората, президентът Санчес де Лосада подготвя
гигантски проект за износ на течен природен
газ за Калифорния. За консорциума Pacific
LNG това е много доходоносна сделка, а за
страната си е откровено плячкосване. Нещо
повече, въпросният газопровод ще минава
през Чили, ?изконен враг? след пагубната война от 1879 г. Народът се надига. Гони заповядва да се стреля по демонстрантите. Пред
тяхната решителност обаче той се дистанцира от ситуацията в страната. Неговият вицепрезидент Карлос Меса поема поста му.
Всички представители на народните сили
се стремят да си възвърнат природните ресурси, да ?национализират? петрола и останалите
нефтопродукти и да свикат Велико народно
събрание. Под техния натиск, но в случая и с
подкрепата на Ево Моралес, държавният глава организира на 18 юли 2004 г. провеждането
на референдум за течните горива. Населението участва и с голямо мнозинство (70 на сто)
се произнася за тяхното възстановяване.
На 21 ОКТОМВРИ Конгресът приема нов
закон, въпреки възраженията на президента
Меса, който го смята за краен и несправедлив спрямо многонационалните компании. По
силата на този закон държавата ще има поголямо участие в нефтодобива и ще налага
пряко облагане на суровия петрол с 32 на сто
от производството (което, добавено към сегашните 18 на сто, прави 50 на сто данъци за
държавата). Според някои сили, включително и Движението за социализъм, това е напредък. Обаче за радикалните елементи от Регионалната работническа централа това е измяна. На същите позиции стоят и кварталните комитети от Ел Алто, Боливийската работническа централа и Индианското движение
Пачакути, които настояват за пълна национализация и за изгонване на многонационалните тръстове от страната без обезщетения...
По време на криза този широк протестен
поток може да се обедини, но той по принцип е
силно раздробен. Териториални, идеологически, религиозни, класови различия, казва Гарсиа Линера, когото мнозина считат за ?идеолог на социалното движение?. На което той се
усмихва - голяма дума е, - но, както ще видим
след малко, тази подробност не е без значение.
В определени моменти, продължава той, това движение постига териториално, местно единство по някои твърде всекидневни теми - водоснабдяване, електричество, енергия. В периоди на напрежение това се превръща в сила и в колективни действия, които в кулминацията на сблъсъка прерастват в масови движения. А когато общата
цел бъде постигната, те се разпадат.
По време на изборите през 2002 г. Ево Моралес е подложен на нападките на десницата
и на Вашингтон: нарко-кокалеро, инструмент
на Чавес и на Кастро, приятел на РВСК
(Революционни въоръжени сили на Колумбия). Сега ситуацията се променя коренно и
Индианското мнозинство е исторически маргинализирано
?твърдите елементи? от народното движение
се обявяват срещу него. Ево е предател, заклеймява Хайме Соларес, ръководител на Боливийската работническа централа. Беше обещал да се бори за национализация, но се
съюзи с правителството и нищо не направи. Разпространяват се памфлети, които разкриват ролята на Ево Моралес в стратегията и плановете на ЦРУ и на Държавния
департамент за осуетяване на социалния
протест.
Ръководителят на Движението за социализъм обаче не стои със скръстени ръце: Никакво споразумение, никакъв съюз с Меса не е
имало. Ако мерките са лоши, ние ги отхвърляме. Когато са добри, например провеждането на референдума, ние ги подкрепяме.
И наистина, Движението за социализъм преминава в настъпление, когато става ясно, че Меса разчита протестите да се изтощят и умишлено не предприема нищо. Но ето че изведнъж Боливия бива обхваната от вълнение, което нищо
не може да успокои. Радикалите, умерените, селяните, гражданите подновяват борбата с такава сила, че неолибералната десница започва да
се реорганизира около белите елити на богатите източни провинции на страната Санта Крус
и Тариха. Техните граждански комитети настояват за автономия и искат всеки департамент
свободно да разполага със своите финансови и
природни ресурси, т. е. с газа и петрола, чиито
най-големи находища са под краката им. Те искат да ги продават при предишните условия,
за да не притесняват мултинационалните компании, техни верни съюзници.
Ел Алто се спуска към Ла Пас - територията на белите, на доминиращата класа, на държавната власт. Има идеи за изграждане на Народно революционно събрание, което да бъде
основа за ?работническо-селска държава? под
ръководството на Боливийската работническа
централа - ?Съветска власт?, която да се наложи над ?примирителя? Ево Моралес. В очите
на умерените това е ?провокация на крайната
левица?, която е изгодна за крайната десница.
Защото, ако БРЦ отказва посредничеството на
църквата, нейният шеф Соларес забравя годините на диктатурата и апелира за ... намеса на
армията! Носят се слухове за държавен преврат, а в същото време Моралес осъжда претенциите на ?нацията камба? (автономистите от Санта Крус) и подкрепя тезите за конституционен изход от положението.
С многобройните си гъвкави и опортюнистично настроени организации, които сключват споразумения, договори, съперничат помежду си, воюват до смърт, вършат предателства...опозицията все пак успява да парализира страната през май и юни 2005 г., а на 6
юни принуждава Меса да подаде оставка.
ПО КОНСТИТУЦИЯ ОРМАНДО ВАКА ДИ-
ЕС, СЕНАТОР ОТ ДРЛ (Движение на революционната левица (2) в Санта Крус и президент
на Сената, би трябвало да поеме неговите функции. За да запазят властта, другите традиционни партии - Нова републиканска сила (НРС),
Национален демократически съюз (НДС) и Националистическо революционно движение
(НРД, партията на Санчес де Лосада), го подкрепят. Вълненията достигат кулминационната
си точка. Никой не обича този земевладелец,
типична маша на петролното лоби. Бунтът продължава, когато се споменава името на Марио
Косио (НРД), президент на Камарата на депутатите, също бивш съюзник на Гони. В последна сметка на 10 юни Конгресът, опасявайки се
от избухването на гражданска война, издига на
президентския пост Едуардо Родригес, председател на Върховния съд (единствен упълномощен да насрочи нови избори). Именно той
насрочи всеобщи избори за 4 декември 2005 г.
след постигането на национално политическо
споразумение за извеждане на страната от хаоса и след като Конгресът одобри промяна в
конституцията (член 93).
Според Движението за социализъм това е
важна крачка напред: Моралес е в отлична позиция за предстоящите президентски избори.
Това са исторически избори, смята, подобно
на много други коментатори, Алекс Контрерас, ръководител на Народната школа ?Първи май? в Кочабамба. След двайсетгодишно
присвояване на демократичната система
за пръв път социалното, народно, местно
движение има реална възможност да дойде на власт. Също така за пръв път индианец
в Боливия, а и в целия континент, може да получи най-високия пост на управление.
След като победиха заедно обаче, двата
големи блока на социалното движение продължават да враждуват помежду си. И двата се
опират предимно на индианска маса жители,
(1) Високо плато в Андите, западно от Боливия и
югоизточно от Перу.
(2) Създадено през 70-те години ни ХХ в. за борба
срещу милитаризма, ДРЛ се превърна в неолиберална,
напълно корумпирана партия, но не промени своето наименование: в толкова бедна страна като Боливия да си
наляво представлява политически капитал.
#
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
ДА ПРОМЕНЯТ СТРАНАТА
разпокъсано социално движение
и двата включват в редиците си хора от селата
и от градовете. Радикалите са групирани в БРЦ,
ИДП и в кварталните комитети в Ел Алто. Те
застъпват подчертано етнически тези, които
имат силно влияние в зоната аймара (алтиплано) - най-будната в страната. Движението за
социализъм също се опира на земеделска основа (селяните от Чапаре, Юнгас, Сукре, Потоси, Оруро, Санта Крус; селяни без земя и местни конфедерации в източната част на страната), може да разчита на някои работнически отрасли в градовете, установи връзки с корпорациите и, без да абсолютизира етническите тези, включва в редиците си повече метиси, прилагайки в известно отношение ?национален?
подход.
В седалището на БРЦ Соларес разгорещено говори за работническо-селската революция, т. е. за завземането на властта с народно въстание. Той не приема компромиси и
вероятно за да заличи тъмните петна от своето
минало (3) , вкара отново в употреба един подчертано символичен език: Ние, трудещите се,
смятаме, че се доближаваме до гражданска война или до революция. И макар членовете на БРЦ да не са много, отбелязва един добър наблюдател на боливийското общество, те
прикриват слабите си възможности да мобилизират масите - нейните водачи са индианци и селяни - зад една ултрарадикална реторика, която функционира като гузна съвест на левицата. Соларес знае, че не говори
реалистично, но хич не го е еня за това. Той
непрекъснато притеснява по-умереното ДС
със своите произволни приказки.
Същото поведение се наблюдава и при Роберто де ла Крус, ръководител на Регионалната работническа централа (РРЦ) в Ел Алто. Той
лансира много идеи, коя от коя по-радикални:
за създаване на Народно събрание, на челни
отряди за борба с камбас, на Армия за национално освобождение. В идеологическо отношение той е доста неясен, но в кризисни моменти
проявява голяма решителност и тогава може
да влияе силно на своите хора. Подобно на Абел
Мамани, лидер на кварталните комитети в Ел
Алто, той отлично разбира, че трябва да се
съпротивлява. Така печели. Но в политическо отношение е отчайващ случай.
Фелипе Киспе, лидер на Индианското движение Пачакути и на индианските селяни от
ОСКСРБ, ръководи през 90-те години на миналия век партизанската армия Тупак Катари
(ПАТК), преди да бъде задържан и хвърлен
за пет години в затвора. Човекът с прозвището малку (кондор на езика аймара) проповядва за завръщане в Колясуйо (4): Искаме да
построим собствена държава на конфедеративен принцип, собствено правителство,
ръководено от местен президент, собствена армия, собствена икономика, като потомци на Вайна Капак, върховното управление на инките. Анализирайки ситуацията
като ?междурасова война?, заклеймява карасите (неиндианците) и отляво, и отдясно, а
последните събития коментира така: Народът
победи. Меса и ДС, което се съюзи с него,
бяха притиснати до стената.
Политически, идеологически различия. Но
също така, а вероятно и най-вече, това е сблъсък между ръководства и водачи. По-възрастният Киспе не приема по-младия Ево Моралес, който също е cobrizo (5) , да го измести
пред индианците (ръководената от него
ОСКСРБ всъщност се разцепи на две) и в цялата опозиция. Второстепенните ръководители също се дърпат. Например Мамани (комитетите от Ел Алто) не оспорва лидерството на
Моралес, но не приема да му бъде подчинен.
Свидетели на напредъка на Движението за
социализъм - единственото социално-политическо движение, родено от колективното народно действие, което успя да надхвърли местните рамки и да получи национално измерение,
водачите на БРЦ, на ИДП и на комитетите мечтаят всеки поотделно да създаде нова политическа формация, но нямат сили за това. Оттук
и силното им чувство на неудовлетвореност.
Някои сюрреалистични епизоди са особено показателни за личните амбиции и идеологическото объркване. Например, Соларес
(БРЦ) напада Моралес - Ево никога не е го-
ворил за работниците или за пролетариата; той се интересува единствено от коката, териториите, идентичността (индианската), след което заявява: Ще направим голям революционен съюз с Фелипе Киспе. Найкрайният застъпник на индианската кауза на
американския континент! Тогава бързо ще се
лансира кандидатурата на Соларес за вицепрезидент на страната на ИДП и на ?кондора?...
От своя страна Мамани заплашва, че ще предприеме мобилизация на населението през 2006
г., ако не бъдат удовлетворени исканията му.
Той съобщава, че е решил да подкрепи ДС или
Групата на шестимата (Г-6), коалиция на кметовете на Ла Пас, Кочабамба, Потоси, Сукре,
Оруро и Кобиха, които претендират, че представляват ?модерната левица?, макар че се
различават едни от други по всичко - от практиката до идеологията, която при някои от тях
е подчертано неолиберална (6) .
Дори второстепенните организации се
опитват да си повдигнат цената. Действията
им не са продиктувани от основните проблеми, отбелязва Контрерас, а от властовите квоти, които всеки от тях може да получи в Конгреса в съюз с ДС или против него.
Така всеки съюз ще бъде обречен на неуспех
или най-малкото ще бъде възпрепятстван да
действа. Моралес признава със съжаление: Ние
в Латинска Америка сме много силни по сваляне на президенти. Би трябвало да се покажем и толкова способни да ги заместваме с
по-добри. После добавя: Хубаво би било всички да участват. Ала ситуацията трябва
да се анализира задълбочено. Аз не съм максималист и не проповядвам въоръжена борба, въстание и преврат. Залагам на промяна в икономическия и социалния модел и тя
следва да се основава на съзнанието на народа и на демокрацията.
Не намирисва ли тази криза на революция? От друга страна, не е ли лишена тя от
политически инструмент за действие? Едва ли.
Защото базата не винаги следва онези, които
претендират да бъдат нейни представители.
Нестор Гилен, лидер на Вила ел Инхенио (която е част от кварталните комитети), разказва, че в Ел Алто протестните демонстрации
първоначално са били организирани от ръководството: Компаньерос, трябва да излезем
на улицата! Постепенно обаче ситуацията се
промени. В кварталите решават самите жители: Излизайте! Организираме шествие! Тук
нещата тръгват отдолу нагоре. Готовността за мобилизиране на Ел Алто зависи не
от кварталните комитети, а от това, че
общите събрания по населени и по жилищни кооперации вземат решения за действие. Мамани може да свиква каквото си иска, никой няма да го слуша. Така например,
въпреки че водачът им апелира към бойкот,
жителите на Ел Алто участваха масово в референдума за петрола, заставайки така на
страната на ДС, което вероятно ще подкрепят и на предстоящите избори. А Киспе отряза клона, на който седеше, като след избирането си за депутат от ИДП (шест места) бързо напусна този пост и заяви: Предпочитам
да работя на село и да се занимавам, както винаги, с политическа работа. Когато
го питат дали иска да се върне в парламента,
той отговаря с присъщата си прямота: Не съм
роден да бъда депутат, роден съм да бъда
президент! Тези думи се помнят. С държанието си той показва, че не може да се
занимава с политика, обобщава Гилен. Докато Дон Ево (Моралес) пое своя парламентарен мандат, показа, че не приема съществуващия модел и остана на своя пост, за
да продължава борбата.
Така или иначе, ДС направи решителна
крачка, когато определи на 20 август т. г. като
кандидат за вицепрезидент социолога Алваро
Гарсиа Линера. Той е воювал в ПАТК на Киспе и като него е лежал в затвора през 1995 г.
Той заявява: Участвах в партизански отряд
и не съжалявам. И днес, след петнайсет години, не съм се променил. Промених само
метода на действие. На него се гледа с уважение в средите на социалното движение. И
фактически неговото номиниране довежда много бързо до присъединяването на шест селски
Кандидатите на
Движението за
социализъм (ДС) за
президент, синдикалистът аймара Ево
Моралес (в средата) и
за вицепрезидент,
интелектуалецът
Алваро Гарсиа
Линера (вдясно от
него), манифестират
по улиците на Ла Пас,
за да разчупят
оковите, които
затварят Боливия
в тесния модел на
съюза на ?връзката
и пончото?
Калаена мина в Уануни: ?Затваряй вратата?
федерации, на някои сектори от миньорските
кооперации, на важни регионални работнически централи (Оруро, Потоси, Кочабамба), на
превозвачи от Ел Алто и дори от местните комитети (7) към ДС... Нещо повече, считан за
един от най-влиятелните интелектуалци в Боливия, Гарсиа Линера хвърли мост към средната класа, също и към университетските преподаватели и студентите. ДС е във възход и сондажите го сочат на първо място в изборите за
сметка на Хорхе Кирога, дезертирал от НДС
(партията на покойния диктатор, а впоследствие демократично избран президент Уго Бансер) и кандидат за посланик в САЩ.
Това всява паника в лагера на неолибералите, които в отчаянието си се опитват да отложат изборите, за да се съвземат и поемат
глътка въздух. Забравяйки, че преждевременното им насрочване е в резултат на политическото споразумение да се престъпи буквата на
конституцията поради сериозността на кризата, на 4 август парламентаристите от Санта
Крус сезират Конституционния съд. Те се позовават на нарушаването на член 60 от Конституцията, определящ местата в Камарата на
депутатите въз основа на последното преброяване от 2001 г. Последното не бе спазено поради неотложността на положението. Преброяването показва нарастване на населението по
линията Ла Пас, Санта Крус, Кочабамба, което би следвало да увеличи парламентарното
им представителство. На 22 септември Конституционният съд уважи иска, позволявайки
навлизането в нова фаза на силно напрежение.
Независимо от датата на провеждане на
следващите избори, Великото Народно събрание и национализацията на нефтопродуктите
са показателни за кризата и за надеждите на
страната. ДС не се съмнява в своята победа и
няма намерение да се хвърли слепешката в необмислени действия. Ако национализираме,
без да обезщетим, както предлагат радикалите, ще се върнем в шейсетте години, но
за малка страна като нашата, която живее от помощта на международните институции, това би било ситуация по-лоша
от кубинската по време на блокадата, смята Контрерас (8) . Същото мнение застъпва и
Гарсиа Линера: Това е въпрос на съотношение на силите. Аз съм за прагматично решение. Какво правите с Петробраз, т. е. с
бразилското правителство? Страна с 80 милиона жители! Трябва да внимаваме! А Моралес обобщава: Много транснационални компании действат по силата на незаконни и
противоконституционни споразумения, извършват контрабанда, не плащат данъци.
Ние ще изискваме спазване на законите, но
залагаме на национализация на базата на
диалога и договарянето. Тази политическа линия е напълно съзвучна с революцията на Бо-
ливар във Венецуела. В този модел на развитие
държавата играе централна роля, но той разчита и на чуждестранните инвестиции.
Що се отнася до Великото Народно събрание, изправено пред отказа на десницата ако под това се разбира Събрание, което
да обърне страната с главата надолу, да
посегне на правото на собственост, в частност над природните ресурси и над земята, и в което 60 на сто от представителите ще бъдат индианци (9) - Движението за
социализъм възнамерява да избере парламент
с мнозинство на индианци (по подобие на самата страна), напълно самостоятелен, без
предварителни ограничения и забрани. И в това отношение е приликата с Венецуела!
При всички случаи Съединените щати не
грешат, виждайки в лицето на водача на ДС
свой враг № 1. За никого не е тайна, че Ево
Моралес разчита на Каракас и Хавана, където са най-добрите му съюзници, споделя
Роджър Нориега, заместник държавен секретар за Латинска Америка. На това Моралес
отговори, когато обяви на 31 юли т. г., че ще
се кандидатира за президент на Републиката:
Чавес и Фидел ни най-малко не принадлежат на някаква си ос на злото. Те са ръководители на освободителните сили на континента. Така той в крайна сметка показа и
границите на своята ?умереност?.
(3) Според редица съвпадащи свидетелства Соларес е бил в миньорските центрове сътрудник на Държавна сигурност. Бивши миньорски ръководители, задържани по време на диктатурата на Луис Гарсиа Меса, заявиха публично, че Соларес е доносничил срещу тях.
(4) Древна част от империята на инките (в Западна
Боливия, частично в Южно Перу и в северните части на
Аржентина и Чили).
(5) Цвят на кожата, с който се гордеят радикално
настроените индианци.
(6) В крайна сметка коалицията на Г-6 ще се разпадне от вътрешните си противоречия.
(7) Решавайки въпроса за ?лидер? на Ел Алто, Движението за социализъм издигна кандидатурата на Мамани за областен управител в Ла Пас, където той няма никакви шансове да бъде избран и това най-вероятно ще го
?убие политически?.
(8) Още отсега Петробраз (Бразилия), Репсол-ИФП
(Испания-Аржентина), Бритиш Газ (Великобритания) и
Тотал (Франция) обявиха, че ще замразят инвестициите
си в Боливия. В същото време транснационалните компании прибягват до международни споразумения за взаимна защита на инвестициите с цел да оспорят новия закон за нефтопродуктите и да отстояват своите интереси.
(9) Изявление на Карлос Дабдоуб, кандидат за вицепрезидент от партията Национален съюз (НС).
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
$
П РЕУСТРОЙСТВО
Десет прожектора върху
До началото на 2006 г. руската култура
от близкото минало и настоящето е на мода
едновременно в Ню Йорк с изложбата ?Русия!?
в музея Гугенхайм и в Брюксел на двадeсeтия
мултидисциплинарен фестивал Европалия.
Президентът Владимир Путин пристигна, за
да го открие и това показва една от постоянните му грижи - да се подобри образът на
потърпевшата му страна. Подобно усилие се
сблъсква не толкова с някаква враждебна пропаганда, колкото със самата действителност
в посткомунистическа Русия.
КАРИН КЛЕМАН
И
РУСКАТА
ДЕНИ ПАЙАР*
ДУША
На Запад, както вляво, така и вдясно, изобилстват клишетата за Русия и руснаците: възвишено благородство, щедрост,
необгледни пространства, безгранична свобода и всичко това
поправено и допълнено от прочита на Толстой или Достоевски. Смесица от революционна романтика и фатализъм в очите
на едни, помиряване на пазарните добродетели с религиозния
дух в очите на други, тази митична и непроницаема ?руска душа? има опасност да изстреля Русия в галактика, чужда както
на логиката на капиталистическата глобализация, така и на
тази на антиглобалистките настроения.
Действителността е доста по-посредствена: към безчовечността на управлението и диващината в обществените отношения, наследени от съветския период, се прибавят жестокостта на пазара, наглостта на лудите пари, егоизмът на всеки за
себе си и материализмът на консуматорската надпревара. В
Русия, както и навсякъде, човечността е на изчезване.
ИМПЕРИЯТА
Постановено в края на декември 1991 г., разпадането на
Съветския съюз създаде петнайсет държави, сред които и Руската федерация. Ала последната, която поради границите си
досущ се покрива с Русия след орязването, все пак си остава
наследница на СССР, а оттам и на царска Русия. Какво бъдеще се очертава пред постсъветска Русия? Въпросът остава висящ. И нито президентът Борис Елцин, нито приемникът му
Владимир Путин допринесоха истински за ясния отговор: дали Русия, която сама по себе си е цял континент (Евразия), на
свой ред ще се разпадне или отново ще стане велика сила?
Понастоящем в самата страна мненията не са еднозначни.
Разбира се, президентът Путин постави край на политиката на предшественика си, която се състоеше в предоставяне
на пълна самостоятелност на регионите. Но широко разпространеното схващане, че той бил предприел да преустрои Русия, започвайки с възстановяването на законността на държавата, приватизирана изцяло от Елцин и олигарсите, изглежда
повече от спорно. Чисто и просто станахме свидетели на авторитарната нормализация на едно положение, което стоеше
извън всякакъв контрол и имаше опасност да постави на изпитание самото съществуване на страната. Но подобно всемогъщество на центъра, широко обсъждано непосредствено след
заложническата криза и кръвопролитията в Беслан (3 септември 2004 г.), напълно би било в състояние да подхрани ново
обтягане на отношенията с регионите, негодуващи срещу един
хищен център.
Подобни показни действия на властта, проявяваща своята
(полицейска) сила при всеки удобен случай, трудно биха могли да прикрият неспособността й да изгради правова държава. Подобно на съветския и царския режим, държавата в Путинова Русия е поставена над обществото. Настоящият президент се е посветил - и то с успех - на отстраняването на всякакви зародиши на партии, синдикати и сдружения, призвани да
представляват и защитават интересите на различните класи и
слоеве на обществото по отношение на властта. Моше Левин
вече обясни до каква степен това отсъствие на ?политическа
система? е тегнело в кризата на съветския режим (1).
В отношенията си с държавите от бившия Съюз Русия показа, че съвсем не се е отказала от имперското поведение, характерно както за царското, така и за съветското управление.
Но вече не разполага с онези средства, както сочат и продължаването на войната в Чечения, и отслабването на влиянието й в
Кавказ и новите държави, произлезли от разпадането на СССР.
ЧЕчЕНСКАТА
ГАНГРЕНА
Чеченският конфликт загнива: търгашески и кръвопролитен бандитизъм от страна на руските сили и гражданските им
формирования, растяща тежест на радикалните ислямисти от
чеченска страна, доказана със заемане на поста заместник министър-председател на Ичкерия от Шамил Басаев на 25 август 2005 г. след убийството на Аслан Масхадов (8 март 2005
г.). Тази война, която измъчва чеченския народ, за руснаците е
колкото далечна, толкова и близка.
Полека-лека тя засяга останалата част от Кавказ и Южна
Русия. Мемориал, сдружението за защита на правата на личността, говори за ?чеченизация? на Ингушетия. Същото е и в Дагестан. Ето какви са предвестниците на войната: отвличания, ?прочиствания?, откази от правораздаване, ?рейдове? и убийства...
И жестокостта подобно на гангрена плъзва из цялата страна. Не само защото терористичните действия могат да засегнат всеки, по всяко време, навсякъде, а и защото войници и
милиционери се прибират вкъщи като носители на ?чеченския
* Карин Клеман е изследователка в Социологическия институт към Руската академия на науките и директор на Института за колективно действие (www.ikd.ru). Дени Пайар е изследовател в Националния център за
научни изследвания (CNRS)
синдром? след ужасите, на които са станали свидетели, а нерядко - и действащи лица. Нещо повече, с нарастване на полицейските изстъпления гражданските сдружения виждат как държавата използва и узаконява бързите методи на руската армия в Чечения.
Благовещенск (Башкортостан), декември 2004 г.: при полицейски набези над градското население са ранени стотици
жители и насилието остава безнаказано, въпреки многобройните протести. Затворът в Лгов (Курска област), 27 юни 2005 г.:
близо 800 задържани си прерязват вените, за да протестират
срещу лошото отношение от страна на пазачите; властите съдят затворниците за нарушаване на обществения ред! Елиста
(Република Калмукия), 22 септември 2004 г.: след демонстрация на опозицията 300 души са бити и преследвани по улиците,
а 120 са изпратени в затвора, като един от задържаните умира
от раните си; година след това нито един полицай не е осъден.
Район Елбрус (Кабардино-Балкария), юни-юли 2005 г.: населението е подложено на наказателни акции, защото е дръзнало
да изрази недоволството си от главата на републиката.
Управлението на Путин на драго сърце развява знамето
на антитерористичната борба, за да оправдае нарушаването на демократичните права и преследванията на противниците. Брой нямат вече забранените поради терористична заплаха протестни изяви. Властта размахва като плашило същия
претекст, за да отмени изборите за областни управители непосредствено след трагедията в Беслан. Дали назначеният от
президента управител ще бъде по-добре въоръжен от избрания, за да се бори успешно срещу тероризма?
ПРЕСЕЛНИЦИТЕ
Разпадането на СССР и създаването на негово място на
независими държави предизвика осезаемо раздвижване сред
населението. Движение към Русия: между 1990 и 2002 г. повече от 8 милиона руснаци (от 25-те милиона, установени извън
пределите й) отново са се заселили в нея, и то не без затруднения. Навън от Русия: със заминаването на евреите (и на много
други руснаци) за Израел (942 000, половината от които, идващи от Русия) и Германия (170 000), както и на т. нар. поволжски немци за Германия (2,1 милиона, от които 600 000 идващи
от Русия, а останалата част основно от Централна Азия, където са били изселени по времето на Сталин) (2). Оттогава преселническите процеси промениха характера си. Жителите на
регионите, разселвани непринудително срещу определени об-
лаги (Източен Сибир, Крайният север), се завръщат в Европейската част на Русия. Южната част на Русия е свидетел на
прииждането на бегълци от Кавказ. Руската федерация привлича най-вече жители от новите държави, от Украйна и Централна Азия: между 3 и 5 милиона души в зависимост от сезона
идват да търсят работа и малко по-добро заплащане. Те работят предимно в строителството, дърводобива и селското стопанство, търговията и услугите и се съсредоточават в Москва
(1 милион, основно на големите строителни обекти). Колкото
до имиграцията от Китай, ограничена до Москва и пограничната зона, тя си остава непостоянна и краткосрочна (по-малко
от четири месеца).
Почти всички такива работници са нелегалы, държани в
безправие, безспорни жертви на принудителен труд: иззети документи за самоличност, настаняване във временни бараки,
нечовешко работно време, мизерни надници, изплащани често със значително закъснение и отстраняване при най-малкия
протест. Към тази свръхексплоатация и рекет от страна на милицията се прибавя и произволът на администрацията, която
често е съучастник на робовладелците.
Същото се случва и с вътрешните нелегалы, онези работници, които, напускайки своята бедстваща руска област, пристигат в друга, по-облагодетелствана, с надеждата да постъпят
на някой обект. Те също робуват с пълна сила. Като граждани
на Руската федерация в родния си край, те се почти лишени от
всякакви права на друго място: в наследство от съветския период единствено имащият постоянно местожителство, удостоверено с прописка (?регистрация в милицията?), се ползва с
политически и социални права и има право на жилище и медицински грижи.
Имигранти или руски граждани, подобни нелегалы, са краен пример за действителността в една Русия, където безправието, корупцията и полицейският произвол слагат дълбок отпечатък върху всекидневието. Докато заявява напълно фиктивни имигрантски квоти, властта прилага небрежно и полицейско управление на имиграцията. При това демографите не престават да повтарят: имиграцията представлява жизнена необходимост в страна, която всяка година губи 1 милион жители.
Още повече че преустройството на икономиката ще повиши
значително нуждите от работна ръка...
НАЦИОНАЛИЗМЪТ
?Русия на руснаците?: според едно проучване от юни 2005
%
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
ИЛИ РАЗРУШАВАНЕ
руското общество
г., направено от Общоруския институт за проучване на общественото мнение (ВЦИОМ), ръководен от Юрий Левада (3), 58%
от населението одобрява в различна степен този лозунг. Това
е знак за растящото влияние на националистическите схващания върху едно население, готово да посочи ?другия? като главен виновник за изпитанията на настоящето. Подобно гледище за света от 2000 г. съответства на неофициалната идеология на управлението: последното действително представя политиката си като бранеща величието на Русия от онези, които
отвън или отвътре упорито се мъчат да го подкопаят - включително неправителствените организации (НПО), обвинени от
Путин в обръщението му към нацията през 2004 г., че са ?пета
колона?, финансирана от чужбина.
Тази националистическа окраска на ултралибералната политика на правителството бележи поврат спрямо 90-те години
на миналото столетие: подобни изразни средства по онова време бяха привилегия на патриотичната опозиция, която начело
с Комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ)
представяше управлението на Елцин като служещо на външни
интереси, стремящи се да унищожат Русия. Щедро преповтаряни от средствата за осведомяване, сега те са завзели цялото
обществено пространство. Постановките в тях са станали нещо толкова обикновено, че в книжарниците се забелязват цели
рафтове с националистическа литература. Що се отнася до опозицията, лишена от главното си оръжие, тя е принудена да прибягва до още по-силни обвинения: вини властта, че не защитава достатъчно интересите на Велика Русия. Ако антисемитизмът си остава пределно остър, то ксенофобските словоизлияния се основават на войната в Чечения, за да осъдят ?не-руснаците? - имигранти от Централна Азия или Кавказ, както и
американските империалисти, които в представите на населението си остават врагове на Русия.
В различните си варианти подобен дискурс упражнява реално въздействие, защото попада на благоприятна почва: влошаването на жизнените условия, чувството за безсилие спрямо хода на нещата, отчаянието, което предизвиква липсата на
бъдеще, подтикват в Русия, както и навред по света, превръщането на ?другоземеца? от близо или далеч в изкупителна
жертва. В някои области доведените до крайна бедност слоеве
приемат притока на изселници, главно от чеченски произход
като заплаха за собственото си положение. Освен това съдбата на руснаците в някои новосъздадени държави и на първо
място в Балтийските републики, както и скорошните ?мирни
революции?, представяни за американски заговор, още повече
засилват впечатлението, че Русия ще стане жертва на чужди
вражески машинации.
Подобни позиции се изразяват в предимно ненаказани действия: стотици нападения, десетки убийства - организациите за
човешки права са отбелязали 40 през 2004 г. Те най-често са
дело на ?бръснати глави?, чийто брой, сведен до минимум по
време на съветския режим (такива се срещаха сред поддръжниците на московските футболни клубове), непрестанно нараства
- между 50 000 и 60 000. Относително разделени помежду си,
тези групи изповядват ?на практика? едни и същи крайно десни
убеждения: ?антикавказки? нападения и погроми на територията на пазари, враждебни вмешателства в шествия от всякакъв
характер или концерти. Но времената са се променили: докато
обвиняваха управлението на Елцин в ционизъм, то сега подкрепят президента Путин, определян като защитник на националните ценности. В замяна на това управляващата партия Обединена Русия и путинската младежка организация ?Нашите? ги
ухажват. Вярно е, че от известно време скинарите се занимават
по-малко с ?мургавите?, отколкото с опозиционните дейци.
ОЛИГАРСИТЕ
Нека пролеем по някоя сълза за съдбата на Михаил Ходорковски, бившия собственик на петролната компания
?Юкос?, руски олигарх, признат от Запада за мъченик на репресивната политика на Кремъл след осъждането му на 1 юни
2005 г. на девет години затвор за тежки финансови престъпления. Истината е, че няколко десетки олигарси, досущ безгрижни като него за законността в надпреварата си да сложат ръка
на националните богатства, би трябвало да му правят компания в съдебната зала. Неговата присъда не бива да кара съпричастните на съдбата му демократи да забравят онази на другите затворени заради убежденията си в путиновска Русия, като се почне от десетките млади поддръжници на Националната болшевишка партия (4): някои вече бяха осъдени на затвор
от една до три години за символични действия, други рискуват до осем години за опит за завземане на властта - бяха
окупирали с лозунги и знамена помещенията на президентската администрация!
Олигарсите - господата Владимир Потанин, Олег Дерепаска, Роман Абрамович, Александр Хлопонин и много други
- се чувстват добре. Работата е там, че са проявили достатъчно прозорливост да уверят Кремъл в своята вярност и покорство, противно на господин Ходорковски. Той предостави на
управляващите случай да изкарат на показ ?антиолигархическата борба?, компромис в името на общественото мнение, настроено срещу онези, които приватизираха за грошове богатствата на страната.
Редом с ?бившите?, които, след като се оттеглиха от политиката, са се посветили на бизнеса си, нови пришълци образуват една безспорно по-дискретна, но не и по-малко богата и
могъща от предишната олигархия. Седем души от президентското обкръжение контролираха 40% от руския брутен национален продукт през 2004 г. (5). Те управляват или влизат в състава на административните съвети на множество различни полудържавни или частни компании, заемащи почти изключително монополни позиции на пазара. Сред познатите лица фигурират началникът на президентската администрация Дмитрий Медведев (Газпром), заместникът му Игор Сечин (Роснефт), бившият ръководител на президентската администрация Александър Волошин (електрическият гигант РАО ?ЕЕС?),
министърът на финансите Алексей Кудрин (диамантеният гигант Алрос и могъщата банка Внешторгбанк)...
Тенденцията към трупане на ръководни политически и икономически постове в никакъв случай не означава пълзяща повторна
национализация на важни сектори в националната икономика: държавата продължава да се оттегля, а групировките, ръководени от
?новите олигарси?, да се ?реформират?, за да отстранят и най-малкия риск печалбите да им бъдат измъкнати под носа.
КОМУНИСТИчЕСКАТА
ПАРТИЯ
Главна опозиционна сила през 90-те години, разполагаща
с мнозинство в Думата до 1999 г., Комунистическата партия
на Руската федерация (КПРФ) сега само бегло напомня за себе си. Нейният провал е резултат както от ориентацията на
ръководството й, така и от нанесените й от Кремъл удари.
Още от основаването й през февруари 1993 г., КПРФ се впуска в изграждане на мащабно ?патриотично? движение, повече
национално по характер (защитата на Русия като велика сила),
отколкото обществено. Генералният й секретар Генадий Зюганов се превръща в пламенен застъпник на руската идея, дори
озаглавява една от брошурите си ?Аз съм руснак по кръв и
сърце?(6). В ?Держава? (7) (?Велика сила?) той обрисува съветския период като болезнен момент в една хилядолетна история,
в която приемствеността и традициите - от царската империя
до СССР - имат по-голямо значение от сътресенията.
Ще сгрешим, ако видим в това само проста идеологическа
?бродерия? като последица от рухването на Съветския съюз.
Корените на подобна етатистка национална идеология са исторически. По време на дебатите, съпровождали образуването на
СССР, Ленин порицава в лицето на Сталин защитника на Русия
като велика сила в смисъл на най-тясна приемственост с периода на царската империя. Но, както подчертава Моше Левин
(8), онова, което в устата на Ленин е представлявало най-тежката обида на света, през 70-те години на миналото столетие се е
превърнало в комплимент. Историкът Николай Митрохин(9)
разкрива колко полезен е бил този великоруски национализъм,
служейки от средата на 50-те години за идеология, на която са
се позовавали видни представители на Комунистическата партия и на държавния апарат на Руската федерация.
Още с разпадането на СССР КПРФ посвещава най-съществената част от енергията си на запазването, и то не без известен успех, на откъслечна власт в центъра и областите. Но не
проявява никаква последователност в критиките си към едно
загробващо Русия управление: с мнозинството си в Думата до
1999 г. тя никога не се старае да му създаде действителни затруднения. Твърде слабо представена в синдикалното пространство, нейното становище за социалните битки е, че те трябва
да обслужват домогванията й до властта. В началото на 2005
г. напразно се опитва да оглави обединените действия срещу
?монетаризацията на социалните придобивки?, противопоставяйки се на всякаква координация между участниците... на които не би могла да влияе.
Националистическият език на управлението очевидно стеснява полето за действие на една партия, която се представя
преди всичко за най-добрия защитник на руските исторически
интереси. Още повече че Кремъл не се колебае систематично
да отклонява от правия път комунистическите ръководители.
Един ?червен милионер?, Генадий Семигин, се включва в офанзивата направо от партийните редици, купувайки определени
отговорни лица с доларови инжекции. Кулминацията в този
процес на подкопаване е, че през юли 2004 г. заседава алтернативен конгрес, успоредно с Десетия конгрес на КПРФ - пореден етап по пътя към изчезване на една партия, чиито все
по-слаби и по-слаби изборни резултати отразяват ненадеждността й като управляваща опозиция.
ПОЛИТИчЕСКАТА
ФАНТАСТИКА
Как да се представи едно несъществуващо или съществуващо единствено под формата на пародия и зрелище политическо пространство? От 2000 г. насам Кремъл с безспорен успех успява да отстрани зародишите на политическа система,
появили се преди десетина години, за да организират по-добре политическия живот според схемата: ?Една партия, един
профсъюз, едно гражданско общество?.
Така скорошното предприемане - след преизбирането на
Путин през март 2004 г. - на поредица от мерки блокира живота на институциите, възпрепятствайки проникването на нови
действащи лица: умножаване на формалните пречки за провеждане на шествия и стачки, отмяна на преките избори за
областни управители и кметове, практическа невъзможност за
всенародно допитване, отхвърляне на мажоритарния вот на
националните парламентарни избори, повдигане прага на избираемост за партиите от 5% на 7%, фактически отказ за регистрация на новите партии и пр. За да се задържиш в опозиция, трябва по примера на КПРФ или на Родина да приемеш,
поне частично, правилата на играта на Кремъл.
Същото се отнася и за ?гражданското общество?. Още през
декември 2001 г. един Граждански форум събира в Двореца на
конгресите, на територията на Кремъл, 5000 представители
на сдружения и НПО, призовани да засвидетелстват лоялността
си към президента Путин. Понастоящем за по-голяма сигурност управлението само създава ?представителни? органи като новата Гражданска камара, която обединява видни експерти, известни хора на изкуството, ръководители на сдружения и
профсъюзи, всички до един подбрани горе-долу лично от президента на Федерацията заради високото им гражданско съзнание. Тези избраници на Путин скоро ще трябва експертно
да се произнесат по предложените от него законопроекти, които партията му ще приеме. Независимостта е гарантирана...
Подобна логика не е безпогрешна. Растящото ограничаване
на институционалните възможности за натиск върху политическото управление води до това различните съставни части на обществото да изразяват другояче напрежението, очакванията и
изискванията си. Затова все повече и повече хора излизат на улицата, както го сториха над милион души между януари и март
2005 г., за да протестират срещу ?монетаризацията на социалните придобивки?. Сдруженията, синдикатите и политическите партии трябва да избират или да продължават да упорстват в стратегията на клиентелизъм и лобиране за правителството, или да
се вслушат в исканията и да поемат риска на откритото противопоставяне. В крайна сметка бумерангът прекрасно може да се
върне и да се стовари върху монолитната кремълска власт.
ОБЛАСТИТЕ
?Москва не е Русия?: за голямото мнозинство от населението на областите столицата олицетворява едновременно забранените за провинциалисти богатства и хищното централно
управление, ограбващо областите.
Президентът Путин е в основата на децентрализацията на
властта и ресурсите. Той смяташе, че предшественикът му бе
оставил областните управи да се сдобият с твърде голяма независимост във всички области: политика, правораздаване, икономика. В политически план ставаше въпрос да се засили властта ?по вертикала?, нещо занапред осигурено от назначаването
на областните управители и господстващото положение на
?партията на управлението? (Обединена Русия) в почти всички парламенти и други областни и местни структури. Апетитите на центъра не са по-скромни и по въпроса за ресурсите:
една реформа от 2004 г. позволи ръстът на данъците, усвоени
от центъра, да достигне 60 вместо 50% без компенсациите чрез
растежа на бюджетните вноски за областите, сред които повече от две трети са финансово зависими - единствено 15 от 49те области се ползват с бюджетна независимост.
А провежданите реформи прехвърлят върху областите найтежката част от социалните разходи - финансиране на общественото здравеопазване за безработни и социално слаби, на
образованието от яслите до завършване на средно образование и даже на някои обществени заведения за висше образование, понижени до статут на областни учебни заведения. По време на голямата реформа от лятото на 2004 г. разпределението
на средствата (частични) за социални помощи бе извършено в
ущърб на областите, които трябва да осигурят по-съществения дял. Бюджетните вноски покриват едва част от тези нови
задължения и постъпват единствено ако местното управление
засвидетелства ?лоялност?.
Последствията от тази политика вече се чувстват: затваряне на училища и болници, замразяване на учителските и лекарските заплати, но и отказ от медицински грижи, лекарства
и обществен транспорт за категориите хора, лишени от безплатен достъп до подобни услуги. В множество региони растящата неспособност на областните и общинскитете ръководства да изпълнят социалните си задължения заплашва легитимността им. С течение на времето тези реформи могат само да
задълбочат неравенството между областите, а следователно и
да подхранят центробежни тенденции...
ОБЩЕСТВЕНАТА
СЪПРОТИВА
От година насам сме свидетели на възникването на нови
обществени движения покрай надигналия се протест на ?излишните мъже и жени?: пенсионери, инвалиди, студенти без
бъдеще, обитатели на работнически общежития, изоставени
на произвола на съдбата в бедстващите области - всички онези, които не издържат повече на антисоциалната политика на
управлението и които се мобилизират извън традиционните
организации в единични структури и мрежи за борба.
Миналата зима в почти всички градове десетки хиляди жители излязоха - а някои го правеха всекидневно - на улицата, за да
протестират срещу един закон, който нарушава социалните права.
На това антисоциално настъпление по всички фронтове населението отвърна със съпротива по всички фронтове, обединена около
напълно конкретни искания: безплатни транспорт и лекарства, ученически и студентски стипендии, намаляване цената на водата и
електричеството. И това движение допринесе за преосмисляне на
политиката извън официалните институционални пространства.
Областните координационни съвети за протестните действия, които се появиха през зимата на 2004-2005 г., основаха междуобластна мрежа, наречена Съюз на координационните съвети
(СКС), включващ двайсетина области. Във всяка те обединяват
сдружения, профсъюзи, политически организации и индивидуални членове и вземат думата по все по-разнообразни въпроси: социални гаранции, право на труд, на жилище, екология и т. н.
Съветът за обществена солидарност (СОС) включва сдружения и общоруски синдикати (алтернативни профсъюзи, защитници на човешките права, дружества на инвалиди и жертви
от катастрофата в Чернобил, пенсионерски организации и т.н.).
Създадена през лятото на 2004 г., тази координационна система няма такава тежест в областите като СКС. Но двете мрежи
си сътрудничат. СОС има огромен принос за организиране на
Руския социален форум, който през април 2005 г. събра в Москва повече от 1000 представители на стотина организации;
Именно в тази връзка бе лансирана идеята за Фронт на левицата, чийто учредителен конгрес трябва да се състои през ноември
т. г. Целта му е да създаде широко движение, обединено около
една интернационалистка платформа за отхвърляне на капиталистическата глобализация, обединяваща вече съществуващи леви организации, независими деятели, младежи (по-специално комсомолците - комунистическата младеж - в процес на обновление), опозиционни профсъюзи, както и новосъздадени Регионални съвети.
Освен тези структури Русия става свидетел на умножаване на гражданските инициативи на най-ниско равнище: местните протести, обединени около съвсем конкретни и прагматични цели (срещу построяването на сграда или паркинг в кварталната зона за отдих, срещу изгонването на обитателите на
работническите общежития, срещу случаите на полицейско насилие и пр.) се множат и започват да се координират, и то
често с подкрепата на най-дейните координационни съвети.
Така се изгражда обществено движение с бъдеще.
(1) Вж. ?Anatomy of a crisis ? в Russia/USSR/Russia. The Drive and Drift of
a Superstate. The New Press, New York, 1995.
(2) Тези цифри са заимствани от книгата на Anne de Tinguy, La Grande
Migration (Голямото преселение), Plon, Paris, 2004.
(3) Цитирана от радио ?Ехо Москвы?, тази анкета е проведена с 1600
души в 153 селища в 46 области на Русия. Това мнение изглежда особено разпространено сред младежите с висше образование на постоянна работа.
(4) Организация, създадена от писателя Едуард Лимонов, чиито доста
хаотични идеологически схващания са в много широка гама от крайно дясното до радикалната левица. Тя обединява млади любители най-вече на методи
за директно действие, които са провокационни спрямо властта.
(5) Независимая газета, Москва, 26 юли 2005.
(6) Издателство Палеа, Москва, 1996.
(7) Издателство Информпечат, Москва, 1994.
(8) Вж. Le Siecle sovietique, Le Monde diplomatique, Fayard, Paris, 2003.
(9) В Русская партия. Движение русских националистов в СССР 19531985, Новое литературное обозрение, Москва, 2003.
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
&
П РЕУСТРОЙСТВО
ИЛИ РАЗРУШАВАНЕ
Москва закъсва с международната си стратегия
Макар и потушено в
крайна сметка, настъплението на мюсюлманските бунтовници в Налчик, столицата на Кабардино-Балкария,
в средата на октомври т. г.
го потвърждава: войната,
която Москва продължава в
Чечения, подкопава позициите й в цял Северен Кавказ.
Нещо повече, тя вреди на
повторното разгръщане на
международната политика
на Русия.
ЛОРАН РЮКЕР*
З
аключението е горчиво и
красноречиво: рухването
на Съветския съюз се ока
за най-голямото еополи
тическо бедствие на века.
За руската нация това бе истинска драма, заяви президентът Владимир Путин в годишната си реч
пред парламента на 25 април т. г.
Така той изрази объркването на
Кремъл от неудържимия срив на
могъществото му и загубата на териториалните завоевания, осъществявани в продължение на цели три
столетия.
Докато ставахме свидетели на
зрелищното сближаване със Съединените щати и Европейския съюз непосредствено след събитията от 11
ноември, факторите за напрежение
не преставаха да действат. Още от
края на 2003 г. като резултат от ?Революцията на розите? в Грузия и
?Оранжевата революция? в Украйна, без да се смятат разногласията
по въпроса за Иран (1). В Москва експерти, дипломати и политици не
престават да си задават въпроси:
трябва ли Русия да продължи стратегическото си партньорство със
Съединените щати? Или да се сближи с Китай? И как да спре главоломния спад на влиянието си в постсъветското пространство?
Дошъл на власт в края на 1999
г., Путин възнамеряваше да възвърне позициите на Русия на международната сцена. Мнозина експерти
тогава го посъветваха да скъса с
провежданата от предишния министър-председател Евгений Примаков
политика (2). Вместо да се изтощава в преследване на един многополюсен свят, синоним на сблъсък с
Вашингтон, Русия би трябвало да се
съсредоточи върху жизнените си интереси, като се интегрира в световната икономика, за да се модернизира. Трябваше да се пристъпи към
сближаване със Съединените щати
и Европа, да се изостави речникът
на велика сила и да се разведрят отношенията със Запада.
Атентатите от 11 септември
2001 г. предоставиха на Путин случай да предприеме преустройство
на външната политика в дълбочина.
Стратегическото партньорство, установено по онова време със Съединените щати и западноевропейците, се обединяваше около четири
приоритета: обща борба срещу ислямисткия тероризъм; съвместно
управление на кризисната зона в
Централна Азия; полуинтеграция на
Русия в Организацията на Североатлантическия пакт (НАТО); енергийно сътрудничество.
Тази промяна незабавно се изрази в подкрепата на Москва за интервенцията в Афганистан, откриването на американски военни бази в
Узбекистан и Киргизстан, създаването на съвета НАТО - Русия и съгласието за разширяване на Алианса
с Балтийските републики, развитието на проекти за сътрудничество в
търговията с нефт и природен газ.
До 2004 г. тази политика устоя на
всички удари, включително на американо-английската война в Ирак.
Разбира се, Русия се нареди в
лагера на противниците на войната
* Историк, лектор в Института за политически изследвания (ИПИ) в Париж.
заедно с Франция и Германия, но се
погрижи да пощади Вашингтон, оставяйки Париж да оглави бунта в
сърцето на Съвета за сигурност.
След свалянето на президента Саддам Хюсеин, докато продължаваше
да изразява принципното си неодобрение за нахлуването в Ирак, Москва гласува резолюциите на Обединените нации, прие новите иракски
управляващи и се съгласи да опрости дълга на Багдад към нея (8 милиарда долара).
Путин одобрява оттеглянето на
англо-американските войски от
Ирак, но се въздържа да упражнява
какъвто и да било натиск върху Вашингтон. В действителност той се
стреми да защити руските интереси в Ирак, а именно тези на компанията ?Лукойл?, която е подписала
с предишния режим договор за експлоатация на петролното находище
Уест Курна. През 2004 г. руската
държава продаде 7,59% от дяловия
капитал на ?Лукойл?, който още бе
нейно притежание, на американската компания ?Коноко Филипс?, откривайки пътя за завръщането на
?Лукойл? в Ирак.
Реакцията на Москва спрямо
?цветните революции? в Грузия и
Украйна извади на показ двойствения характер на сближаването между Русия, Съединените щати и Европа. За Кремъл тези събития не са
плод на мобилизацията на гражданското общество срещу подкупното,
некадърното и престъпното управление, а последица от външен заговор, подстрекаван от Вашингтон, за
да се отслаби влиянието на Русия в
постсъветското пространство и да
се разграбят нейните богатства.
?Прозападният? обрат, предприет от Москва през 2001 г., се основаваше на сътрудничеството в
борбата срещу общия враг - тероризма, определен от Путин от трибуната на Обединените нации на 15
септември т.г. като идеологически
продължител и заместник на нацизма, - а не към установяването на
демокрацията в Русия или в постсъветското пространство. Той намираше опора в съюза с най-консервативните сили на Запада, олицетворявани от Джордж У. Буш, Силвио Берлускони и Ариел Шарон.
Pintor Sirait, Terror - Beauty, 2005
В много отношения руските и
американските президенти споделят една и съща представа за света: предимство за независимостта,
централно място за силовите отношения, говорене от позиция на силата, нетърпимост към вмешателството в областта на човешките
права и международното правораздаване. Дори мисълта за превантивна война изобщо не стряска
Москва: министърът на отбраната
Сергей Иванов открито й отрежда
място, ако интересите на Русия
или задълженията й към съюзниците го изискват (3). Но в замяна Кремъл поставя две изисквания към Запада: мълчание по въпроса за войната в Чечeния, представяна в момента като принос в
глобалната битка срещу тероризма
и за развитието на руската вътрешна политика; признаване на руските интереси в постсъветското пространство.
Американски чук, китайска наковалня
През годините критиките от Ва-
шингтон и в по-малка степен от
Брюксел се умножиха както по отношение на войната в Чечения, така и по въпроса за нарушаването на
свободите и плурализма в Русия.
Раздразнен от оценките на някои западни ръководители за намесата на
руските военни формирования по
време на заложническата криза в
Беслан през септември 2004 г. и от
?Оранжевата революция? в Украйна, Путин обвини по време на посещенията си в Индия и Турция, че Западът с колониална каска упражнява ?в международните работи
диктатура, прикрита зад красива псевдодемократична фразеология? (4). Натрупването на поводи за
обтягане на отношенията със западните страни и провалите на руската
дипломация както в Грузия, така и
в Украйна, пораждат в Москва твърде ограничен, разбира се, дебат за
външната политика на президента
Путин (5). Може ли да се очаква нова смяна на посоката?
Сближаването с Китай, осъществено през 2005 г., ?дава храна? за
подобни предположения. След като
уредиха през 2004 г. последния си
граничен спор за островите в областта на Хабаровск, Москва и Пекин укрепиха отношенията си в рамките на Шанхайската организация за
сътрудничество (6). Стигнаха дотам,
че за пръв път се проведоха през август т. г. съвместни военни маневри
с голям обсег в Тихия океан.
Дали това е началото по пътя
към по-тесен съюз, насочен срещу
Вашингтон? Този път е осеян с множество препятствия (7). Отношенията между двете страни носят белезите на взаимно недоверие, след като всяка от тях се бои да не би другата да я използва като инструмент
в отношенията си със Съединените
щати. Китай е зает с бързото трупане на мощ както в икономически, та-
ка и във военен план, докато Русия
влага много усилия да спре изоставането си и отново да се превърне в
регионална сила. В случай на конфликт между Вашингтон и Пекин едно твърде тясно сътрудничество би
могло да постави Русия между американския чук и китайската наковалня - положение, което, според руските експерти, Москва на всяка цена трябва да избегне. Целта на сътрудничеството с Китай по всяка вероятност е развитието на руския Далечен изток и Сибир, опасно застрашени от демографския срив, докато главните богатства на Русия, и
по-точно въглеводородите, главна
съставна част на нефта, нефтопродуктите и природния газ, са съсредоточени именно там (8).
Когато отношенията с Вашингтон се влошат, Москва проявява
склонност да се обръща към Европа, и обратно. При кризата в Украйна Кремъл бе изправен пред обтягане на отношенията едновременно със
Съединените щати и Европейския съюз. Непрестанно преследвана от натрапчиви страхове от страна на НАТО, Русия изобщо не бе подготвена
за разширението на Съюза, а последиците от това са много по-значими
за търговския стокообмен, както и за
движението на хората или връзките
с бившите съветски републики.
Предварителните преговори за
разширяването често водеха до напрежение между Москва и Брюксел.
Европейската политика на съседство (ЕПС), насочена към новите държави, граничещи със Съюза (Белорусия, Украйна, Молдова, Русия и
Кавказките републики) буди безпокойство у Москва, която съзира в това допълнителен опит да се намали
влиянието й в постсъветското пространство (9). Въпросът за общите
ценности също е източник на множество конфликти между Русия, Съюза и останалите европейски инс-
титуции, особено по повод положението в Чечения и съблюдаване на
демократичните принципи.
За сметка на това Русия поддържа превъзходни отношения с някои
държави членки и по-специално с
Германия (10), Италия и донякъде с
Франция, което неизбежно поражда
разногласия вътре в Съюза между
привържениците на сътрудничеството с Москва и онези, подобно на
Балтийските републики и Полша,
които са по-скоро за твърдо поведение. Още повече че отношенията
на последните с Русия очевидно се
влошиха заради миналото, пък и поради близостта им с Вашингтон (11).
В средата на втория си мандат
Путин като че ли има затруднения
със стратегията. Тази, на която се
спря след 11 септември 2001 г., не даде очакваните резултати. Но резервен изход не съществува, освен ако
Русия не се изолира и се лиши от необходимите за модернизацията й инструменти (капитали, технологии,
вписване в глобалните структури).
Москва страда от структурна недостатъчност (демографски срив, рентиерска икономика, прекалена централизация на властта в съответствие
със слабостта на държавата, отсъствие на реални управленски алтернативи и т. н.), която я прави второстепенен играч на международната сцена въпреки атомните й оръжия, постоянното й членство в Съвета за сигурност и принадлежността й към Г8
(на чиято сесия руската столица за
пръв път ще бъде домакин през 2006
г.) Освен огромната цена в човешки
жертви и финансови средства, безкрайната война в Чечения трайно накърни образа на Русия, преустанови
процесите на демократизацията й и
подхрани ислямисткия тероризъм.
В краткосрочен план Москва
държи в ръцете си два коза. Найнапред високата цена на петрола,
която е манната небесна за икономиката. Имайки предвид несигурността в Близкия изток, европейците, както и американците, в желанието си да разнообразят източниците си на снабдяване, неизбежно ще
увеличат вноса на руски нефтопродукти. Обратната страна на медала
е, че Русия рискува да се превърне
още повече в рентиерска държава.
Вторият коз се състои в затрудненията на Съединените щати и европейците.
Понастоящем Централна Азия
се превръща, както Ирак и Иран, в
източник на тревоги за Вашингтон.
Поради критиките за репресиите в
Андиджан (12) узбекският президент
Ислам Каримов затвори американската база, открита през 2001 г. във
връзка с операциите в Афганистан,
и се сближи с Москва. Това е първият значим провал, отчетен от
САЩ в този регион. Що се отнася
до европейците, те ще бъдат мобилизирани от необходимостта да се
справят с осъщественото през 2004
г. разширяване и от търсенето на
разрешение след провала на проек-
та за конституция. Не бива да забравяме презокеанските и вътрешноевропейските разногласия, които не
са преодолени. Следователно Русия
разполага с време за отдих и свободно пространство за маневриране. Дали ще съумее да се възползва
от това, за да обнови стратегията и
методите си и се превърне в привлекателен пример за своите съседи?
(1) Русия се противопоставя на ембаргото на Съвета за сигурност поради участието си в иранската ядрена програма за граждански цели. Тя е постигнала подписване на
договор за изграждане на атомна централа в
Бушехър на стойност 800 милиона долара.
След преговори с Техеран за споразумение
използваното гориво да се връща в Русия,
Москва твърди, че е получила уверения, че
производството на централата няма да бъде
използвано за военни цели .
(2) Вж. ? La politique etrangere russe. A
l'Ouest, du nouveau ! ?, Le Courrier des pays de
l'Est, n°1038, septembre 2003.
(3) Независимая газета, Москва, 3 октомври 2003.
(4) 3 и 6 декември 2004 г., вж.
www.kremlin.ru.
(5) Вж. статиите на Сергей Караганов,
близък до Кремъл експерт, Российская газета, Москва, 13 и 22 септември 2005.
(6) Създадена през 1996 г. от Русия, Китай, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан,
Шанхайската група се превърна в Шанхайска
организация за сътрудничество (ШОС) през
юни 2001 г. с присъединяването на Узбекистан. Дейността й най-вече е свързана с въпросите на регионалната сигурност и по-специално с борбата срещу тероризма. През юли
2005 г. Индия, Пакистан и Иран бяха приети
за наблюдатели.
(7) Bobo Lo, ? Un equilibre fragile : les
relations sino-russes ?, Russie. Cei. Visions, n°1,
IFRI, Paris, avril 2005.
(8) Дмитрий Тренин, ?Азиатский вектор в стратегии Москвы?, Независимая газета, 27 октомври 2003.
(9) Isabelle Facon, ? La politique
europeenne de la Russie : ambitions anciennes,
nouveaux enjeux ?, Questions internationales,
Paris, n°15, septembre-octobre 2005.
(10) Германия е главният търговски
партньор на Русия (14% от вноса и 7,8% от
износа), главният чуждестранен инвеститор
(повече от 10 милиарда долара в наличност)
и главният кредитор (Берлин притежава половината от външния руски дълг, 20 от 40 милиарда долара в рамките на Парижкия клуб).
Путин и Шрьодер подписаха на 8 септември
спогодба за построяване на подводен газопровод в Балтийско море между двете страни,
който ще влезе в действие през 2010 г. и след
завършването си трябва да осигурява половината от германското потребление на газ.
Този проект предизвика остри реакции в Полша и Балтийските републики.
(11) Celine Bayou, ? Etats-Baltes-Russie :
un authentique dialogue de sourds ?, Le
Courrier des pays de l'Est, Paris, n° 1048, marsavril 2005.
(12) Cf. Vicken Cheterian, ? Bain de sang
en Ouzbekistan ?, Le Monde diplomatique,
octobre 2005
'
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
Защо бивша Югославия стана територия
на ?сблъсък на цивилизациите?, а България - не
От стр. 11
в Босна поначало е сред относително мирните версии на тази религия,
модернизацията е произвела значителни секуларизиращи ефекти. Ислямът е по-скоро инструмент за самоидентификация като символна
институция за създаване на принадлежност към една общност, а не толкова като религиозна вяра или фанатизъм, но този факт съдържа много по-силен конфликтен потенциал
отколкото агресивната вяра. Тя е
вторичен компонент спрямо идентификационния, който й служи за основа и средство за подсилване. Влизането в такъв тип идентификация
обаче се оказва своеобразен капан.
В ситуация на конфликт и военни
действия постепенно демократическите лозунги започват да се заменят
с радикализиращи се ислямски лозунги. Така религията се оказва посилна от светските политически
призиви. На преден план излизат политици и фигури, които спекулират
с лозунгите, още повече че се търси
помощ от страни като Саудитска
Арабия и Иран. Това води до огледална реакция от противоположната страна и подсилване на религиозния компонент в идентичността,
при което религиозните символи засилват значението си, а православните и мюсюлманските храмове стават важна цел за атака и разрушаване. Още повече че ислямският свят
играе важна роля при изграждането на въоръжени групировки в Босна и това е предпоставка за износ
на ислямски радикализъм. Известно е, че през 1991 г. Алия Изетбегович посещава Иран, откъдето получава значима военна помощ под
формата на въоръжение, снаряжение, боеприпаси, инструктори. Това допълнително ислямизира конфликта и местните мюсюлмани, които доскоро не са се отличавали значително от сърбите и хърватите, започват да говорят за ?джихад? и да
се опитват да прилагат същите методи. Външната помощ за босненските мюсюлмани под формата на
доброволци от различни ислямски
страни става важен аспект на глобализацията на исляма. В сраженията учавстват членове на фундаменталистки движения от Алжир, Египет, Йордания, Сирия, Ливан, Пакистан, Турция, Иран, които прилагат или натрупват боен опит, използван след това и другаде. Муджахидините, участвали във войната в
Босна, а по-късно през 1988-1999 г.
и в Косово, допълнително конфесионализират конфликта.
Навсякъде на Балканите, където
има общ етнически корен, но различна религия, мюсюлманските малцинства демонстрират особености на
кризисно съзнание, на разцепена
идентичност и това поражда синдром или на самозатваряне на съответната общност, или на агресивна
защита на тази идентичност. Факт е,
че и в България най-яростна реакция
срещу ?възродителния процес? на
смяна на мюсюлманските имена с
български се среща не сред турското, а сред българомохамеданското
население. През 70-те години това води до бунт сред българомохамеданите в село Корница. Особeното им
положение на културна маргиналност създава мощна защитна реакция, при което ислямът се превръща
не само в белег за идентичност, а и в
стимул за по-дълбока религиозна ангажираност. Подобна е ситуацията и
по отношение на ислямизираните
славяни на територията на бивша
Югославия, които обаче са много покомпактно локализирани и самоличността им е била утвърждавана официално от държавата. Затова по време на конфликта особено активно бе
разпространяван вахабизмът и именно там муджахидините от арабски
страни, които се биха срещу сърбите, намериха и по-голямо гостоприемство. В България не се стигна до
такива конфликти, но сред голяма
част от българомохамеданите има
ориентация, като защитна реакция
чрез ислямската към турската етническа идентичност. Оказва се, че религиозният белег може да послужи
за възприемането на чуждо етническо съзнание, докато българският език
няма достатъчен потенциал за това
сред немалка част от българомохамеданите.
Този факт може да се обясни и
с особеностите на исляма, който има
силно развита правна и политическа система, който възниква като инструмент на държавата и става неотделим от нея. По своята същност
той е политическа религия и много
по-лесно се превръща в етнонационален маркер. Неслучайно в България се забелязва силна тенденция за
турцизация на част от българомохамеданите и на част от приелите
исляма роми. Факт е, че след Освобождението българомохамеданите
се водят турци. При преброяването
на населението през 1880, 1885, 1888
г. българите мохамедани са включени в графата ?турци? и едва през
1905 г. са обособени в отделна група като ?помаци?. Голяма част от
избирателите на Партията на турските мюсюлмани ДПС са циганите
мюсюлмани и българомохамеданите, тъй като ислямът играе важна роля в идентичността им. Подобни
процеси откриваме и сред гръцките
мюсюлмани - помаци през последните десетилетия, където турската
общност проведе усилен процес на
асимилация (4).
Тези фактори доведоха до
?сблъсък на цивилизациите? в
Югославия. Разпадането на социалистическа идеология и връщането към национализма става предпоставка за взривно нарастване на
значението на религиозната идентичност като елемент от националната. При формирането на границите на отделните републики и автономни области в рамките на една федеративна държава след Втората световна война етнорелигиозните идентичности бяха относително обособени на отделни територии
в отделни републики - католиците
в Словения и Хърватско, мюсюлманите - в Босна, а православните
- в Сърбия и Македония. Така разпадането на федералната държава
в контекста на възход на национализма, като в рамките на всяка от
формиращите се републики съществуват големи малцинства с друга
етнорелигиозна идентичност, стана предпоставка за самовъзбуждащ
се процес на ескалация на етнорелигиозна основа, която доведе до
огромни етнорелигиозни чистки и
жертви от двете страни, както и до
унищожаването на стотици църкви,
манастири и джамии на територията на страната.
Защо България не преживя
югославската драма на ?сблъсък на
цивилизациите?? Причините са няколко. Първата е, че България бе
унитарна, а не федерална държава
и това бе важен фактор, за да се избегне сепаратизма и разпадането.
Когато се губи единната легитимност на федералната държава, новообразуваните държави обикновено прегръщат национализма, за да
придобият легитимност. В периода
на федерацията, като следствие на
интензивната миграция на хора, във
всяко от новите образувания има
представители на други етнически
групи и особено на доминиращата
група, каквато бяха сърбите. Това се
превърна в предпоставка за конфликти, както се получи и на територията на бившия Съветски съюз, където разпадът на страната започна
с конфликта в Нагорни Карабах
между азербайджанци и арменци.
Съвсем различна бе ситуацията в
България. Във всички конституции
на страната от Освобождението до
наши дни се утвърждава нейната неделимост и цялост. В последната
конституция от 1991 г. също се изтъква, че тя е единна държава, в която не се допускат автономни териториални образувания и израз на това единство е българският език като официален език в цялата страна,
като се забраняват организациите,
работещи срещу единството на нацията. От гледна точка на конституцията самата нация се схваща като политическа нация, което изключва съществуването на национални малцинства в страната. Незави-
симо от религиозните и етническите различия на българската нация,
тя е определена като единна и неделима.
Втората причина е, че чрез
?възродителния процес? бившата
комунистическа партия бе приела
една крайна форма на националистическа хомогенизация и когато тя
бе отхвърлена, новопоявилата се
опозиция прие друга крайна форма на антинационализъм. Комунистическата партия и наследницата й
носеха травмата и обвиненията за
?възродителния процес?, което ги
възпря от замяна на предходната
идеология с национализъм и ги
ориентира към западноевропейски
варианти на социалдемокрацията.
За разлика от Сръбската социалистическа партия, в България не се
стигна до замяна на идеологическата идентификация с националистическа. Нови източници на легитимност бяха потърсени по посока
на европеизацията, а не на национализма, на европейските и универсалните ценности, а не в спецификата на българина и българското.
Формированията, които издигнаха
националистически лозунги, не успяха да заемат значимо място в обществото до средата на първото десетилетие на ХХI век. Поради факта, че през ХХ век всяка проява на
национализъм в България (Междусъюзническата война, Първата световна война, Втората световна война и ?възродителния процес? през
80-те години) е водела до национални катастрофи и тежки кризи, национализмът не изглеждаше привлекателен като инструмент за легитимност. Това бе различието със
Сърбия, която при всички случаи на
национални катастрофи в България
е била на печелившата страна и митът за уникална национална идентичност е много мощен. Преходът
на специфичния югославски вариант на социализма към национализъм бе много по-лесен, отколкото
за българския съветизиран и интернационализиран модел на социализма до 1989 г.
Третата причина е, че през периода на Студената война югославските народи демонстрираха независим път на развитие, което им бе
вдъхнало допълнително самочувствие и липса на готовност да се съобразяват с натиска и моделите, налагани от външни сили. Това бе
особено характерно за Сърбия, в
чието национално съзнание особено силно бе вкоренена конструкцията за изключителност и превъзходство. Съвсем друго бе положението с България, която в продължение на няколко десетилетия бе загубила самочувствието да се бори
за каузи, неодобрявани от великите сили и рефлексът на съобразя-
ване с другите, формиран у бившата комунистическа партия, просто
се пренасочи от рухналия Съветски съюз към Европейския съюз и
към търсене на легитимност чрез
европеизацията. Митът за национална изключителност се оказа със
слаби корени в българската реалност. Проблемът бе, че и новопоявилата се опозиция на бившата комунистическа партия бе прозападно ориентирана и се нуждаеше също от легитимност, но не чрез национализма. При тези условия изграждането й стана на основата на
крайни форми на антикомунизъм.
Конфликтите се насочиха не в етнонационално и етнорелигиозно
русло, а по оста комунизъм-антикомунизъм и това беше предпоставка за създаване на идентичност
на големи групи хора. Този тип противопоставяне доведе до силно разрушителни последствия в различни сфери, но предпази страната от
етнически, вероизповеднически
войни.
Четвъртата причина е свързана
с факта, че няколкостотин хиляди
души от мюсюлманската общност
в България, най-активните противници на ?възродителния процес?, и
една значителна част от младото й
и активно население се изселиха в
Турция през 1989 г. Липсата на голяма маса от хора, които биха били
активни в това отношение, попречи
етнорелигиозните противоречия да
се разраснат, както в Югославия.
Най-светският и най-интегрираният с държавата и с нейните структури на сигурност елит от турската общност създаде политическа партия
и се реализира в рамките на демократична конкуренция, а не чрез насилие и граждански конфликти. Независимо че имаше и има съмнения
за конституционноста й, тази партия се превърна в средство за политическа дейност на най-активната
част от това население, а така се предотврати опасността от силови решения при взаимодействието между различните общности.
Петата причина е, че както българската православна църква, така
и мюсюлманското вероизповедание
изпаднаха в тежки вътрешни конфликти и разделения помежду си в
борбата за властови позиции и това
отслаби възможностите им да участват в конфликтите на обществото
като мобилизиращи сили. В Сърбия
обаче сръбската православна църква затвърди и засили позициите си
от 80-те години на ХХ век насам и
се превърна в ключова институция
за засилване на националистическите нагласи като изключителен избраник, свързани със сръбско-православния синтез. Националистичният дискурс се оказа най-важният
й инструмент за запазване и засилване на позициите й в обществото.
Освен това, културно-историческият статус на сръбската православна
църква е традиционно неизмеримо
по-значим от този на българската,
която във всички етапи в нашата модерна история заема маргинално
място в самоосъзнаването и самоличността на българина. А доколкото се вгражда като елемент от тази идентичност, това става благодарение на културната й функция през
вековете, а не заради значението й в
религиозно отношение.
И накрая, немаловажна причина е фактът, че както по традиция,
така и в резултат на 45-годишното
атеистично развитие по време на социализма, огромната част от българите, свързани с християнската
традиция, и от турците, свързани с
мюсюлманската традиция, бяха
сравнително слабо религиозни. Затова нито една от основните партии,
участващи в политическия живот, не
си послужи и не би могла да си послужи с религията като с инструмент
за легитимиране на своите действия.
(4) Вж. Христакудис, Апостолис. Положението и правата на мюсюлманите в Гърция - съвременни аспекти, в Аспекти на етнокултурната ситуация в България, съставител Валери Русанов, С., ЦИД - Фондация
?Фридрих Науман?, 1992, стр. 57.
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
Р ИСКОВЕТЕ
НА ЕДИН ПО - НЕСТАБИЛЕН
Шейсет години (не) разпространение
Главни отговорници за провала на Конференцията за
Договора за неразпространение на ядрените оръжия
(ДНЯО) през май 2005 г. САЩ (както и Великобритания и
Франция) се готвят да се впуснат в производството на
ново поколение ядрени оръжия. Според документи на
Пентагона, Вашингтон възнамерява освен това да
използва подобни оръжия с превантивна цел в ситуации
на криза, дори противникът да не разполага с ядрени
бомби. Това агресивно поведение не пречи на
администрацията на Буш да оказва непрекъснат натиск
Иран да бъде изправен пред Съвета за сигурност на ООН
заради неспазването на ДНЯО. Техеран отхвърля
обвиненията и заявява правото си да развива собствена
ядрена енергетика, в т.ч. и да обогатява уран.
Съществува опасност този режим да изпадне в изолация,
още повече че Европейският съюз възприема линията на
САЩ, а Русия и Китай поддържат доста предпазлива
позиция.
В дебата по този въпрос, както и в дискусиите по
отношение на Северна Корея, се поставя на карта
бъдещето на ДНЯО, подписан преди почти четиридесет
години, който, поне до края на Студената война,
изпълняваше добре своята роля. Разпадането на
блоковете, постоянното напрежение в Близкия изток,
враждите в Азия създават наистина риск тези
постижения да бъдат поставени под въпрос. Още повече
че основните страни, притежаващи атомно оръжие, не
са изпълнили поетия през 1968 г. ангажимент да
преминат към разоръжаване и да ликвидират ядрените
си оръжия.
ЖОРЖ ЛЬО
К
олкото повече страни
разполагат с ядрени
оръжия, толкова по-голям е рискът тези оръ
жия да бъдат умишлено
използвани не за възпиране, а за унищожаване, да бъде предизвикан конфликт и по погрешка някоя страна
да бомбардира превантивно инсталации на противниците или пък оръжия или ядрени суровини да попаднат в ръцете на престъпни групи.
Следователно разпространението на ядрени оръжия е една от найсериозните опасности, които тегнат
над бъдещето на човечеството. И все
пак не тази грижа е била в основата
на първите мерки, предприети за неговото предотвратяване. Още с лансиране на своята военна ядрена програма през 1942 г., САЩ налагат забрана над разкриването на всякаква
информация, свързана с атомната
енергия, за да не може нацистка Германия да се сдобие първа с бомбата.
След 1945 г. тази ограничителна мярка се запазва, за да забави изследванията в Съветския съюз в тази област. През 1954 г., след като СССР
изпитва първото си термоядрено
оръжие, запазването на тайната отстъпва пред т.нар. политика на ?Атома за мирни цели? - държавите, които желаят да развиват изследователската си дейност в ядрената сфера,
могат да получат помощ от САЩ,
стига да се задължат да използват
постиженията си само за мирни цели, като остават свободни да провеждат и военна програма, ако са в със-
С
Н
тояние да я осъществят сами. Няколко държави се възползват от този
международноправен вакуум, за да
задоволят военните си амбиции и така се стига до 1960 г., когато седем
от осемте държави, притежаващи
днес ядрен арсенал, вече разполагат
с необходимите елементи за производството му (1).
Но фактът, изиграл най-голяма
роля за въвеждане на глобална политика за неразпространение на ядреното оръжие, е кризата след настаняването на съветските ракети в Куба
през 1962 г. Тогава Вашингтон и Москва си дават сметка, че ако в конфликта им се намеси друга ядрена сила, те вероятно не биха могли да овладеят развитието на кризата. Първоначалната основна цел на Договора за неразпространение на ядреното
оръжие (ДНЯО) е да даде възможност
всяка от двете свръхсили да запази
контрол върху страните от собствения си лагер. Сключен на 1 юли 1968
г., ДНЯО разделя света на две. От едната страна са ?държавите, притежаващи оръжия?, които са взривили ядрено бойно средство преди 1 януари
1967 г., от които се иска да не помагат на други страни да придобиват такива оръжия (2). От другата страна са
всички останали държави, които се задължават да не правят опити за придобиване на такива оръжия и да поставят всички свои ядрени установки
под контрола на Международната
агенция по атомна енергия (МААЕ),
призвана да следи спазването на задълженията от страните.
Колективно самоубийство?
ъс своите силни и слаби страни
Договорът за неразпространение на
ядрените оръжия съдържа всички
необходими елементи за предотвратяване разпространението на оръжията и ако беше прилаган цялостно, днес държавите с ядрен арсенал
щяха да бъдат само пет. За да се
увенчае с успех, договорът трябваше да бъде всеобщ, т.е. да бъде приет от всички държави и да разполага с напълно ефикасен механизъм
за проверка, гарантиращ в случай на
нарушение, предприемане на енергични мерки за неговото пресичане
и за възпиране на другите държави
да следват примера на нарушителя.
Първоначално много от държавите възприеха Договора като недопустимо посегателство върху суверенитета си: Германия, Япония, Италия,
* Старши научен сътрудник в Института за международни и стратегически отношения (IRIS), Париж
евъзможността за набавяне на необходимото количество суровини
и материали за производството на
ядрени бойни средства дълго вре
ме беше най-добрата гаранция, че
една държава ще спазва политическите си ангажименти. Но това техническо препятствие
стана много по-несигурно след промените,
настъпили през последните тридесет години.
Напредъкът в използването на нови суровини
и материали вече позволява обогатяването на
урана да се извършва чрез центрофугиране,
технология, която лесно може да бъде прикрита. Делокализацията на промишлеността
осигури на няколко страни достъп до напреднали технологии, за чието усвояване допреди
двадесет и пет години те не можеха и да мислят.
Появата на нелегални мрежи, чиито действия трудно могат да бъдат разкрити, улесни
развитието на нелегални ядрени програми, какъвто е примерът на Ирак, Иран и Либия. По
модела на многонационалните компании тези мрежи разполагат с доста развито международно разпределение на труда, което им
позволява да се изплъзват от контрола на страните, в които действат . Те могат да се лишат
от помощта на държава, която би се противопоставила на някои от проектите им от стратегически съображения. Мрежата, създадена
от пакистанеца Абдел Кадер Кан, снабдявала
от средата на осемдесетте години до 2002 г.
поне Иран, Северна Корея и Либия, вероятно
е била разбита през 2003 г., но използваните
ГЕЛТ *
които бяха визирани на първо място,
в началото отказаха да се подчинят
на разпоредбите му. Влизането му в
сила през 1970 г. (3) стана възможно
благодарение на присъединяването на
страни като Ирландия, Дания, Канада, Швеция или Мексико, които виждаха в него средство за намаляване на
рисковете от колективно самоубийство, или на държави, политически
много близки до САЩ или СССР, както и на страни, които не смятаха, че
някой ден ще имат възможност да
произвеждат бомби. Така Ирак, Иран
и Сирия бяха едни от първите държави, подписали Договора.
В средата на седемдесетте години на ХХ в. настъпи повратен момент
с разрастване на антиядрените движения, първо в САЩ, а после и в Европа, и особено след първата ядрена
експлозия, осъществена от Индия
през 1974 г. Общественото мнение бе
силно разтревожено от опасността за
света, която представлява разпрост-
ранението на ядрено оръжие и много
държави смятаха, че сигурността им
ще бъде по-добре гарантирана, ако
техните съседи не разполагат с такова оръжие. Благодарение и на натиска, оказван от САЩ и от Съветския
съюз, това движение доведе до бързо
увеличаване на броя на подписалите
страни, сред които се включиха и големите индустриални сили - Германия, Япония, Италия, Швейцария, Холандия. В края на 1979 г. повече от сто
държави бяха положили своя подпис
върху договора. През следващите години вълната на присъединяване към
Договора продължи и, въпреки разпадането на СССР, се засили след
края на Студената война. През 1995 г.
държавите, подписали Договора и решили той да остане в сила за неопределен срок, бяха вече 178.
Но по различни причини великите сили така и не положиха необходимите усилия, за да убедят Индия,
Израел и Пакистан да се присъединят към тях. С отказа си да подпишат Договора, тези три държави успяха да изградят своите ядрени арсенали, без да нарушават международните си ангажименти. Днес това
вече не би било възможно: Договорът е приет от 189 страни (4), т.е. от
(1) Съветският съюз изпробва първата
си атомна бомба през 1949 г., а първата водородна бомба през 1953 г. ; Великобритания взривява първото си бойно средство с ядрен разпад
през 1952 г., а първата си бомба със сливане на
водород през 1957 г. ; за Франция тези дати са
съответно 1960 г. и 1968 г.; за Китай - 1964 г. и
1967 г. Освен това, през 1956 г. Франция осигурява на Израел реактора и завода за преработване в Димона, осигурил плутония за първите
му оръжия, а Канада доставя на Индия през
1955 г. реактор за тежка вода, произвел плутония за първите индийски бомби.
(2) В хронологичен ред на първата експлозия: САЩ, СССР (чийто наследник днес е
Русия), Великобритания, Франция и Китай. За
разлика от широко разпространеното мнение
няма никаква връзка между статута на постоянен представител в Съвета за сигурност на
ООН и този на ядрена сила. Първите са страните победителки във Втората световна война, определени в Устава на ООН, подписан на
26 юни 1945 г., дата, на която нито една страна, в т.ч. и САЩ, не разполага с ядрено бойно
средство. Държавите, ?разполагащи с оръжие?,
са тези, които притежават такова към датата
на подписване на Договора.
(3) Според записаното в Договора той
ще влезе в сила, след като бъде подписан и
ратифициран от 40 държави.
(4) Този брой би трябвало да се намали на 188, ако се вземе предвид решението от
януари 2003 г. на Северна Корея да се оттегли
от Договора. Но останалите държави смятат,
че това оттегляне не може да бъде прието, тъй
като не отговаря на посочените в Договора условия за упражняване на това право.
Изкушени от бомбата
от нея средства така добре се вписват в механизмите на глобализираната икономика, че рано или късно могат да бъдат последвани от
други мрежи.
Но лекотата, с която се решават техническите проблеми, е само един от елементите при избора на стратегия, каквито са и финансовите разходи за операцията и политическата и икономическата цена, която ще платят ?разпространителите?. Нито една държава не произвежда оръжия само защото разполага със суровини за тях: Германия, Белгия, Холандия, Япония, Южна Корея например разполагат със значителни количества
плутоний или силно обогатен уран, или могат бързо да ги произведат, без да смятат за
необходимо да ги използват за военни цели.
Придобиването на оръжия е изключително
политическо решение.
Въпросът, който се поставя, е дали политическите събития, настъпили след присъединяването към Договора за неразпространение на ядрените оръжия, могат да накарат
някои страни да преразгледат решението си
за отказ от бомбата. За много от тях краят на
Студената война заличи най-сериозната заплаха, но отслаби и доверието, което имаха в
защитната мощ на едната или другата свръхсила, което доведе до промяна в представите за тяхната сигурност. Успоредно с това се
изостри и съперничеството за установяване
на господство над някои региони. Проявената снизходителност към Индия и Пакистан
след техните опити през 1998 г., както и отс-
лабването на политиката на неразпространение след 1995 г., са събития от съществено
значение. За някои страни най-важният въпрос беше смяната на собствения им политически режим - ислямската революция в Иран,
ликвидирането на апартейда в Южноафриканската република, смяната на военната хунта с демократично правителство в Аржентина и Бразилия.
Налага се следователно задълбочено
проучване на ситуациите в отделните държави, за да се установи кои от тях биха могли
да се откажат от политиката си на въздържане и какви събития рискуват да отключат
този отказ. Поради липса на подробен анализ, здравият разум говори, че подобна вероятност е слабо изразена в Европа и Латинска Америка. Тя е много по-голяма в двата
най-размирни района - Средния изток и Азия.
И от всички фактори, способни да предизвикат радикална политическа промяна, найважният несъмнено е пасивното отношение
на международната общност към явните нарушения на договора.
Ако Иран постигне своите цели, ще бъде
трудно да се изключи възможността Египет,
Сирия или Турция да последват неговия пример. Тези съседи на Иран имат с него чести и
сериозни разногласия, способни да се разраснат до конфликт, и те могат да изтъкнат същите аргументи по отношение на сигурността, както и Техеран, на който нямат никакво
намерение да признаят някакво регионално
превъзходство. Ситуацията е най-опасна, раз-
бира се, в Саудитска Арабия и Египет, където
стабилността не е гарантирана.
В случай че Северна Корея не бъде възпряна в намеренията си, е възможно Япония,
Южна Корея или Тайван да предприемат ядрена военна програма, притежавайки технически средства за нея.
Списъкът на потенциалните кандидати не
спира дотук. Най-новите опити в Пакистан,
Северна Корея, Ирак, Иран, Либия са дело
на авторитарни режими, близки до военните
среди, които извличат изгоди от контролираните природни ресурси на страната, се
стремят да се компенсират неуспехите си,
подхвърляйки на общественото мнение поводи за удовлетворяване на националното самочувствие. Тази схема може да бъде приложена и към страни като Бирма и дори Нигерия. За други подобна промяна на посоката
изглежда по-малко вероятна, но не може да
бъде напълно изключена. Такъв е случаят с
Индонезия или Малайзия, където са изработени центрофугите за Либия, и може би, в послаба степен, с Алжир.
(1) Специалистите са констатирали, че петнайсетина страни, повече или по-малко съзнателно, са допринесли за доставяне в Либия на оборудване за инсталация
за обогатяване на уран. В много от случаите съответната
държава доста трудно би установила за кого действително е предназначен този износ.
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
И ПО - ОПАСЕН СВЯТ
на ядрените оръжия
почти всички държави, и нито една
от тях не би могла да произведе ядрено бойно средство, без да наруши
международните си задължения.
Сред тези 189 държави са Аржентина и Бразилия, които през седемдесетте и осемдесетте години изпълняваха изследователски програми с
ясна военна насоченост. Тъй като тогава те не бяха подписала Договора,
тази дейност не нарушаваше техните
международни задължения. Аржентина и Бразилия изоставиха военните си
проекти в края на деветдесетте години и се присъединиха към ДНЯО, първата през 1995 г., а втората през 1998
г. Те се отказаха не защото външната
им сигурност бе по-добре гарантирана, отколкото в миналото, а защото
военните диктатури, които дотогава
бяха на власт, бяха заменени с демократичен режим.
Същото важи и за Южноафриканската република, която през седемдесетте-осемдесетте години беше произвела половин дузина бойни средства, без да извършва нарушение и без МААЕ да може да се
намеси. Претория унищожи оръжията си малко преди да ликвидира режима на апартейд и се присъедини
към ДНЯО през 1991 г.
В средата на деветдесетте години САЩ решиха да допълнят действието на ДНЯО с договор за пълна
забрана на ядрените опити (ДПЗЯО)
и с конвенция за забрана на производството на обогатен уран и на плутоний за военни цели. Двете споразумения визираха само Индия и Пакистан, но американците смятаха, че
тези две страни ще подпишат полесно един договор, ако той има всеобщ характер.
Двете споразумения наистина нямат никакъв смисъл за останалите
държави, след като 184 страни са поели ангажимента да не се снабдяват с
ядрени оръжия, а колкото до обещанието да не използват оръжия, които
не са тяхно производство, споразумението не би довело до напредък от
особено значение! Петте държави,
притежаващи ядрено оръжие, преустановиха опитите, а Франция, която
ликвидира полигона си в Тихия океан, не би могла и да ги възобнови.
Колкото до заинтересованите Индия
и Пакистан, те изпробваха оръжията
си през 1998 г., продължават да произвеждат ядрени материали с военно
предназначение и отказват да подпишат ДПЗЯО и конвенцията.
Трябва да добавим, че невъзможността да се извършват ядрени
опити никога не е попречила на една държава да се въоръжи: Израел
никога не е правил опити с никакво
бойно средство, но всички специалисти признават, че разполага с ядрен арсенал; Южноафриканската
република официално никога не е извършвала ядрени опити, но имаше
половин дузина оръжия; още преди
1998 г. нямаше съмнение, че Пакистан притежава няколко бойни средства. В крайна сметка, проектодоговорът, който САЩ отказват да подпишат, няма друг смисъл освен символичната обвързваща сила, която
му придава общественото мнение.
Задачата да следи за спазването на задълженията, поети от страните, бе възложена на Международ-
ната агенция по атомна енергия
(МААЕ) и от самото начало тя изпълнява своите контролни функции
при доста сложни условия. Инспекторите имат право да посещават само страните по Договора, подписали и ратифицирали специалното
споразумение с МААЕ, посочващо
точно техните права и задължения.
Поради тази причина те не можаха
да влязат в Северна Корея през април 1992 г., макар още от 1990 г. да
се знаеше за съществуването на реактора и на завода, произвел севернокорейския плутоний.
Достъпът на инспекторите до
различните съоръжения е освен това ограничен от многобройни административни разпоредби: така например те трябва да поискат виза, която може доста да се забави, имат
право да извършат проверка в завода в точно определен интервал от
време, изчислен в зависимост от естеството на дейността и количеството уран или плутоний.
Всички правила, които инспекторите трябва да спазват, са определени през 1971 г. не от служителите на
Агенцията, които биха посочили от
какво точно ще имат нужда, за да изпълнят мисията си, а от представителите на държавите, и то най-напредналите в ядрената област по онова време. Те са се постарали да сведат до минимум неудобствата, произтичащи от проверките, за тях и особено за техните индустриалци. Така
контролният механизъм бе основан
на постулата, че не е възможно една
ядрена програма да се прилага нелегално, а като единствено възможно нарушение се приема отклоняването за военни цели на урана или плутония, предназначени единствено за
гражданската сфера. Така инспекторите имат достъп само до обявените
от всяка държава инсталации и задачата им се състи в това да се уверят, че всички ядрени суровини, намиращи се там, наистина се използват за граждански цели. Не се проверяват дали в страната има мощности, които не са били декларирани.
Тези ограничения не бяха напълно неразумни, като се имат
предвид използваните по онова
време технологии. Те изискваха,
особено за обогатяване на урана,
заводи с внушителни размери, с характерна форма, със значителна
консумация на енергия и изграждането и действието на тези заводи
не можеше да остане скрито. Трябва да добавим, че в началото на седемдесетте години само развитите
индустриализирани държави можеха да си позволят по-значима дейност в ядрената област.
Това бяха обаче демократични
държави, със свобода на информацията, в които решението за създаване на ядрен арсенал не можеше да
мине незабелязано. В така наложените й граници, системата за контрол действаше успешно, щом като
след 1945 г. нито едно взривно бойно средство не беше произведено в
обект, наблюдаван от МААЕ. Не че
проверките са безпогрешни, но до
този момент те бяха достатъчно
ефикасни и нарушителите предпочитаха да избегнат риска да бъдат
разкрити от инспекторите.
Ирак и обогатеният уран
След Войната в Залива от 1990 -
1991 г. обаче в Ирак бяха открити
производствени инсталации, способни да осигурят на страната само след няколко години истински
ядрен арсенал. Саддам Хюсеин беше доказал, че поне в една страна,
подложена на свиреп диктаторски
режим, е напълно възможно нелегално ядрено производство. За обогатяване на урана иракчаните бяха
използвали технологията чрез центрофугиране, внедрена в Европа в
средата на седемдесетте години, която изисква оборудване с много помалки размери, изразходващо много по-малко енергия и инсталирано
в банално изглеждащи сгради, което разузнавателните служби трудно
биха открили, освен ако не разполагат с информатори на място.
В опитите си да съобрази контролните механизми с новите условия МААЕ прие през 1997 г. Допълнителен протокол (5), който предос-
тавя на инспекторите значително
по-широки правомощия за разследване, но който, за да започне да се
прилага спрямо една държава, трябва да бъде подписан и ратифициран
от нея (6). Благодарение на разширените правомощия на Агенцията
(7) вече бяха постигнати значителни резултати и инспекторите ще могат да установяват наличието в дадена страна на укривана до този момент дейност. Това обаче не е панацея и освен ако не им проработи късметът, инспекторите трудно биха
открили мястото на подобна тайна
инсталация.
Международна организация като МААЕ не е шпионска агенция, не
разполага с никакви средства за придобиване на тайна информация и е
длъжна да спазва споразуменията,
сключени с контролираната страна.
Откриването на точното местонахождение на един завод остава прерогатив на разузнавателните служби,
които трябва да предоставят на
Агенцията необходимите й сведения.
Нито една от петте държави,
притежаващи ядрени оръжия, не е
длъжна да подпише този допълнителен протокол: ако инспекторите
стигнат до извода, че например в
САЩ или във Франция съществуват,
впрочем на напълно известни места, военни ядрени инсталации, това
няма да е кой знае колко забележително откритие. Франция все пак
подписа символично смекчен вариант на протокола, за да щади честолюбието на другите държави-членки на Европейския съюз, твърде чувствителни към разликата в третирането на двете категории държави.
Също така никакъв договор не
забранява на една от петте страни да
произвежда нови видове оръжия: това със сигурност би влязло в противоречие с духа на член VI на ДНЯО.
Това обаче не нарушава напълно буквата на Договора, който твърде лицемерно прокарва някаква връзка
между ядрено разоръжаване и всеобщо и пълно разоръжаване. От близо
четиридесет години петте държави,
притежаващи ядрени оръжия, които
са и първите световни износителки
на конвенционални оръжия, старателно отбягват призивите за всеобщо разоръжаване и посочват липсата на напредък в тази област като
причина за циничното пренебрегване на ангажименти за ядрено разоръжаване, които са поели.
САЩ редовно говорят за производство на нови ядрени бойни средства. Това е фикс-идея за производителите на оръжие, които от десетилетия насам използват всички възможни аргументи, за да развиват бизнеса си. Тези намерения нямат никаква реална оперативна стойност,
но привличат вниманието на международното обществено мнение и замъгляват много по-важните промени, залегнали в новата концепция, изложена в документа Nuclear Posture
Review от януари 2002 г. По-конкретно, ядрените оръжия вече няма да
представляват отделна категория в
американския арсенал, а ще бъдат
включени в групата на нападателните оръжия, които президентът ще може да използва както намери за добре, подобно на всяко друго оръжие,
в зависимост от вида на мисията.
Концепцията предвижда също
така назначаването на ново поколение оръжейни специалисти, които да
поемат щафетата от излизащите в
пенсия, подмяната на междуконтиненталните ракети през 2020 г., на
подводниците през 2030 г. и на бомбардировачите през 2040 г. Това означава, че американските ядрени
бойни средства остават на въоръжение за неопределено време или наймалкото до края на века.
Когато МААЕ установи, че някоя държава не е спазила поетите задължения, тя сезира Съвета за сигурност на ООН, който единствен
има правомощия да предприеме не-
обходимите мерки за прекратяване
на нарушението. Организацията на
обединените нации на два пъти разгледа случаи с нарушение на ангажиментите за неразпространение,
но изводите, които могат да се извлекат от този опит, са доста противоречиви. В случая с Ирак, чиято нелегална дейност се установи едва
след Войната в Залива през 1991 г.,
когато страната беше победена и
принудена да приеме условията, наложени й от Съвета за сигурност,
МААЕ успя да ликвидира всички незаконно изградени ядрени инсталации на територията на страната.
Корейската народнодемократична република (Северна Корея)
също беше изобличена през 1992 г.,
че е нарушила поетите с подписване на Договора ангажименти. Тя
веднага обяви, че ще приеме всяка
санкция като военен акт, а Китай побърза да заяви, че кризата трябва да
бъде решена по пътя на преговорите. Поведението на Пекин и страхът
от война, която би причинила на полуострова много жертви в Южна
Корея, доведоха през 1994 г. до споразумение между Пхенян и Вашингтон, според което Южна Корея
трябва да изгради в северната част
два големи реактора за производство на електроенергия в замяна на
прекратяванео на севернокорейската ядрена дейност. Споразумението остана в сила, докато САЩ не
решиха да го прекратят в края на
2002 г.; тогава Северна Корея се
оттегли от Договора за неразпространение на ядреното оръжие, изгони инспекторите на Агенцията,
получи необходимите количества
плутоний за производството на половин дузина оръжия и няколко месеца по-късно оповести, че разполага с ядрени оръжия.
Логика на Студената война
Нито едно от тези решения не бе
последвано от каквато и да е реакция от страна на Съвета за сигурност, нито на останалите държави,
като изключим страховитите, но без
никакво последствие, заплахи, изречени от президента на САЩ. От този момент нататък съгласно желанието на Китай се провеждат преговори между Северна и Южна Корея, САЩ, Китай, Япония и Русия
(8). По силата на подписаната на 19
септември 2005 г. съвместна декларация, КНДР се задължава да прекрати ядрените си програми, а петте
споменати по-горе държави се ангажират да й предоставят в замяна
енергийна помощ и гаранции за сигурност. Но, измятайки се като фурнаджийска лопата, още на другия
ден Пхенян оспори споразумението
и поиска да му се признае правото
на мирно използване на атомната
енергия, преди да смекчи малко позицията си. В крайна сметка, в резолюция, приета с консенсус от 139те държави-членки, на 30 септември 2005 г. МААЕ приветства обявеното от КНДР намерение да се откаже от ядреното оръжие.
Колкото до Иран, там не бе установено никакво нарушение, ако се
задоволим, така както МААЕ е
длъжна да го прави, с буквално тълкуване на договора. Но ако провеждащите се дискусии с Германия,
Франция и Великобритания не доведат до резултат, държавите членки ще могат да сезират Съвета за
сигурност на основание не на правно тълкуване на текста, а на политическа преценка.
Политиката за неразпространение на ядреното оръжие бе сериозно обезсилена след конференцията
от 1995 г., когато поставената цел
изглеждаше почти постигната. Необходимостта да се прекрати разпространението на оръжията беше
атакувана в САЩ от неоконсерваторите, отхвърлящи мисълта страната им да бъде обвързана с каквото и
да е международно задължение, после от други, за които неразпространението на ядреното оръжие се
вписва в логиката на Студената война, и става безпредметно, откакто тя
е приключила. Според последните
отговорът на заплахите от разпространение на оръжията трябва да се
търси в изграждането на установки
за противоракетна отбрана, които
всички страни би трябвало да купят
от САЩ. Други опоненти, може би
най-многобройните и влиятелните,
смятат, че разпространението на ядрени оръжия не е осъдително, ако
се извършва от съюзници на САЩ.
Договорът за неразпространение
на ядреното оръжие също бе подложен на остра критика. От доста време се издигат гласове срещу системата, която позволява на пет държави да разполагат с най-мощното оръжие, а забранява на останалите да
притежават такова. Често смятано за
неизбежно по време на Студената
война, това неравно третиране се
приема много по-зле след разпадането на Съветския съюз. Още повече че в Договора са залегнали и разпоредби за ядрено разоръжаване, които петте държави, притежаващи такива оръжия, пренебрегват по найлицемерен начин. Като запазват в
днешно време внушителните си арсенали от средата на седемдесетте
години, като символи на своята мощ
и авторитет, тези пет държави само
подтикват останалите да последват
техния пример.
Това охладняване към идеята за
неразпространение на ядрените
оръжия се прояви особено ярко по
време на конференцията за Договора през юни 2005 г.: вместо да изразят единодушното си неодобрение на нарушителите, участниците
се разделиха, без да постигнат съгласие по който и да е въпрос, изразявайки по този начин разделението, разочарованието и объркаността на съвременния свят. Въпреки
това, този така оспорван режим, за
чиято подмяна никога не е предлагано някакво друго решение, продължава да бъде в сила и може би
изходът от иранската и севернокорейската криза ще реши неговото
бъдеще.
Ако Северна Корея и Иран се
откажат от военните си амбиции, подобно на много други държави преди тях, изкушените да последват техния пример вероятно ще се поколебаят дали да се впускат в такъв скъпоструващ и обречен на провал проект. Ако пък постигнат целите си, не
е изключено и други държави да решат да произвеждат собствено ядрено оръжие.
(5) Пълното му заглавие е ?Допълнителен протокол към споразумението между
... (съответната държава) и Международната агенция по атомна енергия за прилагане
на гаранциите?.
(6) Протоколът е подписан, но не е ратифициран от Иран, а новият парламент със
сигурност не е склонен да одобри този документ. Иранските ръководители твърдят, че
понякога го прилагат доброволно, но правят
това само отчасти и без желание.
(7) Така през 2004 г. инспекторите установиха, че Южна Корея и Тайван са извършвали в миналото нелегални изследвания
върху технологиите за обогатяване на уран и
деление на плутоний. Тази дейност е станала
известна едва с присъединяването на страните към Допълнителния протокол.
(8) В рамките на тези преговори Вашингтон започна отхвърляния до този момент двустранен диалог с Пхенян.
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
Р ИСКОВЕТЕ
НА ЕДИН ПО - НЕСТАБИЛЕН
Техеран претендира за правото си
Този месец Международната
агенция за атомна енергия (МААЕ)
трябва да разгледа отново иранското досие и да вземе евентуално решение да го внесе в Съвета за сигурност на ООН. А дали истинските
причини за американския натиск
върху Техеран не са в намеренията
да се създаде западен монопол върху
производството на енергия?
САЙРЪС САФДАРИ*
К
ОГАТО ЧЕТЕМ ОТЗИВИТЕ в печата за изказването на президента
на Иран Махмуд Ахмадинеджад
пред Общото събрание на ООН от
17 септември 2005 г., оставаме с
впечатлението, че е ударил по масата с обувката си и е изкрещял: Ще ви погребем. Отразяването на тази реч в американските медии е
изпъстрено с твърдения, според които Ахмадинеджад бил използвал заплахи, бил агресивен и непреклонен. Във Вашингтон пост
Дафна Линзер дори твърди, че Ахмадинеджад
бил заявил следното: САЩ сами са си навлекли опустошителния ураган Катрина (1).
Кое обяснява подобно отношение? Не може да се гласува доверие на Иран, отговарят
придворните коментатори, които монополизират уводни страници и всякакви ток-шоу в американските медии: откритието през 2002 г.,
че съществува нелегална програма за обогатяване на уран, доказва, че Техеран има намерения да произвежда атомно оръжие. Но, подобно на разкритията за програмата за оръжия за масово изтребление на Ирак, и това
твърдение, повтаряно до баналност, се нуждае
от по-задълбочено разглеждане.
Нека припомним първо няколко технически данни. В целия свят уранът се продава под
формата на т.нар. йелоукейк, суровина, която
съдържа 70 % руда. След пречистването й се
получава ураниев хексафлуорид (UF-6). Иран
осъществява всички тези процеси на преработване под контрола на Международната
агенция по атомна енергия (МААЕ). Последният етап е т.нар. процес на обогатяване, необходим за получаване на достатъчна концентрация (3 %) на изотопа уран-235, който служи за производството на ядрена енергия. За
да се използва за производство на оръжие, концентрацията на уран-235 трябва да бъде 90 %.
В член IV на Договора за неразпространение
на ядреното оръжие (ДНЯО) е залегнало правото на страните да развиват ядрена програма за граждански цели и следователно да използват технологии за обогатяване на уран.
Желанието на Техеран да овладее целия ядрен цикъл датира от седемдесетте години на миналия век. По това време Иран въвеждаше програмата си с помощта на САЩ и Европа. През
1974 г. администрацията на ?Форд? дори беше
предложила да окаже пряко съдействие при осъществяването й. През 1981 г., две години след
ислямската революция, новото правителство взе
решение да продължи по този път и през 1982 г.
обяви създаването в Испахан на собствен ядрен
център за преработване на уран.
МААЕ посети този и други обекти и дори
се канеше да помага на Иран в преработването на концентрата йелоукейк за реакторно гориво. Докладът на МААЕ твърдеше тогава, че
целта е да се създадат условия за изграждане на местни компетенции и обучаване
на необходимия персонал, който да изпълнява твърде амбициозната програма в областта на технологиите за ядрени реактори и на технологията за цикъла на гориво. МААЕ дори предвиждаше програма за
техническа помощ, от която се отказа под натиска на Вашингтон.
Обструкциите на Вашингтон
ТЕХЕРАН ОБАЧЕ НЕ СЕ ОТКАЗА и дори
заяви това. През 1984 г. иранското радио съобщи, че преговорите с Нигер за закупуване
на уран са към приключване, а през 1985 г.
друго радио посочи заедно с директора на организацията по атомна енергия, че са били открити уранови мини (2). Говорител на МААЕ
потвърди през 1992 г., че инспектори са посетили тези мини и че Техеран разработва програма за въвеждане на пълен ядрен цикъл (3).
Правителството започна преговори за доставка на технологии и оборудване с няколко страни, сред които Бразилия, Русия, Индия, Аржентина, Германия, Украйна и Испания. Повечето от тези преговори така и не постигнаха успех заради натиска на Вашингтон. Китай,
уведомил през 1996 г. МААЕ за намеренията
си да изгради завод за обогатяване на уран в
Иран, се оттегли по същите причини. Иран
* Консултант, хоноруван научен сътрудник в Международния институт за изследване на Каспийско море,
Техеран
обаче информира агенцията, че въпреки всичко ще продължи да осъществява проекта си.
С други думи, иранските усилия за овладяване на пълния ядрен цикъл съвсем не бяха
толкова нелегални, колкото се твърди. След
като Техеран прие прилагането на допълнителния протокол към Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) (4), МААЕ заяви, че страната била пропуснала по-рано да уведоми за наличието на ядрени материали, преработването и употребата им,
както и за мястото, на което се преработват и складират. Макар тълкуването на
МААЕ да бе оспорено от Иран, в следващите
доклади на агенцията се признаваше, че Иран
е предприел коригиращи действия и че се забелязва положителен напредък за коригиране на пропуските. Останалите неизяснени
въпроси ще бъдат изяснени в рамките на прилагане на споразуменията. Иранците заявиха,
че обструкциите на САЩ са ги принудили да
запазят в тайна снабдяването си с някои елементи, необходими за развитието на технологията, в съответствие с правото, което им
В края на празника
Рамадан, по време на
голямата молитва на
03.11.2005, върховният ирански водач
аятолах Али Каменей
увери, че Иран няма
да упражни насилие
върху нито една
нация
признава ДНЯО.
Американското твърдение, че програмата ще доведе до производство на ядрено оръжие, беше също така слабо подкрепено от факти. Томас Греъм, главният участник от американска страна в преговорите за разширяване обхвата на ДНЯО през 1995 г., трябваше
да признае, че САЩ не са разполагали с никакво доказателство за наличието на подобна
програма (5). Десет години по-късно нещата
не са по-различни. Според Ню Йорк Таймс,
доклад на комисия по разузнаването до президента Буш от март 2005 г. подчертава, че
информацията за Иран не дава възможност
за окончателно становище по програмата
за ядрени оръжия на Иран (6). И въпреки
трите години интензивно разследване под егидата на допълнителния протокол към ДНЯО
МААЕ не можа да открие никакво доказателство за съществуването на подобна програма.
Според член 19 на споразумението за гаранциите между Иран и МААЕ агенцията може да внесе досието в Съвета за сигурност на
ООН, ако не е в състояние да провери дали
не е имало отклоняване на ядрен материал
(...) към ядрени оръжия. Самата МААЕ е заявила, че всички ядрени суровини са под контрол и че нищо не е било отклонено. Защо тогава в доклада й от септември 2005 г. се говори
за липса на увереност (...) във факта, че иранската ядрена програма е изключително за
мирни цели? И защо МААЕ твърди, че все още
не е в състояние да гарантира, че няма недекларирани обекти (facilities) в Иран, въпреки
всички нейни проверки?
Студентите по реторика са свикнали с подобен род разсъждения, намерили приложно
поле в Ирак. САЩ са авторите на драматизацията и постановката на направеното през
2002 г. откритие за иранската програма за обогатяване на уран, за да обърнат тежестта на
доказване - днес тя пада върху Техеран, който
трябва да докаже, че не произвежда тайно ядрени оръжия. И чрез кампанията в медиите и
използването на лъжливи аргументи, повтаряни до втръсване, администрацията на Буш
вдигна толкова високо летвата, че на практика за Техеран става невъзможно да опровергае обвиненията.
И все пак Иран направи всичко, за да отвърне на предизвикателството - прилагане на
допълнителния протокол, разрешаващ внезапни проверки, временно прекратяване на програмата за обогатяване на уран, и пр. След всяка негова стъпка следваха нови изисквания, дотам, че Техеран трябваше да доказва, че не разполага с тайни обекти, по чудо останали незабелязани за всички проверки, и че не ?би могъл? да трансформира технологията си във военна технология за векове и векове напред. Чрез
тези методи администрацията на Буш успя да
убеди по-голямата част от управителите на
МААЕ да повдигнат обвинение срещу Иран.
За правилната употреба на условното наклонение
СПОРЕД ДЪРЖАВНИЯ СЕКРЕТАР Кон-
долиза Райс и групата на трите европейски
страни - Франция, Великобритания и Германия (ЕС-3), която преговаря с Техеран, Иран
трябва да се лиши от мощностите за обогатяване на уран, въпреки че инспекторите от
МААЕ така и не откриха доказателство за съществуването на оръжейна програма. Защо?
Защото тази технология би могла да послужи за производството на бомби. Формулирано по този начин, обвинението е неопровержимо - която и да е развита технология
Европа КАРОЛИН ПЕЛ *
П
о време на посещението си в Париж през септември 2005 г. Даниел
Фрийд, помощник дър
жавен секретар по европейските въпроси, изрази задоволството си от решителното послание,
отправено към Иран от Европейския съюз (ЕС). Според него то е точно подходящото. Изказвайки похвали за реализма и решителността
на Франция, която не се срамува
да използва сила по разумен начин, Фрийд подчертава, че САЩ искат силна Европа, която да се утвърди не само като контрабалансьор или съперник (на САЩ), а като партньор в света (1). Вярно е,
че след изявлението на президента
Джордж У. Буш от март 2003 г. за
приключване на бойните действия
в Ирак, европейците не пропуснаха
нито една възможност да уверят
трансатлантическия си партньор в
общите им интереси по отношение
* Научен сътрудник към Групата за изследвания и информация по въпросите на мира
и сигурността (GRIP), Брюксел
на сигурността, без да предлагат
собствен дневен ред. А иранското
ядрено досие, което тревожи международната общност повече от две
години, е една от първите проверки
на това подновено партньорство, в
което европейци и американци работят в тандем по модела на ?доброто? и ?лошото? ченге.
В хода на преговорите с Техеран
европейската тройка, включваща
Германия, Франция и Великобритания, прояви наистина повече търпение, но използва същите инструменти като Вашингтон - набора от средства ?дипломация - заплаха със санкции - заплаха с прибягване до сила?. Политика, която в крайна сметка постига същата цел: да се попречи на една смятана за враждебна
държава да развива каквото и да е
самостоятелно ядрено производство, дори за граждански нужди, макар и да е разрешено от Договора
за неразпространение на ядрените
оръжия (ДНЯО) и подложено на засилен контрол от страна на Международната агенция по атомна енергия (МААЕ).
Съгласно Парижкото споразумение от 15 ноември 2004 г., подписано с Иран от европейската тройка, преговорите преследваха две
конкретни цели. Иран трябваше да
предостави обективни гаранции,
че ядрената му програма има
строго граждански цели, а европейците да дадат твърди гаранции за сътрудничество в ядрената, технологичната и икономическата сфера, както и твърди ангажименти по отношение на сигурността. Като доказателство за
добросъвестност, Иран взе едностранно решение да преустанови временно всички дейности, свързани с
обогатяването и преработването на
уран за периода на преговорите, и
да продължи да прилага преди неговата ратификация допълнителния
протокол, подписан с МААЕ през
декември 2003 г.
НО ПРЕЗ АВГУСТ 2005 Г. евро-
пейците предложиха на иранския
президент Махмуд Ахмадинеджад
ново споразумение, което по думите на един европейски дипломат е
само красива празна кутийка, опакована в много лъскава хартия (2).
Макар това предложение да предвижда продължаване на диалога и
възможност за сътрудничество в няколко области, обещанията на Съюза остават доста мъгляви, за разлика от строгите изисквания, налагани в замяна на Иран (3). Европа
призовава Техеран да прекрати
окончателно дейността си по обогатяване и преработка на урана, без да
даде насрещни уверения за възможностите му да се снабдява отвън с
необходимото ядрено гориво за развитието на гражданската му ядрена
програма.
Казано другояче, европейската
позиция се равнява по тази на Вашингтон и Тел Авив. Единствената
обективна гаранция, че иранската програма има строго гражданско предназначение, според западните участници в преговорите, е в
окончателното прекратяване на дейностите за обогатяване и преработване на урана и плутония от Иран,
макар в член IV на ДНЯО това да е
прокламирано като неотменимо
право.
Колкото до гаранциите за сигурността, поискани от Техеран, и в този пункт европейците не показаха повече решителност. Те се задоволиха
да потвърдят отново международните задължения в тази сфера. На регионално равнище, макар да препотвърдиха подкрепата си за освобождаване на Близкия изток от оръжия
за масово унищожение, съгласно Резолюция 687 на Съвета за сигурност
на ООН, приета през 1991 г. в рамките на първата Война в Залива, европейското предложение запазва
мълчание по конкретните пунктове,
позволяващи да се постигне тази цел.
И все пак е напълно логично иранското досие да не може да се реши,
без да се дадат уверения на Техеран,
че ще бъде гарантирана сигурността му при евентуален силов удар, и
без да се разгледа решително въпросът за разоръжаване на целия регион, известен със своята нестабилност, както и с вероятното присъствие в Израел на 200 ядрени глави без
какъвто и да е контрол.
Следователно Евросъюзът не
проявява политическата воля за предоставяне на значителни компенсации, които да повлияят на целите на
Техеран и да се постигне компромис. Но кризата не се разиграва само около ядреното досие. Тя има и
много политически и стратегически
аспекти, ключът за които не се намира в Европа, а във Вашингтон. И
Белият дом не преговаря с хулиганска държава, нито с преден отряд
(1) Le Monde, 21 septembre 2005.
(2) Reuters, 27 juillet 2005.
(3) Подробен анализ на европейското
предложение може да се намери в: Paul
Ingram, ? Preliminary analysis of E3/EU proposal
to Iran?, Basic Notes, British-American Security
Information Council, 11 aout 2005.
!
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
И ПО - ОПАСЕН СВЯТ
на ядрена енергия за граждански цели
?би могла? да бъде използвана за нуждите на
военна програма. А от двайсет и пет години
се съобщава, че до пет години Техеран ще
има вече атомна бомба.
Да се твърди, че Техеран не може да получи дадена технология, под предлог, че тя ?би
могла? да бъде използвана за производство
на бомби, противоречи на буквата и на духа
на ДНЯО, който предвижда обмен на технологии на възможно най-широка основа. Всичко това намалява доверието в системата на
проверки - освен ако не е ясновидец, никой
инспектор не е в състояние да даде гаранции
за това, което ще се случи утре.
Политическият характер на отношението
на МААЕ е извън всяко съмнение, особено ако
сравним това отношение с възприетото спрямо Южна Корея и Египет, отдавнашни съюзници на САЩ. И двете страни бяха хванати на
местопрестъплението - извършвали са тайни
ядрени опити в продължение на години. МААЕ се задоволи с леко мъмрене по техен адрес(7) и никой не спекулира с факта, че някоя
от тези страни ?би могла? някой ден да произведе ядрено оръжие, или че разполага с недекларирани инсталации, за да бъде лишена
от правата си по смисъла на ДНЯО.
В действителност целта на администрацията на Буш не е свързана с неразпространението. Краят на XX в. бе свидетел на бурно
икономическо развитие, до голяма степен резултат на евтиния петрол от Близкия изток петрол, пряко или косвено контролиран от имперските сили. Но анализаторите са единодушни, че петролната ера приключва и че производството вече започва да пада. Спадът ще
засегне на първо място развиващите се страни: една трета до половината (над 75% за
Франция) от добива на електроенергия в някои европейски държави се осигурява от атом-
ните електроцентрали. И Париж, и Вашингтон инвестират в заводите за обогатяване на
уран. САЩ, Обединеното кралство, Южна Корея и Китай са обявили амбициозните си програми за развитие на ядрения си капацитет. Самата Кондолиза Райс допусна възможността,
че развиващите се нации ще трябва, рано или
късно, да се обърнат към този вид енергийно
производство (8).
Въпреки значителните резерви от природен газ и нефт, с които Иран разполага, още
през седемдесетте години бе призната необходимостта страната да разнообрази енергийните си източници, включително и от някои членове на сегашната администрация на Буш (9).
От тогава до днес населението се увеличи три
пъти, докато производството на нефт се сви в
същите размери, а страната консумира едва
40 % от собственото си производство. Американската администрация днес се прави, че
не забелязва тези факти, както заяви един от
членовете й пред Агенция Франс прес: Някои
от нас се питат защо им трябва ядрена
енергия. Те живеят върху нефтено море (10).
Западните страни искат от Иран и от други страни да се откажат от националните си
мощности за производство на ядрена енергия,
за да станат зависими от тях за доставките си
на енергия. Все едно Иран да изисква Обединеното кралство да се откаже от разработването на нефтените находища в Северно море,
за да се снабдява само от страните на ОПЕКЕ
Така, прикривайки се зад неразпространението на ядрено оръжие, САЩ и Европейският съюз не само поставят под въпрос споразумението между страните, притежаващи ядрени оръжия, и останалите, а се опитват да прокарат и
кражбата на века, като създават класа на държави, лишени от ядрена енергия, и държат в
ръцете си монопола над тази енергия.
рос; много иранци с всякакви политически схващания, прозападно настроени или фундаменталисти, смятат, че достъпът до ядрената технология е национална необходимост. Дори режимът да се смени, ядрената политика ще продължи, така както продължи и след революцията
от 1979 г. Единственото нещо, което сегашната
стратегия на САЩ поставя под опасност, е симпатията, с която те се ползват сред населението, единственият коз, с който разполагат в тази
страна. Като се опитва да унижи Иран и да го
лиши от технологическия прогрес, Вашингтон
подкопава собствените си интереси.
(1) The Washington Post, от 18 септември 2005. Точният цитат е следният: Ако сегашните тенденции продължат в служба на интересите на шепа мощни групи, ще бъдат застрашени интересите дори на гражданите в силните страни, на което бяхме свидетели
при неотдавнашните кризи, и дори при природни бедствия, като току-що отминалия трагичен циклон
Катрина.
(2) BBC Monitoring Service, Londres, 22 janvier 1985.
(3) Associated Press, 19 февруари 2003 г. и Nuclear Engineering International, 31 mars 2003, http://www.neimagazine.com/
(4) Допълнителният протокол предвижда повече
внезапни проверки на МААЕ.
(5) ? Iran has ?No program to produce fissile material'
US envoy says ?, Nucleonics Week, 2 fevrier 1995. http://
www.platts.com/Nuclear/Newsletters%20&%20Reports/
Nucleonics%20Week/
(6) The New York Times, 9 mars 2005.
(7) Bulletin of the Atomic Scientist, janvier-fevrier 2005,
vol. 61, n°1.
http://www.thebulletin.org/article.php?art_ofn=jf05kang)
(8) Financial Times, Londres, 19 septembre 2005.
(9) Washington Post, 27 mars 2005.
(10) Агенция Франс прес, 13 септември 2005 г..
(11) Nuclear Fuel Cycle: Which Way Forward For Multilateral Approaches? By Bruno Pellaud; IAEA Bulletin Online,
Volume 46, Number 2 , 2004.
http://www.iaea.org/Publications/Magazines/Bulletin/
Bull462/nuclear_fcycle.html
(12) ?There is no such right?, Financial Times, 7
septembre 2005.
(13) ? For Tehran, Nuclear Program Is a Matter of National Pride?, by George Perkovich, YaleGlobal, 21 mars 2005.
http://yaleglobal.yale.edu/display.article?id=5448
1953 година - ?стара история?
ЕТО ЗАЩО ПРЕЗИДЕНТЪТ Ахмадинеджад
беше представен като поддръжник на твърдата
и безкомпромисна линия и предложенията му
пред ООН бяха напълно пренебрегнати. Защитавайки правото на страната да развива ядрената си енергетика за граждански цели, като
използва произведен на място обогатен уран негово право по силата на ДНЯО, - той предложи процесите на обогатяване на урана да се осъществяват от смесени фирми между местни и
чужди частни и публични предприятия, като гаранция за ?прозрачността? на програмата и неотклоняването на урана за военни цели. Тази
важна отстъпка се доближава до предложението на експертната група, назначена от директора на МААЕ Мохамед Ел Барадей, за проучване на рисковете законно използваната ядрена
технология да бъде отклонявана за други цели,
съгласно член 4 на ДНЯО (11).
Вместо да обсъждат това предложение,
Вашингтон и Брюксел упорстват в стремежа
си да ?подсилят? договора, налагайки ново
тълкуване на член 4, така че да се отнеме правото на развиващите се държави да контролират ядрената си индустрия, и по-специално
да развиват отрасъла за обогатяване на уран.
Такова право не съществува - твърди Робърт
Купър, генерален директор по външните от-
ношения на Европейския съюз (12).
Когато се противопостави аргументът, че
Токио продължава да прилага програмата си
за обогатяване на уран, американските коментатори отвръщат Иран не е Япония... Япония
признава съседите си, а Иран не признава Израел (13). Но откога неотменимото право на
технология се поставя в зависимост от условието да се признае Израел? Да се признае
държава, нека припомним това, която отказва да подпише ДНЯО и редовно отправя заплахи за бомбардиране на Иран?
Бившият американски президент Джеймс
Картър възрази веднъж на това, че се споменава превратът, организиран от ЦРУ през 1953
г. срещу правителството на Мосадег, под
предлог, че това било стара история. Иранците обаче не смятат така, у тях все още е жив
споменът за американското предателство. Заслеплението на Картър отразява друго, още поголямо заслепление във външната политика
на САЩ, свързано с национализма - САЩ не
могат да приемат, че и ?другите? могат да обичат родината си.
Иран се гордее с дългата си история, белязана от неприязън към чуждите сили, опитали
се да наложат диктат над неговата политика. Ядреният въпрос се е превърнал в национален въп-
равнис по САЩ!
на тиранията, а проповядва смяна на режима, включително и чрез
сила, ако това се налага.
НО ЕВРОПЕЙЦИТЕ, които смя-
тат, че дипломатическите възможности по този въпрос са изчерпани,
с подкрепата на САЩ втвърдяват
тона и се насочват към принудителни мерки, като заплашват да внесат
досието в Съвета за сигурност на
ООН. Колкото до превантивните военни операции, скъпи на сърцето на
сегашната американска администрация, според която всички възможности са на масата, те далеч
не са немислими в рамките на ЕС,
както твърди британският министър
на външните работи Джак Строу (4).
През 2003 г. под влияние на войната в Ирак европейските институции и държави-членки наистина не
пожалиха сили, за да определят линията си на поведение по отношение на ?новите заплахи? в международен план, откликвайки на американската загриженост за сигурността, без да се разграничат фактически от използваните от Вашингтон
средства срещу тях.
През декември 2003 г. Европейският съюз прие Стратегия на ЕС срещу разпространението на оръжията
за масово унищожение?, която нала-
га рамки на политиката на държавите-членки по иранския въпрос (5).
Макар текстът да предвижда първо
невоенни действия за борба срещу
разпространението и по-специално
установяване на политически диалог
и зачитане на международните договори, по-нататък в него се казва: когато (превантивните) мерките са
неуспешни, могат да се предвидят
принудителни мерки в рамките на
глава VII на Устава на ООН и на
международното право (частични
или цялостни мерки, задържане на
доставки и, при необходимост, използване на сила).
По време на същия Европейски
съвет от декември 2003 г. Съюзът
прие и разработената от Хавиер Солана, върховен представител на ЕС
за Европейската сигурност и отбрана, стратегическа концепция за сигурността, озаглавена ?За по-сигурна Европа в един по-добър свят? (6).
Разпространението на оръжията за
масово унищожение е сред петте основни заплахи, наравно с тероризма,
регионалните конфликти, разпадането на държавите и организираната
престъпност. И тук откриваме любимия на американската Национална
стратегия за сигурност от 2002 г.
триптих ?тероризъм - разпространение на оръжията за масово унищо-
жение (ОМУ) - хулигански държави?,
който определя американската политика в тази сфера. Колкото до средствата, които трябва да се приемат,
европейската стратегия предвижда,
без да става дума за одобрение от Съвета за сигурност, бързи предварителни и, ако е необходимо, здрави
интервенции, а ЕС трябва да е способен да действа преди ситуацията (...) да се влоши и когато се установят данни за разпространение. Защото чрез превантивния ангажимент могат да бъдат избегнати
по-сериозни проблеми в бъдеще.
ДОКАТО ВСЕ ОЩЕ БЯХА ПОД
ФОРМАТА НА ПРОЕКТ, двата
ключови документа разчистиха значително пътя за двустранната евроамериканска среща на върха от 25
юни 2003 г. във Вашингтон, по време на която се прие съвместната
декларация на САЩ и ЕС за разпространението на оръжията за масово унищожение. С нея подписалите я страни се задължават да използват всички средства, с които разполагат, за да се избегне разпространението на ОМУ и катастрофалните последствия, до които
те могат да доведат (7).
По всяка вероятност САЩ, макар и затънали в Ирак, не са готови
да избегнат същите грешки в
Иран, както това бе подчертано от
Дейвид Кей, бивш главен оръжеен
инспектор в Багдад (8). Възможността от превантивни удари, със или
без помощта на Израел, остава на
масата на преговорите. Още по-лошо - европейците ги последваха в
имперските им авантюри.
Както това отново се доказва от
иранското досие, Европа страда
дълбоко от липса на решителност,
за да заеме позиция извън закрилата на американския чадър като истинска ?спокойна сила?. Така тя не
се възползва от възможността да
подтикне към възобновяване - да не
кажем към създаване отново - на
режима на неразпространение, който остава доста неравномерен в
много отношения, в област, в която пътят за достъп до бомбата минава през развитието на гражданската промишленост. Напротив,
вместо да се ангажира твърдо по
пътя на разоръжаването, по който
според ДНЯО трябва да поемат
?държавите, притежаващи ядрено
оръжие?, европейските сили се насочват към контраразпространението, за да гарантират сигурност, която се свежда до запазването на тяхното технологично, военно и стратегическо господство.
Но в един все по-глобализиран
свят, сигурността на едните не се гради за сметка на сигурността на другите. Като крайна цел може да съществува само колективна сигурност, при която определянето на рисковете и заплахите, както и средствата за предотвратяването им задоволяват съвкупността - многообразна по своята природа - на субектите,
които си взаимодействат на международната сцена, а не на няколко богати, привилегировани и притежаващи атомно оръжие държави.
(4) British Broadcasting Corporation
(BBC), Londres, 28 septembre 2005.
(5) ?Стратегия на ЕС срещу разпространението на оръжието за масово унищожение?, 15708/03, 12 и 13 декември 2003 г.
(6) ? За по-сигурна Европа в един подобър свят ?, 15895/03, 8 декември 2003 г.
(7) ?Съвместна декларация на председателя на Европейския съвет Костас Симитис, председателя на Европейската комисия
Романо Проди и на президента на САЩ
Джордж У. Буш за разпространението на оръжията за масово унищожение?, Вашингтон,
25 юни 2003 г, 10902/03 (Presse 181).
(8) David Kay, ? Let's Not Make the Same
Mistakes in Iran ?, The Washington Post, 7 fevrier
2005.
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
"
Е ВРОПЕЙСКИЯТ
СЪЮЗ СЕ РАВНЯВА
Счетоводство по
ВЪПРЕКИ ПРИВИДНОСТИТЕ, СчЕТОВОДСТВОТО Е РАБОТА ВЪВ ВИСША СТЕПЕН
ПОЛИТИчЕСКА, ЗАЩОТО ОТРАЗЯВА СТРАНИчНАТА ПРЕДСТАВА ЗА ЕДНО ПРЕДПРИЯТИЕ, А ОТТАМ И ЗА ОБЩЕСТВОТО. С РЕШЕНИЕТО СИ ДА ПРЕОТСТЪПИ
ИЗРАБОТВАНЕТО НА НОРМАТИВНИТЕ СИ ИЗИСКВАНИЯ НА чАСТНА ОРГАНИЗАЦИЯ ПОД АМЕРИКАНСКО ВЛИЯНИЕ, ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ НАПРАВИ ЯСЕН
ИЗБОР: ЗАСТАНА НА СТРАНАТА НА АКЦИОНЕРИТЕ, КОЕТО ГОВОРИ КРАСНОРЕчИВО ЗА ?СОЦИАЛНИЯ МОДЕЛ?, КОЙТО СМЯТА ДА ВЪВЕДЕ.
О
ЖАК РИШАР*
т 1 януари 2005 г. в представянето на балансираните си отчети, всички крупни и уважаващисебе си предприятия от
Европейския съюз трябва да съблюдават международните счетоводни
стандарти, изработени от една частна институция: International Accounting Standarts Board (IASB, Международен комитет за счетоводни
стандарти). Тази мярка, която налага преразглеждане на действащите правила в множество страни от
Стария континент, сред които Германия и Франция, предизвиква възраждане на интереса към счетоводството, включително и у чуждите на
тази дисциплина специалисти. Макар още през 1916 г. Вернер Зомбарт да бе подчертал значението
му. (То е неотменно условие за съществуване на капитализма (1),
често представяно като остаряла и
безинтересна техника, счетоводството си оставаше тайната градина
на неколцина скромни, недодялани
и притворни счетоводители. Скандалът ?Енрон? от декември 2001 г.
промени всичко из основи. Изведнъж светът на икономистите премери способността си за злотворно
влияние върху основите на капиталистическата система (2).
но привлекателен, още повече че
жреците му произнасят красноречиви проповеди. Кой би могъл априорно да оспори необходимостта от
здрави принципи, точна оценка и
по-добра икономическа информация, приспособена към реалностите на съвременния свят? Ала тези
красиви слова са само параван.
В общи линии върховното кредо, както и това на обособените счетоводни общности, може да се изрази накратко така: счетоводителите се ?подхлъзнаха? с Енрон, ала новите счетоводни стандарти на IASB
са тук, за да разрешат проблемите,
повдигнати от скандала. Храмът на
новата счетоводна мъдрост, предложен от IASB, изглежда извънред-
Освен това, да се твърди, че изброяването на някакви принципи би
било достатъчна гаранция за ?точно?
счетоводство, значи да се говори за
магьосничество. Историята показа,
че във Великобритания, страна, където един тип счетоводство, основано върху прословутия принцип за
?вярната картина? и за една първобитна регламентация, бяха превъзнасяни до небесата, всички видяха как
именно под претекста за вярна картина процъфтяват практики, нямащи
нищо общо със счетоводната ?наука? и целящи чисто и просто подправяне на резултатите. Тъкмо по то-
*Професор в университета Париж-Дофин,
съавтор на Systeme comptable francais et
normes IFRS (Френската счетоводна система и стандартите IFRS - International financial reporting standarts), Dunod, Paris, 2005
Оповестяването на нова ера благодарение на сценичната поява на
?счетоводни стандарти? вече позаприличва на манипулация: например
трудно може да се твърди, че американското счетоводство преди Енрон е било безпринципно. Съединените щати изиграха ролята на двигател и пионер в развитието на идейни рамки, отреждащи важно място
на основни принципи като ?бъдеща
стойност? (потенциалната печалба
никога не се регистрира; трябва да
се изчака продажбата, за да се установи тя) и ?предпазливост? (потенциалната загуба от един актив се регистрира още при забелязването й).
В Съединените щати затруднението не идва от несъществуването на
тези принципи, а от тяхното неприлагане и ?приспособяване? посредством компромисни регламенти, които облагодетелстват интересите на
предприятията.
зи начин някои нормално погасяеми
активи бяха извадени от чистия капитал, за да се избегне осчетоводяване на загубите. В действителност,
подобно на всяка правна дейност, са
нужни здрави принципи, съпътствани от точни и адекватни регламен-
ти. Да се дава все повече и повече пространство за маневриране на акционерите и ръководствата с едно така наречено счетоводство на ?принципи?, както
постъпва Европейският съюз с
нормативните уредби на IASB,
не вещае нищо добро.
Отказ от принципа за предпазливостта
С
поред народната поговорка, който иска да си удави кучето, казва, че
било бясно. Атаките срещу ?старите? счетоводни принципи, които уж
се оказвали неспособни да вземат
под внимание рисковете, свързани
със съвременните финансови инструменти, говорят точно за това.
През миналото столетие принципът за бъдещата стойност се
свързваше с този за предпазливостта: едно предприятие трябва да държи сметка за всички потенциални загуби (ако пазарната оценка на активите е по-ниска от стойността им) и
за всички възможни рискове. Всевъзможните доводи за ?неспособността? на традиционната система да отрази новите финансови рискове следователно са лишени от основание:
ако се спазва, принципът за предпазливостта позволява не само тутакси да се отчетат тези рискове, а го и
налага чрез вписвания в пасива на
съответните потенциални дългове!
Но защо, ще рече някой, на практика рисковете от загуби от някои борсови или търговски операции не бяха отбелязвани в по-голямата част
от страните? Ами защото предприятията и одиторите им (3) са упражнявали натиск върху счетоводните
фактори, за да може все повече елементи да избегнат строгостта на
принципа на традиционната предпазливост. Тъкмо по този начин рисковете, свързани със срочните, спекулативни покупки, не са били отчитани под измамния претекст, че
никаква сума не е била похарчена по
време на подписването на срочните
договори!
Всъщност, онова, което изпълва с тъга всички, възхваляващи новия принцип на ?справедливата?
(или вероятната) стойност, е фактът,
че досега действащата счетоводна
система регистрираше единствено
потенциалните загуби, а не печалбите. Вината на принципа на бъдещата стойност не е в това, че пречи за
ефикасната оценка на рисковете, а в
това, че поражда прекалена предпазливост: този ?здрав? принцип, чиято цел е по възможно най-прагматичен начин да укроти несломимия
оптимизъм на предприемачите, бе
частично обезвреден, преди да преживее пълен крах благодарение на
десетилетните опити за подкопаването му: сега се налага на всяка цена да бъде ?натопен?, за да отстъпи
(1) Der moderne Kapitalismus, tome II,
Dunckler et Humblot, Berlin, 1969.
(2) Вж. Michel Aglietta et Antoine
Reberioux, Derives du capitalisme financier (Отклонения на финансовия капитализъм), Albin
Michel, Paris, 2004; Dominique Pilhon,
Rentabilite et risque dans le nouveau regime de
croissance, (Рентабилност и риск в новия режим на растеж), Commissariat general du Plan,
Paris, 2002 ; Tom Frank, ? Enron aux mille et
une escroqueries ? , Le Monde diplomatique,
fevrier 2002.
(3) Лица, натоварени с одита на счетоводството в едно предприятие.
Няколко ключови
АКТИВИ: активите на едно предприятие включват всички елементи от
притежанията му, имащи икономическа стойност; в това число влизат материалните активи (сгради, терени, машини) и финансовите
активи (ценни книжа, акции...).
НЕМАТЕРИАЛНИ АКТИВИ: става въпрос за патенти, разноски за научна и развойна дейност, за реклама, за повишаване на квалификацията и т. н.
Елена Михайлова, Машина на времето, 2005
НАЦИОНАЛЕН СЧЕТОВОДЕН СЪВЕТ (НСС): орган, който се намира под опеката на Министерството на финансите и е натоварен с
изготвянето на френските счетоводни стандарти.
АМОРТИЗАЦИОННИ ОТЧИСЛЕНИЯ: по силата на този принцип
бъдещата стойност на придобития актив се намалява (амортизира)
системно всяка година съобразно очакваната продължителност на
употребата му (с по една десета годишно, ако продължителността
на живот на този актив се определя на десет години); амортизацията, която се явява вследствие на това, представлява задължение,
сравнимо с продажбите, за да се постигне годишна печалба.
БЪДЕЩА СТОЙНОСТ: според този принцип за изчисление очакваните потенциални печалби от един актив (например, покачването на
някоя акция на борсата) никога не се вписват; трябва продажбата
(същинската реализация) на този актив да се случи, за да се установят печалбите; преди въпросната продажба активът си остава вписан в баланса със стойността при покупката му: всичко това се нарича бъдеща стойност.
FINANCIAL ACCOUNTING STANDARDS BOARD (FASB): частна организация, натоварена да изготви счетоводните стандарти в САЩ.
GOODWILL: така се нарича добавката, която трябва да заплати купувача на едно предприятие освен счетоводната стойност на активите (след като се погасят задълженията), за да се придобият. Goodwill
представлява ръстът на потенциалните печалби, с които продавачът на предприятието преценява, че може да задължи купувача. Няма да има никаква печалба за този купувач, докато въпросният goodwill не бъде изплатен (амортизиран). Настоящият период е белязан
с бум на тази позиция в балансите в резултат на операции по изкупуване на предприятия на гигантски цени, в пълно несъответствие
със стойността им. През 2001 г. goodwill-ът по същество представляваше две трети от собствените фондове на предприятията с котировка на френската борса (САС 40); в САЩ съотношението бе от
същия порядък.
ВЯРНА КАРТИНА: извънредно мъгляв декларативен принцип, който претендира, че счетоводството отразява икономическата действителност
в едно предприятие. Тъй като последната може да бъде обект на мно-
#
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
ПО АМЕРИКАНСКИТЕ СТАНДАРТИ
мярка на акционерите
място на ?модерността?; залогът е
твърде голям.
Да вземем за пример предприятие, притежател на акции А, които на борсата са спаднали със 100,
и на акции В, които пък са се качили със 150; според стария принцип
за предпазливост предприятието
трябва да осчетоводи загуба от 100
(потенциалната печалба не се осчетоводява), докато според новия
принцип на справедливата стойност, то би могло да покаже печалба от 50. И на това отгоре да я разпредели между акционерите. Следователно счетоводството ще преживее революция в принципите си
с налагането на справедливата
стойност. И тя няма да бъде първата. От средата на ХIХ в. вече бяха отбелязани две революции, които няма да е зле да напомним, за
да бъдат оценени по-добре естеството и мащабите на последната
промяна на парадигмата.
Около 1860 г. юристите и банкерите, закрилници на интересите
на кредиторите, успяват на принципно равнище да наложат едно
схващане за счетоводството, което
почива върху стриктното приложение за всички активи на принципа
за най-ниската стойност или за найслабата пазарна оценка: това може
да се нарече начален стадий на счетоводния капитализъм. Но това
схващане предизвиква гнева на защитниците на акционерите, защото последиците от него обикновено са ?негативни? за активите, които нямат пазарна стойност (или тя
е нищожна) и защото не позволява
да се изплащат дивиденти в началото на инвестиционния процес.
Според това схващане научните
или развойните разходи (за които
очевидно няма активен пазар) бързо трябва да бъдат поети.
След дълги години на ожесточени битки и под натиска на акционерите, пред очите на всички в хода на ХХ в. се развива ново схващане, стремящо се да избегне неприлагането на правилото за найниската стойност или за най-нищожната пазарна оценка спрямо
дългосрочните инвестиции на активи: последните ще бъдат тогава
оценявани според ?амортизационните отчисления?, т. е. стойността
им ще бъде намалена съобразно
продължителността на използването им, без да се вземат предвид
колебанията в пазарната им оценка, ако същата е по-ниска. Благо-
думи
дарение на това нововъведение дивидентите ще могат да се изплащат по-редовно, и то от самото начало на инвестиционния цикъл: това е вторият стадий на счетоводния капитализъм. Така в предход-
ния пример стойността за научни
изследвания и специализирани материали ще бъде разсрочена за цялата продължителност на инвестиционния цикъл, вместо да се превръща в бреме в самото му начало.
Въпрос на дивиденти
В настоящия момент обаче, кога-
то се извършват гигантски сливания, предполагащи влагането на огромен обем капитали, когато сред
участниците на сцената преобладават все по-нетърпеливи и алчни ръководни кадри и акционери, въпросният втори стадий се оказва
надскочен. И тогава възниква една
гениална тройна идея: да се направи така, че все по-голям и по-голям
брой активи, предимно нематериални и финансови, да не се амортизират; да се разреши вписването
в сметките на потенциалните печалби; да се определят тези печалби според справедливата стойност,
сиреч изхождайки от бъдещи ползи, изчислени от експерти въз основа на оценката на очакваните
продажби, без никакво пряко позоваване на пазарните цени. Това е
третият стадий на счетоводния капитализъм, стадият на актуализацията или ?актюерен стадий (4)?.
По-голяма част от текстовете,
посветени на международните стандарти на IASB, целят да направят така, че тези нововъведения да минат
за поправки на недостатъците на
предишната система - ?недостатъци?, които за нищо на света не се
състоят в неспособността й да държи сметка за рисковете в капиталистическото управление или да отразява успехите му, а в непригодността й да задоволи растящите апетити на ръководните екипи и акционерите.
За да постигне целите си, новият счетоводен капитализъм довърши каквото оставаше от двата ?прародителски? принципа: този на
амортизационните отчисления и на
предпазливостта. Принципът на
систематичното амортизиране (или
намаляване) на стойността оттук насетне е атакуван в случая с определени нематериални активи като,
например, т. нар. goodwill (ръст на
потенциалните печалби, за които
продавачът на едно предприятие кара купувача да му заплати) и марката, славеща се понастоящем с ?неопределена? дълготрайност и поч-
жество гледни точки, съществуват огромни различия в тълкуването.
INTERNATIONAL ACCOUNTING STANDARDS BOARD (IASB) - Съвет за международни счетоводни стандарти: този частен орган бе създаден през 1973 г. от съдружник в голяма англосаксонска
одиторска фирма с цел хармонизиране на счетоводствата в световен мащаб, благодарение на стандарти, предложени на държавите.
За всеобща изненада Съединените щати, които са убедени, че техните стандарти са най-добри и най-пълни, отказаха да приемат стандартите на IASB. Това обаче не попречи на американската мощ,
благодарение на влиянието й сред управляващите елити на множество страни, да стане вдъхновител на стандартите IASB. Що се
отнася до Европейския съюз, той реши да приложи стандартите
IASB в сферата на счетоводството на индустриалните групировки,
с изключение на една от тях (IAS 39). Япония се намира в сходно с
Европа положение.
ПРЕДПАЗЛИВОСТ: с този принцип (в традиционното му схващане)
трябва да се вписват всички потенциални загуби във връзка с някой
актив, и то още щом бъдат забелязани. Принципът на предпазливостта е бил създаден, за да обуздае оптимизма на предприемачите, които винаги са склонни да представят благоприятни отчети.
Прибавен към принципа на бъдещата стойност (вж. по-горе), той
дава принципа за така нареченото пресмятане ?на най-ниската стойност или на пазара?.
АКТЮЕРНА СТОЙНОСТ (ИЛИ СПРАВЕДЛИВА СТОЙНОСТ): тя
позволява да се оцени една акция съобразно очакваното повишение
на рентабилността и стойността на акцията. Да вземем примера с
предприятието Х, което иска да постигне средна годишна рентабилност от 10%. В началото на годината то закупува акциите на
друго предприятие Y, което не се котира на борсата, оценени на
100, за които очаква да се качат до 121 в края на годината благодарение увеличението на печалбите.
Ритъмът на появата на счетоводните резултати при Х ще бъде твърде различен според системите:
- в системата ?бъдеща стойност? акциите на Y си остават на същата стойност през цялата година и печалбата от 21 се явява едва накрая,
ако печалбите на предприятието Y и реалната продажба на акциите му
потвърдят предвижданията;
- в системата ?актюерна стойност? акциите се оценяват още в началото на годината на актуализираната им стойност, или на 110 и веднага
се установява печалба от 10, макар да не са се осъществили нито производството, нито продажбата. Остатъкът от печалбата или 11 се разсрочва целогодишно.
ти невъзможно обезценяване. В макроикономически план капитализмът
печели от това по-висока (фиктивна) рентабилност дори в случаите с
обезценяването на някои изпаднали
в затруднение групировки.
Колкото до принципа за предпазливост, той фигурира в новите
американски концептуални рамки,
както и в тези на IASB, но е непознаваем. Той не споменава за задължението да се държи сметка за потенциалните загуби и да се изключват вероятни печалби, а просто за
задължителното съблюдаване на известна степен на предпазливост
при налагането на преценка по време на оценяването; пътят към
принципа за непредпазливост е открит!
Следователно причините за появата на справедливата стойност изглеждат по-сложни, отколкото официалната версия се стреми да внуши. Печели ли се по този начин поголям контрол на ръководителите
и по-добро осведомяване на акционерите? Изобщо не е сигурно. В
множество случаи справедливата
стойност всъщност се явява ?експертна? и се основава върху оценките от бъдещи продажби. Дори в
случай, когато бъдат използвани
обективни пазарни стойности, ръководните екипи ще получат още поголяма свобода да раздават дивиденти, защото ще могат да разпределят манната небесна въз основа
на обикновени надежди за печалби!
А когато става въпрос за акционерите, човек може да се запита какво представлява по-добрата счетоводна информация. Очевидно би било глупаво да се мисли, че подобрението ще дойде единствено с отразяване на курсовете на борсата: с
какво преписването на вече предоставени от борсата данни ще допринесе за по-доброто осведомяване?
В действителност, истинската
причина за смяната на парадигмата е въпрос на дивиденти. Настоящите акционери и избраниците им
в ръководствата не са заинтересовани от повече информация, а от повече бързи пари и тъкмо на равнището на това изискване счетоводството играе основна роля. Включването в счетоводните стандарти на
?вярната актюерна стойност? - стойност обсъждана, но отхвърлена отпреди близо две столетия - им предоставя три основни предимства: тя
оправдава потенциалните принадени стойности, които са в сферата
единствено на очакванията и надеждите; разрешава посредством процеса на актуализация разсрочването на очакваните печалби върху целия инвестиционен цикъл, докато те
се забавят към края на цикъла или
зависят от реалните продажби в
предходните принципи; най-сетне,
тя позволява да бъдат представени
напълно фиктивни печалби, ако ?се
забравят? появилите се обезценки.
Така един goodwill от 1000 милиона евро, придобити в продължение на двайсет години, даваше повод за регистриране на загуби от
1000 милиона евро през началните
години от инвестиционния цикъл
според правилата, прилагани в началото на предходното столетие, и
на постоянни загуби от 50 милиона
евро според тези от края на миналия век. Занапред той няма да дава
повод за загуби, освен ако ръководителите и одиторите не преценят
за необходимо, имайки предвид бъдещите (лоши) резултати на предприятието, за което става въпрос. Това в крайна сметка може да доведе
до положение никога да не се осчетоводи като загуба въпросната инвестиция преди окончателния крах!
Разбира се, оценките на справедливата стойност биват оспорвани; засега те засягат ограничен брой
активи и понякога могат да се отнасят до различни видове счетоводство, които не обслужват пряко разпределението на печалбата; ала про-
цесът е в ход и ако тези оценки станат всеобщи, може да се каже, че
счетоводният капитализъм е достигнал върховния си стадий!
Подобно развитие не е плод на
случайността и не се извършва, както иска да ни внуши IASB, в някакво
измислено пространство, управлявано от общност на безпристрастни професионалисти, ръководени от
дълг към доброто и от стремеж да
удовлетворят интересите на всички.
Както подчертава Бернар Колас (5),
зад красивите слова за независимост, компетентност и безпристрастност се крият доста различни реалности. Красивото равновесие на
равнище административни власти е
пълна заблуда; според фактите предимство имат методите на борсовото управление. Десет от четиринадесетте членове на ръководството
на IASB, частна институция, чийто
секретариат се намира в Лондон,
принадлежат към англосаксонския
свят. Доста близки до тях, членовете от другите страни (един французин) обикновено биват грижливо
подбирани сред професионалистите, които са работили с големи англосаксонски одиторски фирми. В подобен род организации обикновено
не се канят застъпници на съвместното управление по германски маниер или профсъюзни представители!
Капитулация от страна на Брюксел
IASB се хвали, че иска да изгради
единната международна счетоводна
система върху основите на ?взаимното преливане? на съществуващите системи. Всъщност става въпрос
за едва ли не безпрекословно равняване по начина на управление на
предприятията в Съединените щати.
Нейната концептуална рамка повтаря американската й разновидност:
дава предимство на актюерната
стойност. Когато Вашингтон реши да
изостави принципа на систематичните амортизационни отчисления на
goodwill-а, IASB побърза да последва примера на ?големия брат?. Така
постъпи и с категоричната си постановка, че справедливата стойност ще
се превърне в панацея.
Европейският съюз се отказа от
собствената си счетоводна политика и от 1 януари т. г. я повери на
IASB. Той би могъл да предложи, като своеобразен пиедестал на бъдещите международни счетоводни
стандарти, някаква осъвременена
?континентална? концепция на традиционното счетоводство, загрижен
за дългосрочните интереси на участниците. Но дори и не се опита да
го стори.
При все това обаче, за да прикрие фактическото си отстъпление
пред американските стандарти, generally accounting accepted principles
(общоприети счетоводни принципи),
Европейската комисия създаде комитет за изработване на счетоводна
уредба под нейно председателство,
в който заседават представители на
всяка страна-членка. Този комитет
одобрява всеки стандарт на IASB с
квалифицирано мнозинство. Заседанията му се подготвят от друг комитет, съставен от експерти от частния
сектор: Консултативна група за финансова информация в Европа (с английската абревиатура Efrag).
Новият модел на счетоводство
се вписва в традицията на принципите на ?енроновската? философия.
Той цели най-напред да подпомогне
концентрацията на капитала чрез отмяна на задължението да амортизира определени активи, които се появяват по време на сливания. Същевременно разрешава изкуствено завишаване на богатството и рентабилността в микро- и макроикономически план. Освен по-ранното и по-щедро разпределение на дивиденти, той
поощрява краткосрочното управление, защото прибягването до техники на изчисление, основани върху та-
зи на актуализацията, не подтиква
ръководителите да предприемат
проекти с бавна реализация.
Най-сетне, той прави по-труден
и по-скъп контрола върху сметките.
Акционери, одитори, експерт-счетоводители и финансови мениджъри
вкупом и с много редки изключения,
в свят съюз за защита на основните
си интереси има на какво да се радват от подобно развитие, което жертва закрилата на кредиторите и наемните работници. И всичко това под влиянието на Брюксел.
Далеч сме от времето, когато
през 1861 г. прокурорът Дюпен, неуморен радетел на принципа за
предпазливостта, повтаря: Не се
разпределят надежди, ами пари!
След три революции, счетоводният
капитализъм е на път да достигне
върха в развитието си, ако не се появят някои ?притеснители?. Ала задачата на последните би била извънредно трудна, още повече че ?двойката? Съединени щати - IASB е извънредно могъща. Тя разполага със
солидни политически и финансови
основи и пропагандата й е много
грижливо подготвена: непрестанната употреба на силни думи като
справедлива стойност или икономическа информация, систематичната и пристрастна критика на юридическите (върховна обида) счетоводства и на старите методи на
ръководство на старата Европа се
родеят с истински идеологически
погром, на който е трудно да се съпротивляваш.
Който иска, все още е възможно
като драскач върху палимпсест да
съзре зад евфемизма ?по-добра информация? подозрителната действителност на стригането на дивиденти!
(4) Jacques Richard, ?Fair value, le
troisieme stade du capitalisme comptable ?, dans
Analyses et documents economiques n° 95 (p.
75-81), et Cahiers du Centre confederal d'etudes
economiques et sociales de la CGT, n° 96 (p. 4347), Montreuil, 2004.
(5) Bernard Colasse, ? De la resistible ascension de l'IASC/IASB ?, Gerer vet comprendre, n° 75, mars 2004, p. 30-40 ; ? Normes comptables : l'Union europeenne sous influence ? ?,
Societal, Paris, n° 46, 4e trimestre 2004. Вж. също Christel Decock-Good et Franck Dosne,
Normes comptables internationales : les IAS/
IFRS en pratique, Economica, Paris, 2005
Александрина Аенска, Колелото на живота, 2005
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
$
Н АСИЛСТВЕНИ
БРАКОВЕ , ЕДНОСТРАННИ
Фрацузойки, жертви на
САМО 12,1% ОТ ЖЕНИТЕ ЗАЕМАТ ОТГОВОРНИ ПОСТОВЕ В ПУБЛИчНИЯ
СЕКТОР, ВЪПРЕКИ чЕ СА 58% ОТ СЛУЖИТЕЛИТЕ СПОРЕД ОФИЦИАЛНО
ПРОУчВАНЕ, ПУБЛИКУВАНО НА 20 СЕПТЕМВРИ 2005 Г. ТОВА НЕ Е ЕДИНСТВЕНАТА ОБЛАСТ, В КОЯТО ДЪРЖАВАТА ДАВА СВОЯ ПРИНОС ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯТА. В ИМЕТО НА МЕЖДУНАРОДНИ СПОРАЗУМЕНИЯ НА НЯКОИ
ФРАНЦУЗОЙКИ ОТ чУЖДЕСТРАНЕН ПРОИЗХОД СЕ ОТКАЗВА ПРИЛАГАНЕ НА
ФРЕНСКОТО ПРАВО, ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ЛИчНИЯ ИМ СТАТУТ...
ПРОУчВАНЕ
К
НА
МАРИНА ДА СИЛВА*
огато получава своята
призовка в полицейския
комисариат в Грини, тя
изпада в паника, след
което е направо сащисана от онова, което чува: Успокойте
се, госпожо, не се отнася до децата ви. Става дума само за... вас.
Ето как Зайра, въпреки че има френско гражданство, научава от един
държавен служител за своето ?изгонване? - едностранен развод, отсъден в Алжир без нейно присъствие, не съществуващ във френското
право, но признат във Франция.
Нейният съпруг, когото тя е очаквала да се върне, решил да изживее
старините си в родната страна и да
се ожени за една съвсем млада жена, тъй като според алжирското право той има право на четири, а за Зайра ни най-малко не го е грижа. Тя
ще оспорва това решение пред
френски съд, но колко ли жени,
объркани и самотни, ще трябва да
преминат през подобно унижение?
Чужденките, дори онези, които
от дълго време пребивават във
Франция, съзнават, че нямат същите права като французойките, но повечето от жените с двойно гражданство не знаят, че до живот са свързани със закона на страната, от която произхождат. Те откриват, че
подлежат на ?личен статут? - юридическият механизъм, който управлява всичко относно състоянието и
способностите на лицата - най-често, когато са в ситуация на конфликт, когато вече не могат да направят кой знае какво в своя защита.
В рамките на правилата на частното международно право, вътрешното право признава много съдебни
решения на чуждестранното право,
* Журналистка.
които могат до голяма степен да бъдат в тяхна вреда. Тези съдебни решения се легализират от екзекватурата - процедурата за признаване от
страна на вътрешното право на
правно решение на чужда държава.
Франсоаз Гаспар, историк и доцент във Висшето училище за социални науки, бивша депутатка (1),
през 1994 г. предава на Националния съвет за интеграция на имигрантите детайлно изработен доклад по
тези малко познати и сложни въпроси; този доклад обаче изобщо не
е разпространен освен през 1995 г.
от Hommes & Libertes (2), списанието на Лигата за правата на човека.
Вероятно заключенията са били прекалено крайни, имайки предвид, че
анализът е бил фокусиран върху
двойната дискриминация, от една
страна, между мъже и жени и от друга, между французи и чужденци. Изтъква се сблъсъкът между право и
идеология в услуга на патриархата
и продължението на юридическите
механизми, създадени по време на
колонизацията. Когато четем този
доклад, който ни най-малко не е изгубил своята актуалност, си мислим
колко ли неудобно са се чувствали
редица министри, но е учудващо, че
при неговата полезност и яснота по
един толкова важен въпрос женските организации не са се мобилизирали.
Франсоаз Гаспар припомня: Току-що изравнихме възрастта за
встъпване в брак за мъжете и жените, разпоредба, която датираше от Кодекса на Наполеон... Въпреки че отдавна водим битка за
това, но при пълна липса на интерес по въпроса. (3) Непознаването на закона е подводен камък, който възпрепятства дейността на много асоциации. Правото обаче ни най-
малко не е неизменно и жените добре са го разбрали в борбите за правото си на труд без разрешение от
съпруга, вписано в Гражданския кодекс през 1965 г., след това за правото си на развод - през 1975 г., правото да дават име на децата си - през
1986 г., и пр.
Много от семейните конфликти
рядко завършват със справедливо за
всички страни разрешение, но ако
искаме да изредим трагедиите, които могат да бъдат предизвикани от
прилагането на личния статут за жените от чужд произход, то би трябвало да изработим истински каталог а ла Хенри VIII - Синята брада... Предпочетохме да се спрем на
няколко парадокса: защо личният
статут се прилага при жени, придобили френско гражданство или родени във Франция, но от родители
чужди граждани? Защо жените найчесто не знаят, че подлежат на ?личен статут??
Всичко се дължи на това, че жена с двойно гражданство се счита за
французойка във Франция, но не и в
родната си страна, която има право
да я третира по същия начин, по който и останалите си гражданки. На
французойка от сенегалски произход
може например да натрапят втори
(1) Кмет на Дрьо от 1977 г. до 1983 г.,
европейски депутат от 1979 г. до 1981 г., депутат от област Ор-е-Лоар от 1981 г. до 1988
г., регионален и общински съветник, представителка на Франция в Комисията за положението на жените към ООН (1998-2000 г.).
Последната й публикация е съвместно с Филип Батай: Comment les femmes changent la
politique (Как жените променят политиката),
La decouverte, Paris, 1999.
(2) Hommes & Libertes, n° 84, Paris, juinjuillet-aout 1995.
(3) Новият член 144 от Гражданския
кодекс постановява, че мъжът и жената
не могат да сключат брак преди навършване на 18 години (15 години за момичетата
преди промяната). Той бе приет през март
2005 г. след Германия, Англия, Австрия, Белгия, Дания, Испания, Италия, Холандия и
Португалия по-настояване на комитета, проследяващ прилагането на Международната
конвенция за правата на детето; същият насочва вниманието към противоречието между този член и законите относно равенството
между мъжете и жените. Вж. http://
ameli.senat.fr/amendements/2004-2005/228/
Amdt_3.html
Astari Rashid, Kally Bag and AK$&, 2005
В лабиринта на френските закони
ЕДВИГЕ РЮД-АНТОАН*
П
оради голямата мобилност на хората, характерна за съвременното ни общество, въпросът за чужденците и техните семейни отношения се е превърнал в един от
най-актуалните и принуждава европейските
страни да сравняват противоречията си в правен аспект, не само между различните семейни модели, а и между държавните системи.
Независимо дали става въпрос за брак, полигамия, изгонване, роднински отношения или
унаследяване, Европа действително се колебае относно това как трябва да се развиват
традиционните общества, какво да бъде влиянието на религията, на ценностите, прокарвани от други култури, зачитат ли се основополагащите принципи (какъвто е например този за равенството между съпрузите), как стои
въпросът с дискриминацията.
На пръв поглед всеки би помислил, че в
областта на тези засягащи човешката личност
отношения, които наричаме ?личен статут?,
правото би трябвало да бъде еднакво за всички на една и съща територия. Но това изобщо
не е така. На първо място, макар и повечето
правни системи да познават категорията личен статут, нейното съдържание варира според държавите: във Франция в личния статут
участват единствено личните отношения; в
Германия, Испания и Италия към тях се прибавят и имуществените отношения, включително брачният режим и наследяването. Концепцията на страните в системата на общото
право пък е много тясна. Мюсюлманските
Доктор по право и социология, Национален център за
научни изследвания (Cerses, CNRS). Университет ПарижV (Рене Декарт), авторка на Des vies et des familles (Житейски истории и семейства), Odile Jacob, Paris, 1997
страни, където личният статут е свързан с религията, включват в понятието и имуществените отношения на съпрузите, наследяването
и чистите дарения.
На второ място координирането на каквито и да било отношения между физически
лица се усложнява особено много, когато те
се разглеждат в международен план, тъй като
всяка държава се позовава на специфично за
нея частно международно семейно право и
подчинява личния статут на закон, който не
се променя, независимо от това дали лицето
пребивава временно в една или друга страна.
Макар и личният статут в същността си найчесто да е свързан със законите на страната
на физическото лице, както това става в Белгия, Германия, Франция, Холандия, Люксембург, Италия и Гърция, или със законите по
местоживеене, както е във Великобритания,
Малта, в страните, където действа общото
право и в скандинавските страни, някои държави позволяват избор между личния закон и
закона по местоживеене, като например Испания, или пък привилегироват религията, както е в Египет и Ливан. Заслужава да отбележим, че на остров Майота, ако френски гражданин от мюсюлманско вероизповедание не е
избрал общоправния граждански статут, тай
остава под режима на местния личен статут,
който разрешава полигамията и не признава
естествените родствени връзки. Без да забравяме, че голяма част от международните договори са по-склонни да се позовават на законите по обичайното местоживеене на лицето,
за да приложат най-близкия до него закон.
Поради това понякога един национален закон съдържа правила, които другаде не съществуват. Например сключването на брак чрез
упълномощено лице се признава в Португалия, но е забранено в Хърватска; изгонването, позволяващо на мъжа да прекъсне едностранно брачната връзка, не се признава от западноевропейските правни системи. Така че
съдията трябва да припознае един правен институт в друг: например във Франция изгонването се отъждествява с развод. След като
извърши отъждествяването, той прилага свързания със случая закон. И става ясно, че оттук
нататък това може да бъде чуждестранен закон, закон, който разрешава брак преди навършване на 18 години, закон, който забранява осиновяването, или пък, който предизвиква правни последици от права, придобити в
чужбина без измама, като например полигамията или изгонването.
В търсене на решение при подобен сблъсък на законодателства съдията може да се
позове на защитата на обществения ред, когато отказва да зачете чуждестранен закон или
да признае ситуация, нарушаваща критериите за защита на човешките права и основните
свободи: съществува възможност за избор
между цялостно или смекчено действие на
нормите на обществения ред или за прилагане на нормите на обществен ред по местоживеене, за което свидетелстват многобройни
примери от международното право.
Така например португалският закон, който позволява момче на 16 години да сключи
брак, влиза в разрез с френския обществен ред,
а длъжностното лице по гражданските ритуали не може да сключи този брак, тъй като той
ще бъде обявен за недействителен от френските съдилища. При сключване на брак във
Франция, в Германия, в Холандия или в Белгия по същия начин в името на международния обществен ред се пренебрегва и мароканският закон, който забранява брак между мюсюлманка и не-мюсюлманин. Така се спазва
свободата на вероизповедание на всеки, но то
има и обратна страна: бракът няма да бъде
признат в Мароко.
Разминаване има и между държавите,
признаващи полигамния брак, и останалите,
в които традиционният брак е моногамен:
последните забраняват сключването на полигамни бракове на своя територия и ги обя-
вяват за нищожни, когато тяхна гражданка
сключи такъв с мъж, чийто национален закон разрешава този вид брачен съюз. Но ако
се сключи в чужбина при смекчено действие
на нормите на обществения ред, този брак
може да произведе правни последици - право на издръжка, наследствени права за втората съпруга - в страна, в която полигамията
е забранена.
Съдебната практика и в Европа предлага
изобилие от примери по въпроса за признаването на изгонване, постановено в Мароко, Алжир, Пакистан или Мали. Във Франция от момента на издаването на петте постановления от
17 февруари 2004 г. вече не се признават никакви правни последици, произтичащи от тази форма на развод, като основанията са принципът за
равенство между половете, Европейската конвенция за правата на човека и най-сетне френският международен обществен ред. Изгонването на съпругата вече не се признава поради близостта с френския правен ред, когато семейството, по-точно единствената съпруга, пребивава във Франция. И все пак тази еволюция си остава непълна: защо изгонването по волята на
съпруга, извършено в страна, която го допуска,
се признава и във Франция, при положение че
тези жени живеят в чужбина и са изпълнили международните условия за пребиваване?
В крайна сметка, личният статут препраща към многобройни и сложни вътрешни, международни и европейски юридически текстове. Към днешна дата не съществува хармонизация, още по-малко уеднаквяване на личния
статут в Европа, приложимо към чуждестранните жители. Но позоваването на Европейската конвенция за правата на човека е все по-често. Това задължава юриста непрекъснато да
търси равновесие между съобразяването с личната и семейна специфика на всеки и спазването на основните права на личността.
%
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
РАЗВОДИ , ИЗГОНВАНЕ НА СЪПРУГАТА ...
чуждестранно лично право
съпруг в Сенегал; французойка от
египетски произход може да бъде изгонена от мъжа си в Египет; а съществува и риск за повечето от французойките ?от чужд произход? да бъде
отнето правото да се грижат за децата си и дори да бъдат лишени от
майчински права - в мюсюлманското право например извънбрачните
деца не съществуват...
Подобни разпоредби, приети
през XIX век, са се вписвали в политики на взаимност и гарантиране
на правата на френските граждани
в чужбина: Член 3, ал. 3 от Гражданския кодекс постановява, че всеки французин, който живее в чужбина, продължава да отговаря
пред законите на своята страна.
Следователно всички французи могат да се позовават на своя закон
за личен статут. Но днес те са неадекватни на миграционните и обществени промени и най-вече изваждат на преден план някакви нюанси
между повече или по-малко защитени жени в зависимост от мястото
им в обществото на страната по
произход.
Световната женска харта за човечеството, чийто последен световен марш се състоя в края на май в
Марсилия (4) позволи да се постигне значителен напредък по тези въпроси, като възбуди дискусия по тях,
въпреки че по някои точки анализите се различаваха. Една от основните идеи в неговата платформа е да
се намали гигантското разминаване между посланията за равенство
между мъжете и жените и ежедневната практика, от която на човек му
се изправят косите, приоритет да
стане борбата за изкореняване на
насилието над жените и зачитането на тяхната физическа и морална цялост. За да стане това, е
абсолютно необходимо да се позна-
ват и отчитат личните истории и пътят на всички жени.
Според социоложката Сайда Рабал-Сихдум личният статут разкрива най-общо отношението, с което
се гледа на жените, и начинът, по
който в приемната страна и в напуснатата страна се отнасят към
имиграцията. Изследователката
предупреждава, че може да се стигне дотам между чужденки и французойки да се установи своеобразна демаркационна линия: Държавата би
могла да се изкуши да защитава
единствено французойките, следвайки историческата линия на отношенията метрополия-колония,
при които се запазват постоянни
дискриминации чрез прилагане на
различен правов ред за гражданите, родени в метрополията, и за
?местните?. (5)
Така например член 75 от конституцията постановява, че гражданите на Република Франция, които
не притежават статут на граждани
по общо право (...) запазват личния си статут до момента, в който не се откажат от него; и така
последният продължава да се прилага по същия начин като на архипелага Майота, в Уолис и Футуна
или в Нова Каледония. Съблюдаването на законите на държави, които
вече са независими несъмнено изглежда легитимно, но все пак е странно, че държавната администрация
проявява усърдие едва когато става
дума за женски работи...
Историята на имиграцията във
Франция действително е кратка, но
пък тази на жените имигрантки
изобщо не съществува, което обяснява и липсата на каквато и да било
еволюция по техните проблеми; те
биват автоматично класирани като
?съпруга на ...?, осъдени са на прозрачност и пълна зависимост от
страна на съпруга.
принцип: то привилегирова закона
по местоживеене или закона за личния статут, какъвто е случаят във
Франция. Могат да се вземат също
предвид двустранни спогодби, но
Франция е сключила само три в областта на личния статут - с Полша
през 1967 г., с Югославия през 1971
г. и с Мароко през 1981 г. (клаузите
са променени вследствие разпоредбите на moudawana (7).
Следователно към настоящия
момент правото на чуждата страна преобладава над френското право, въпреки че всичко зависи от тълкуването на закононарушението от
страна на съдията. Г-жа Едвиге
Рюд-Атноан добавя: В Европа поради мобилността на населението и масовото присъствие на
чужди граждани се стига до юридическа бъркотия... Трябва да се
изработи споразумение за закрила на жените. А за това са необходими адекватни инструменти
за анализ и информация. Според
нея се подготвят промени с цел хармонизация на европейското право,
което ще дава приоритет на Евро-
пейската конвенция за правата на
човека и ще се основава на зачитането на основните права на личността.
Тази еволюция е необходима, но
не е достатъчна: правните промени
или подписаните споразумения невинаги се познават и прилагат. Доказателство е случаят с мароканската moudawana: една безспорно положителна промяна, която би трябвало да има своя отзвук във Франция в интерес на жените мароканки... за съжаление текстът на този закон, гласуван на 3 февруари 2004 г.,
все още не е преведен и предаден
на законодателя. В съдилищата е
пълна анархия... Според Ги Авока,
съдия по брачни въпроси в Париж,
преводите се набавят от самите
страни в процеса. Но какви са критериите за вярност? Даден съдия
може да сметне, че не разполага
с необходимите доказателства, за
да произнесе присъда и задържа
делото в продължение на месеци.
До този момент френската държава
не изисква нищо - удобен начин да
не се намесва в мароканските държавни дела.
Да сложим край на дискриминациите
Според г-жа Ансар Рашиди, адво-
катка добре, запозната с тези проблеми (но това далеч не е така с всички
нейни колеги...), нещата все пак започват да се променят: От две години
насам промените са особено очевидни. Благодарение на прилагането на
Член 10 от Европейската конвенция
за правата на човека, съдилищата
все по-често отсъждат в полза на
жените. Съдиите тълкуват съобразно Гражданския кодекс, Конституци-
ята, двустранните спогодби и пр. и
днес дори сме свидетели на изопачаване на нещата и това се обръща срещу мъжете - определят се
финансови компенсации на жени
много по-заможни от съпрузите си,
или се злоупотребява с обвинението в изнасилване, което подлежи
на наказателно преследване във
Франция, докато в страните от
Магреба в рамките на брака то не
се смята за престъпление.
Съдебна практика и цели на обществото
Н ай-драматичните последици
вследствие дискриминационен личен статут се наблюдават при полигамните бракове. До приемането на
закона от 24 август 1993 г., който
постановява, че не може да се издава карта за пребиваване на
чужд гражданин, който живее в
състояние на полигамия, нито на
съпрузите на такъв гражданин,
повечето от една съпруги пребиваваха законно и бяха социално защитени. За да сложи край на тези практики, които съставляват нарушение
на основните права на личността, законодателят заобикаля капаните, породени от закона, тъй като статутът
на жените чужденки се определя
почти изключително от семейния им
статут.
Тиако е от Мали. На 15 години
и половина е взета като втора съпруга, а петнадесет години по-късно
вече е майка на четири деца с френско гражданство, но които нейният
съпруг, за да избегне нелегалността, е записал като деца на първата
си жена. Държана като робиня, Тиако не е могла да предприеме нищо
през този период, докато не се намесва нейна сънародничка и я измъква от тази безизходица. Но въпреки че се развежда в Мали, как да
накара властите във Франция да
признаят един несъществуващ за
страната брак?
След като незаконното задържане и малтретирането са доказани,
Тиако успява да получи с подкрепата на квартална организация квартира за социално слаби, работа и документи. Но не така става с всички
съпруги в полигамни бракове. Тъй
като от мандата на Шарл Паскуа до
този на Никола Саркози техният
проблем се идентифицира с нарушаване на обществения ред, в общия
случай ?другите съпруги? и техните
деца не могат да се възползват от
никаква защита. А онова, което би
могло да им помогне, ни най-малко
не са няколкото, предимно медийни, операции по ?прекратяване на
съжителство?.
Насилствените бракове най-често се представят като произтичащи
от личния статут или от най-разнообразни семейни закони, но трябва
да се знае, че те са преди всичко от
сферата на практиките на обичайно-
то право. Повечето от тях не са позволени от закона в страната, от
която произхождат съпрузите,
сочи информационното практическо ръководство на асоциацията ?Жени срещу интегризма? (6). Ценно пособие за проникване в юридическите лабиринти, този справочник излага широка гама от ситуации, изброява правата и възможностите за
защита и предлага списък на асоциациите, които могат да се притекат
на помощ на жените. Избегнати са
идеологическите пристрастия и субективните преценки, често възпрепятстващи работата на асоциациите, заели се с тези въпроси.
Сред жените с двойно гражданство французойките, произхождащи от арабски, или за да разширим
периметъра - от мюсюлмански
страни, където бракът няма религиозно измерение, а е от сферата на
договорните отношения, са по-малко уязвими. Страните, в които жените са подложени на особено неблагоприятен личен статут, са найразнообразни в географски и политически аспект; в тях правораздаването се намесва в обществените
проблеми в подкрепа и за възпроизвеждане на универсалната идея за
малоценност и подчиненост на жените: такива са повечето страни в
Африка, Азия, Близкия изток, но такива са и Полша и Румъния... В рамките на една и съща страна жените
могат да бъдат подчинени на различни статути, както например в
Ливан, където съществуват осемнайсет религиозни статута; случва
се така, че шиитите да не признават брака на жена с мъж, който не е
мюсюлманин, а евреите или маронитите пък да й откажат правото да
се разведе...
Частните права на държавите,
от които произхождат живеещите
във Франция чужденци, очевидно са
изключително разнообразни и преди да се съобразим с тях, трябва да
проучим какво предвижда правото,
което Франция прилага към трайно
настанилите се на нейна територия
чужденци.
Според Едвиге Рюд-Антоан,
доктор по право, специализирала
право на чуждите общности и социология, частното международно
право почива на свой вътрешен
Pintor Sirait, Peeping Tina, 2005
Ето едно от обратните лица на
медала, което обаче не трябва да
скрива същината на проблема. Да
се обвинява правосъдието за неговата работа е равносилно на това да
се постави въпросът за средствата,
ресурсите, съветите и компетенциите... а следователно и за общите ангажименти, които трябва да се изпълнят, за да се сложи край на дискриминациите. Такъв е истинският
политически подход и той трябва да
срещне своите последователи и своя
обществен отзвук, с чиято помощ
ясно и високо да настоява за равни
права на жените, за всички жени.
(4) Марсилия представляваше европейският етап, състоял се на 28 и 29 май 2005
г. На 17 октомври 2005 г. Маршът пристигна
в Уагадугу (Буркина Фасо). Вж.
www.marchemondiale.org
(5) Наполеоновият граждански кодекс
не се отнасял за коренното население на Алжир както и за коренните жители на териториите в рамките на Империята на Наполеон.
(6) Madame, vous avez des droits ! (Госпожо, вие имате права!), Femmes contre les
integrismes - Femmes informations juridiques
internationales Rhone Alpes, juin 2002.
(7) Нов семеен кодекс, който поставя
под въпрос полигамията, изгонването на съпругата, опеката на бащата и братята при избора на съпруг; законната възраст за встъпване в брак от 15 години за момичетата е изравнена с тази на момчетата - 18 години (вж.
Wendy Kristianasen, ? Debats entre femmes en
terre d'islam ? (Разговори по женски из земите на исляма), Le Monde diplomatique, avril
2004.
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
&
България и предизвикателствата
на ислямския радикализъм
ПАВЕЛ ПАВЛОВИч*
П
реди съдбовните взривове на
11 септември 2001 г. принстънският професор Бърнард
Люис кратко зададе въпроса ?Къде
се объркаха нещата?? в отношенията между западния свят и арабскомюсюлманската култура. Каква е
причината някога могъщата цивилизация на изтока, за няколко века възродена от военния блясък на Отоманската империя, да тръгне по пътя на интелектуалния застой и технологичното изоставане от ХVII в.
насам. Дали за това са отговорни неуспехите на бойното поле или пък
става дума за влиянието на фактори като политическото неравноправие, авторитарното управление или
дори за по-дълбинни причини като
неделимото преплитане между светско и духовно в ислямската културна тъкан, та дори и понятието за време в мюсюлманското светосъзерцание?
Задълбоченият анализ на Люис
едва ли може да даде еднозначен отговор на тази питания, които измъчват голяма част от ориенталистичната общност на запад и трудно намират задоволително обяснение на
изток. След ирационалния изблик на
насилие в Ню Йорк и необмислените действия на САЩ в Афганистан
и Ирак, в които доминира преди
всичко мотивът на наказателното
отмъщение, светът бързо се разцепи на два лагера, непримирими в
своята идеологическа непоносимост
*Историк, заедно с Бенжамен Стора e консултант на книгата Алжирската война,
Ашет Литератюр, кол. ?Плюриел?, Париж, 2005
към всичко, което не приема или се
различава от собствения им светоглед. За съжаление процесите на глобализация и световна политическа
обвързаност не позволиха на България да остане встрани от събитията. Задъханото присъединяване на
българските политици към лагера на
?антитероризма?, макар и донякъде обяснимо с естествената принадлежност на страната към системата на западните ценности, стовари
на плещите й тежкото бреме да изработи и възприеме необходимия
модел на поведение пред лицето на
потенциалната заплаха от радикални мюсюлмански елементи.
Активността на българските
политици в това русло, за съжаление, може да бъде определена единствено като вялост, породена от некомпетентност и нежелание да се
отчитат опасностите, породени от
набързо направения избор в полза
на една твърде радикална в отношението си към мюсюлманския
свят политическа линия. Политическата безотговорност все пак може да бъде донякъде компенсирана от усилия на академичната общност, която би могла да поеме
инициативата на координатор между институциите, а при необходимост и на компетентен съветник
при взимането на държавнически
решения.
Съществена крачка в това направление бе направена от Проблемната група по ?Религия и национална сигурност? към Института за философски изследвания на БАН. На
28 февруари 2005 г. Проблемната
група организира кръгла маса на тема ?Има ли рискове за България от
ислямски фундаментализъм и тероризъм??. В еднодневния семинар
взеха участие специалисти от различни научни направления, представители на държавни институции
и на мюсюлманската общност в
България. От особена стойност за
националната сигурност на България бяха опитите за прогнозен поглед върху проблематиката на фундаментализма и тероризма, както и
дискусиите за практическата превенция на терористични актове.
Шест месеца по-късно държим
в ръцете си своевременно издаденият сборник с доклади от кръглата маса. Сборникът е оформен като добре подредено академично издание с цялата необходима справочна литература. Редакторите са
възприели двуделна структура, като в първата част са обособили статиите, посветени на теоретичните
аспекти на радикализма и фундаметализма, докато във втората са
включили изследвания за възможното влияние на тези явления върху националната сигурност на България.
В рамките на самите части се
хвърля светлина върху специфични
аспекти на основната тематика като генезиса на ислямския и християнския фундаментализъм в сравнителен план, същината и проявите на
религиозно мотивирания фундаментализъм, психологията на тероризма, ислямистките движения и потенциалните заплахи за България, глобализацията, модернизацията и реислямизацията. От особено интерес
за академичната общност са рядко
дискутираните теми за възможните
заплахи от страна на ромите-мюсюлмани и значението на религиозните ценности в държавната политика.
Своевременното издаване на
сборника от кръглата маса отразява сериозните намерения на Проблемната група по ?Религия и национална сигурност? за академичен анализ на заплахите и предизвикателствата пред българската национална
сигурност и експертна координация
между заинтересуваните от превенцията на тероризма държавни институции. Остава да се надяваме, че
политиците ще поемат протегната
ръка на учените.
Сто тома българска класика
Класическите произведения на българската литература са слънчевите
стълбове, крепящи националното ни самосъзнание. Те са кристалните мостове на възторга, по които Отечеството ще премине през огън и страдание и
ще пребъде в третото хилядолетие.
Именно за това сред всичките почти двадесет поредици на издателство
?Захарий Стоянов? най-мащабна е 120томната поредица ?Българска класика?.
С нея издателството се опитва да поднесе на родния читател вечните книги
на Отечеството, които трябва да вля-
зат във всеки български дом и да завладеят всяко българско сърце. Става дума за
автори като Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Захарий Стоянов, Иван Вазов, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов,
Христо Ботев, Пейо Яворов, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Алеко Константинов, Петко Славейков, Пенчо Славейков,
Стоян Михайловски, Гео Милев, Асен Разцветников, Константин Величков, Елин
Пелин, Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Елисавета Багряна, Христо Фотев,
Димитър Талев, Димитър Димов и много
други. Поредицата е предназначена както
за ученици, студенти, така и за широката общественост. Тя включва освен найдоброто от съответния автор и подробна библиография, критически статии и
студии от литературни историци и изследователи от конкретната епоха и аналитични текстове на съвременни университетски преподаватели, затова издателството работи от години с университетско издателство ?Св. Климент Охридски?, като се опитва продукцията му
да отговаря на потребностите на студентите и преподавателите.
Вече излезе стотният том от пореди-
ца ?Българска класика?. Така издателство
?Захарий Стоянов? води своята битка за
идентичността на българина, който
трябва да прекрачи в европейската общност, носещ в себе си огромната, неподражаема културна енергия на великите и неповторими свои будители.
Класическите произведения на българската литература пренасят през вековете неистовия вик на Паисий Хилендарски към българите, преклонението на
Иван Вазов към българския език, синовната обич на всички колоси на мисълта на
родината ни.
'
МОНД дипломатик -
НОЕМВРИ
2005
Екофашизъм и екодемокрация
От стр. 1
Никой не оспорва необходимостта от силно намаляване на показателя ?екологичен отпечатък?, а колкото до останалото, всеки е съгласен с
написаното от Джон Стюърт Мил в
средата на XIX в.: ?Всяка човешка
дейност, която не води до неразумно потребление на невъзстановими
суровини или не разрушава необратимо околната среда, би могла да
се развива безкрайно. В частност
дейностите, които много хора
смятат за най-желани и най-удовлетворителни - образование, изкуство, религия, фундаментални изследвания, спорт и човешки отношения - могат да достигнат до
истински разцвет? (4).
Да отидем по-далеч. Кой е против защитата на планетата, опазването на околната среда, съхраняването на флората и фауната? Кой
препоръчва климатични аномалии и
разрушаване на озоновия слой? Във
всеки случай, нито един политик на
отговорен пост. Намират се дори
директори на предприятия, висши
ръководни кадри и икономически
фактори, взимащи решения, благоприятно настроени към радикална
смяна на ориентацията, за да се спаси човешкият род от екологичната
и социалната криза.
Следователно е необходимо да
се идентифицират по-точно противниците на една политическа програма за отрицателен икономически
растеж, пречките за нейното прилагане, както и политическата форма
на едно ?екосъобразно? общество.
I
Кои са ?враговете
на народа? ?
Да се определи лицето на противника е доста трудна задача, защото нито икономическите субекти,
нито транснационалните компании,
които реално държат властта, не са
способни да я упражняват пряко.
Както отбелязва Сюзън Стрейндж,
някои от основните отговорности
на държавата в условията на пазарна икономика (...) в днешно време не се поемат от никого (5). От
една страна, ?Биг Брадър? е анонимен, а от друга - зависимото положение на субектите повече от всякога е плод на собствената им воля,
защото манипулативното въздействие на рекламата е много по-коварно от това на пропагандата... При
тези условия как да се изправиш ?политически? срещу мегамашината?
Крайната левица дава следния
традиционен отговор: капиталистическата същност е в основата
на всички пречки и на всички наши
прояви на безсилие. Възможен ли е
отрицателен икономически растеж,
без да се излезе от капитализма (6)?
За да дадем отговор на този въпрос,
трябва да избегнем всякакъв догматизъм, ако искаме ясно да определим трудностите.
Немският Wuppertal Institute
предложи доста игри от типа ?всеки
печели?, в които участват природата
и капиталът. Такъв е сценарият ?Нега Ват? (7), който предлага четирикратно намаляване на консумираната енергия, задоволявайки същите
потребности. Данъци, стандарти, бонуси, стимули, находчиво субсидиране биха могли да направят примамливо добродетелното поведение и така да се избегнат значителни разхищения. В Германия например успешно са изпробвани системи за заплащане на сградите, обвързани не толкова с разходите за построяването
им, колкото с енергийната им ефективност. Голяма група стоки (копирни машини, хладилници, автомобили и др.) биха могли да се наемат,
вместо да се купуват, което ще прекрати непрестанната производствена
надпревара и ще създаде условия за
постоянно рециклиране. Дали това
би довело и до избягване на ?ефекта
на отскока?, т.е. увеличаването в
крайна сметка на потреблението на
суровини? Едва ли.
Екосъобразният капитализъм е
възможен на теория, но е нереалистичен на практика. Той наистина би
довел до силни регулиращи механизми, най-малкото за да наложи намаляване на екологичния отпечатък. Зависимата от гигантските транснаци-
онални фирми всеобща система на
пазарна икономика няма спонтанно
да се насочи към ?добродетелния?
път на ?екокапитализма?. Анонимните и функционални машини за дивиденти няма да се откажат от вредителската си дейност без принудителни мерки. Дори да са привърженици
на саморегулирането, техните ръководители не разполагат със средствата да го наложат на ?самотните ездачи?, т.е. на огромното мнозинство, обсебено от мисълта за бързи и
максимални печалби от акциите си.
Ако някаква институция има подобни регулиращи правомощия (държава, народ, синдикат, неправителствена организация, ООН, и т.н.), тя ще
държи цялата власт и ще може да
предефинира правилата на социалната игра. С други думи, тя би ?преинституирала? обществото.
Би могла да се обмисли възможността за ограничаване на властта от
самата власт, както по времето на регулациите на Кейнс-Форд и на социалдемократите. Класовата борба изглежда (временно?) неактуална.
Проблемът е, че капиталът излезе победител, прибра на практика всички
залози, докато ние наблюдавахме безпомощно, дори безразлично, последните дни на западната работническа
класа. Свидетели сме на триумфа на
?всеобщата маркетизация? на света.
Всеобхватният капитализъм не може
да не унищожи планетата, както унищожава обществото, тъй като въображаемите основи на пазарното общество се опират на свръхизобилието и необузданото господство.
Така че обществото на икономическия отрицателен растеж не може да се мисли без излизане от капитализма. Но тази удобна формула показва историческо развитие,
което е всичко друго, освен просто...
Ликвидирането на капиталистите,
забраната на частната собственост
върху средствата за производство,
премахването на наемния труд или
на парите биха запратили обществото в хаос с цената на масов тероризъм, който обаче няма да успее да
унищожи пазарните представи. Да
се избяга от развитието, икономиката и растежа не означава отказ от
всички социални институции, които
икономиката си е присвоила (пари,
пазари и дори наемен труд), а
?вграждането? им в друга логика.
II
Какво да се прави?
Реформа или
революция?
Някои прости, наглед дори безобидни мерки са в състояние да задействат добродетелните кръгове на отрицателния икономически растеж (8).
Една преходна реформаторска програма от няколко точки би позволила
да се извлекат ?разумни? поуки от поставената диагноза. Например:
- да се върнем към показател
?екологичен отпечатък?, равен или
по-малък от една планета, т.е. към
материално производство, равно на
това от 1960-1970 г.;
- интернализация на транспортните разходи;
- прелокализиране на дейностите;
- възстановяване на селското земеделие;
- стимулиране на ?производството? на колективни блага;
- четирикратно намаляване на
преразхода на енергия;
- предприемане на сериозни
санкции срещу разходите за реклама;
- въвеждане на мораториум върху технологичните иновации, извършване на сериозна равносметка и
преориентиране на научно-техническите изследвания в зависимост
от новите насоки.
Поставената в центъра на тази
програма интернализация на ?външната неикономичност? (щети, породени от дейността на субект, който
прехвърля върху обществото разходите за тази дейност), съобразена с
ортодоксалната теория на икономиката, би позволила постепенно да се
премине към общество на икономически отрицателен растеж. Всички
екологични и социални последици би
трябвало да са за сметка на предприятията, които са ги причинили. Да
си представим въздействието на интернализацията на разходите за транспорт, образование, безопасност, безработица и т.н. върху начина на функциониране на нашите общества! Тези ?реформаторски? мерки, чийто
принцип е формулиран още в началото на ХХ в. от либералния икономист Артър Пигу, биха довели до истинска революция.
Защото предприятията, подчинени на капиталистическата логика,
ще бъдат доста обезкуражени. Знае
се, че никоя застрахователна компания вече не се съгласява да покрива
ядрени и климатични рискове или
такива, свързани с ГМО. Можем да
си представим до какво парализиране би довело задължението да се
покрива санитарният, социалният
(безработицата), естетическият
риск. На първо време, поради ?нерентабилността? на много дейности, системата ще блокира. Но нали
това е допълнително доказателство
за необходимостта да се излезе от
положението, както и възможен преход към алтернативно общество?
Програмата за политика на икономически отрицателен растеж е парадоксална, защото перспективата
за прилагане на реалистични и разумни предложения има слаби шансове да бъде приета и още по-слаби
да успее, без тотална подривна дейност, минаваща през осъществяването на една утопия - тази на изграждане на алтернативно общество.
Такова общество изисква безброй
конкретни мерки, нещо, което
Маркс е отказал да направи - кухнята в кръчмите на бъдещето. Например необходимостта от ликвидиране на гигантските компании. Веднага изникват безчет въпроси: до какви размери трябва да се свият тези
гиганти? Въз основа на какви показатели - оборот, брой на работниците - трябва да стане това? Как техническите макросистеми да се усвоят от звена с малки размери? Трябва
ли веднага да се изключат някои видове дейности или някои методи (9)?
Във всички случаи ще възникнат
многобройни и деликатни проблеми
на прехода. Една мащабна програма за конверсия например би могла
да превърне автомобилните заводи
във фабрики, които да произвеждат
машини за енергийна конверсия (10).
Благодарение на подобна програма
много немски жилищни сгради от
потребители са се превърнали в чисти производители на електроенергия.
Накратко, липсват не решения, а условия за приемането им.
III
Глобална
диктатура
или местна
демокрация?
Растежът е необходим на консумативните общества, защото без перспективата на масовото потребление
неравенствата биха били непоносими (те вече са започнали да стават
такива в резултат на кризата в икономиката на растежа). Тенденцията
към изравняване на условията е въображаемата основа на съвременните общества. Неравенствата се приемат само временно, защото достъпът до блага, до вчера приоритет само на привилегированите, днес става масов, а това, което днес е лукс,
утре ще бъде достъпно за всички.
Ето защо не са малко тези, които се съмняват в способността на
т.нар. демократични общества да
предприемат наложителните мерки
и виждат изход от трудностите само в някаква авторитарна екокрация: екофашизъм или екототалитаризъм. Някои мислители от най-висшите сфери на империята обмислят
подобни решения, за да спасят системата (11). Изправени пред угрозата за жизненото им равнище, масите от Севера като че ли са склонни да се оставят в ръцете на демагозите, които обещават да го запазят в замяна на тяхната свобода с
цената на задълбочаване на неравенствата на планетата и в крайна сметка с ликвидиране на значителна част
от човешкия род (12). Облогът при
отрицателния икономически растеж
е съвсем друг: привлекателността на
хубавата утопия и тежестите на принудителната промяна могат да доведат до ?деколонизация на колективното въображение? и да породят
добродетелни поведения в полза на
едно разумно решение - местна екологична демокрация.
Съживяването на местното начало е наистина възможен път към
спокоен отрицателен икономически
растеж, много по-сигурен от някаква проблематична универсална демокрация. Мечтата на едно обединено човечество, като условие за
хармонично функциониране на планетата, напуска колекцията от фалшиви добри идеи, които носи обикновеният западен етноцентризъм.
Разнообразието на културите е несъмнено условие за мирна социална търговия (13).
Вероятно демокрацията може
да съществува само ако полисът е с
малки размери и силно привързан
към собствените си ценности (14).
Според Такис Фотопулос генерализираната демокрация предполага
конфедерация на демоси, т.е. малки хомогенни единици с около 30 000
жители (15). Според него при такова население е възможно повечето
основни потребности да се задоволяват от местни източници. Вероятно ще се наложи много от съвременните гигантски градове да се
раздробят на няколко демоса (16).
Ще се сформират малки ?квартални републики?, докато се осъществи новото териториално устройство, за което мечтае Алберто Маняги. Той предполага сложна и дълга
фаза (петдесет-сто години) на оздравяване, през която няма да се
създават нови обработваеми зони,
няма да се изграждат нови комуникационни пътища чрез усвояване на пустеещи земи и блата, а
наистина ще се оздравят и реконструират екологичните и териториалните системи, разрушени
и заразени от човешкото присъствие, и така ще се създаде нова
география (17).
Утопия, ще кажете? Така е. Но
местната утопия е може би по-реалистична, отколкото се смята, защото от това, което гражданите конкретно са преживели, произтичат
очакванията и възможностите. Да се
явиш на местните избори, твърди
Такис Фотопулос, дава възможност да започнеш да променяш обществото отдолу нагоре, което е
единствената демократична
стратегия - за разлика от държавническите методи (които искат да променят обществото отгоре надолу, като заграбват държавната власт) и от т.нар. подходи на ?гражданското общество? (които изобщо нямат за цел
да променят системата) (18).
В една ?множествена? представа
отношенията между различните полиси в планетарното село биха могли да
бъдат решени чрез ?демокрация на
културите?. Тук би ставало дума съвсем не за някакво световно правителство, а за минимален арбитражен орган между суверенни политики с найразличен статут. Алтернативата,
която се стремя да предложа (на
световното правителство), отбелязва
Раймон Паникар, е биорегионът, т.е.
естествените райони, в които стадата, растенията, животните, во-
дите и хората образуват уникално
и хармонично цяло. (...) Ще трябва
да се стигне до някакъв мит, който да направи възможна универсалната република, без участието на
правителство, без контрол, без световна полиция. Това изисква друг
вид взаимоотношения между биорегионите (19).
Както и да е, създаването на ?демократични? местни инициативи е
по-?реалистично? от това на световна демокрация. Ако е изключено директно да се свали господството на
капитала и на икономическите сили, остава възможността да се действа дисидентски. Такава е стратегията на сапатистите и на субкоманданте Маркос. Повторното завладяване или изобретяване на commons
(комунални, общи блага, пространство на общността) и организацията на автономията в биорегиона на
Чиапас са възможна илюстрация,
макар и в различен контекст, на дисидентския местен подход (20).
(4)John Stuart Mill, Principes d'economie
politique [Основи на политическата икономикя], Dalloz, Paris, 1953, p. 297.
(5) Susan Strange, Chi governa l'economia
mondiale ? Crisi dello stato e dispersione del
potere, Il Mulino, coll. ? Incontri ?, Bolognа,
1998.
(6) Дискусия по тази тема бе проведена в: La Decroissance, Lyon, n° 4, septembre
2004.
(7) Предложение, направено от сдружението Nega Watt, в което членуват около
двайсет експерти и практически участници в
контролираното търсене на енергия и в развитието на възстановими източници на енергия. Вж. www.negawatt.org/index.htm
(8) Без това да пречи да се вземат други здравословни за обществото мерки, като
облагането на финансовите операции, или налагане на максимален доход.
(9) Иван Илич смята, че някои оръдия
на труда са дружелюбни, а други не, и никога няма да бъдат такива: вж. Ivan Illich, La
Convivialite [Дружелюбието], Seuil, Paris, 1973,
с. 51.
(10) Вж. Maurizio Pallante, Un futuro
senza luce ?, Editori Riuniti, Roma 2004.
(11) Това се обсъжда съвсем сериозно от едно полутайно сдружение на елита на
планетата, групата от Билдерберг.
(12) Вж. William Stanton, The Rapid
growth of Human Population 1750-2000, Histories, Consequences, Issues, Nation by Nation,
Multi-Science Publishing, Brentwood, 2003.
(13) Вж. последната глава на Justice
sans limites, Fayard, 2003.
(14) Takis Fotopoulos, Vers une democratie
generale. Une democratie directe, economique,
ecologique et sociale (Към всеобща демокрация.
Пряка, икономическа, екологическа и социална демокрация), Seuil, 2001, p. 115.
(15) В древна Гърция естественото политическо пространство е градът, който
включва отделни квартали и махали.
(16) Пак там., с. 215.
(17) Alberto Magnaghi, Le projet local,
Mardaga, Bruxelles, 2003, p. 38.
(18) Takis Fotopoulos, цит. съч., с. 241.
(19) Raimon Pannikar, Politica e
interculturalita, L'Altrapagina, Citta di Castello,
1995, p. 22-23.
(20) Поне такъв анализ прави Густаво
Естева в Celebration of Zapatismo, Multiversity
and Citizens International, Penang, 2004.
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
!
?К ОГАТО
СЕ СПУСНЕ ЗАВЕСАТА ? ОТ
Х УАН Г ОЙТИСОЛО
Урок от мрака
Блясъкът на богохулството
К
ГИ СКАРПЕТА*
НИГА СЛЕД КНИГА творчеството на Хуан Гойтисоло
(1) се утвърждава далеч от медийната шумотевица като
едно от най-значителните в наше време. То е и от найтрудните за класификация поради своето жанрово разнообразие: романи, сред които са абсолютните шедьоври Пейзажи
след битката (1992 г.), Дълголетието на Маркс (1995 г.),
Обсада (1999 г.); малко или повече документални автобиографични разкази, сред които ще споменем забележителния Документи за самоличност (1968 г.) - ярко критическо осмисляне, напомнящо и съживяващо изтласканата надолу част от
испанската култура (нейните течения на инакомислие, премълчаваните еврейски и мюсюлмански извори), пламенно търсене на неизвестните културни взаимодействия между Европа и
арабския свят, ?ангажирани? политически свидетелства (относно окупираните палестински територии, убийственото насилие в Алжир, войната в Босна), журналистически статии по
конкретни поводи (разкриващи всеки път какво премълчава
глобализираното унифицирано мислене).
И във всичко това - няколко червени нишки: отказ от всякакъв конформизъм, от най-малката лицеприятност и ортодоксалност; неправомерност (политическа и сексуална), отстоявана и утвърждавана като принцип за вглеждане в истината; отпор срещу медийната псевдокултура и уравниловката на вкусовете, налагана от пазарната диктатура; непреклонна борба срещу идентичностното самозатваряне и логиката на прочистването; воля опитът на модерността (например, създаването на непознати досега, сложни и разтърсващи романни форми) да се обвърже с изваждането наяве и
съживяването на животрептящото от наследството на миналото (истинските днешни писатели, отбелязва с основание
Гойтисоло, са като пустинни растения - принудени да виреят
в неблагоприятни условия и да пускат корени много дълбоко, за да търсят своята храна).
В резултат, като цяло творчеството на Гойтисоло изглежда
твърде парадоксално. В него най-дръзките формални експерименти (задължителни за изкуството на романа, което се впуска
в непознати територии, вместо да се придържа до готовата представа за света) с нищо не противоречат на загрижеността за
света, на непримиримостта с проявите на несправедливост, на
бунта срещу установения порядък (който включва също оспорване на традиционните пътища на неговото изобразяване).
А ето че сега Хуан Гойтисоло публикува един кратък разказ, Когато се спусне завесата (2), който видимо е от поинтимен характер, защото започва със смъртта на неговата
съпруга Моник Ланж и с мъчителните спомени, които авторът изживява след тази загуба. Означава ли това, че на него
следва да гледаме като на по-маловажна творба в сравнение
с историческата мащабност на повечето му други книги? Разбира се, че не: това би било също толкова абсурдно, колкото
да смятаме например камерните творби на Бетовен (сонати,
пиеси за струнни квартети) за по-маловажни от големите му
симфонии... Във Франция обаче повечето коментари в печата
значително стесниха значението на книгата, свеждайки я до
условен, банално сантиментален патос.
Странна слепота. Защото ако патосът е налице (вълнуващ,
разтърсващ), то в случая той само печели от това, че е сдържан (например, целият разказ е написан в трето лице, което не
допуска разказвачът да се размеква в изповеди) и най-вече от
способността си да извлича от описваните случки оригинален
размисъл, който може да се възприема като съвременна (или
атеистична) форма на ?уроците от мрака? (в музиката) или на
?суетата? (в изобразителното изкуство), които са били така широко разпространени по времето на барока.
Кончината на любимата жена изправя героя пред неизбежността на собствената му смърт: спомените се размиват, избледняват, различните моменти се наслагват, по своята реалност сънищата се доближават до действителността, изкушението от забягването в пустинята е преодоляно,
историята в крайна сметка поглъща личната трагедия (мотивът, открит в книгата на Толстой, за стъпкания магарешки бодил в Чечения под копитата на руските бойни коне, а
днес под веригите на танковите дивизии на Путин). Така
индивидуалният траур влиза в съзвучие с констатацията за
това, че светът неизбежно е осъден на насилие, което се повтаря в историята (безкрайният низ от кланета и ?военни злини? не оставя никакво място за илюзии по отношение на
прогреса) и може би се явява човешки отзвук на едно космическо, фундаментално насилие във вселена, където всичко родено (включително звездите и галактиките) е осъдено
на унищожение.
Всичко това достига своята кулминация в диалога
на героя с един несъществуващ Бог (или по-точно съществуващ само доколкото хората вярват в него), който тук се явява
същинският принцип на разрушението: Бог, комуто нищо извратено не е чуждо и който се наслаждава на глада, геноцидите, на милионите тела, осъдени на страдание и гибел, Бог,
напомнящ с нещо за Върховното злосторно същество, за което говори Сад...
В тази книга обаче няма и капка нихилизъм. Стареещият мъж прави равносметка на своя живот, тя е нерадостна, никаква религия не го теши измамно, ала бунтарският му
дух си остава непокътнат. Нима това е дълбок песимизъм по
отношение на човешката природа? Нима това е отказ от всяка вяра в отвъдното и в ?светлото бъдеще?? Нищо не може
да попречи на Хуан Гойтисоло да си остане вечен бунтар,
именно защото той знае как да пише за това.
*Писател, автор на редица творби, сред които: Златният век на романа,
Грасе, Париж, 1996 ; Заради удоволствието, Галимар, Париж, 1998 ; Вариации на тема еротизъм, Декарт и Сие, Париж, 2004
(1) Испански писател, роден през 1931 г. в Барселона. Живее в Маракеш и Париж.
(2) Хуан Гойтисоло, Когато се спусне завесата, (превод от испански
Aлин Шулман), Файар, Париж, 151 с., 13 евро.
НОВАТА КНИГА НА ХУАН ГОЙТИСОЛО КОГАТО
СЕ СПУСНЕ ЗАВЕСАТА ПОРОДИ ВЪВ ФРАНЦИЯ ЕДИНСТВЕНО
ПРЕТУПАНИ КОМЕНТАРИ, ПРИПИСВАЩИ Й
САНТИМЕНТАЛИЗЪМ, КАКЪВТО ВСЪЩНОСТ Й Е ДЪЛБОКО
чУЖД. ИЛИ ЗА НЕЯ ПРОСТО НЕ СЕ ГОВОРИ. ОФИЦИАЛНАТА
КРИТИКА СЕ ОКАЗА УчУВАЩО СЛЯПА ЗА ЕДНА ОТ НАЙХУБАВИТЕ КНИГИ НА ЕСЕННИЯ СЕЗОН. ЗАТОВА НИЕ
ПОДГОТВИХМЕ ТАЗИ СТРАНИЦА: ГИ СКАРПЕТА ПРЕДСТАВЯ
ТВОРБАТА В КОНТЕКСТА НА ЦЯЛОСТНОТО ТВОРчЕСТВО НА
ПИСАТЕЛЯ; МИЛАН КУНДЕРА СПОДЕЛЯ СВОЯТА
ЕСТЕТИчЕСКА И ЕТИчЕСКА СОЛИДАРНОСТ, А САМИЯТ ХУАН
ГОЙТИСОЛО КОМЕНТИРА СВОЯ РАЗКАЗ.
Sebastien Stoskopff, The Great Vanity, 1641
Краят на един етап
К
ХУАН ГОЙТИСОЛО
огато се спусне завесата е ?автобиографична фикция?.
Проникне ли в романа животът на автора, той се превръща в литература и следва да се възприема като такава. Тук откриваме множество биографични елементи, но те са
втъкани с оглед на изискванията на измислицата. Разбира се,
не съм разговарял с Мефистофел, нито с Демиурга, нито с Господ... В началото на работата си над Когато се спусне завесата нямах усещане за много горчилка, макар че писането ми
отне шест години. Намирам, че в крайна сметка в този текст
има голяма доза трезвомислие.
Романът се стреми към трудно постижимото равновесие
между поезия и интрига. В процеса на кристализация романът
може да се превърне в поема, в проза или в обикновен филмов
сценарий. Има романи, писани за екранизация, това са просто
повествователни нишки. Но романите, от които се интересувам, могат да се избистрят, да достигнат една концентрирана
прозодия, словесна музика, изящество на езика, т. е. нещо, което вече не е просто повествователна нишка. Обаче трябва да се
постигне равновесие, а това не е лесна работа. Различните части или глави на тази книга могат да се четат независимо една от
друга. Нишката все пак си съществува. Има логика на аргументацията, която преминава през целия разказ.
Някои автори пишат, за да се продават, други искат да
бъдат четени. Ще ми се да имам колкото се може повече читатели, които ме препрочитат. В Когато се спусне завесата образът на посърналия магарешки бодил, стъпкан в Чечения от ботушите на руските войници, от ботушите на царя,
на Елцин, а сега и на Путин е една от ръководните нишки на
интригата - абсурдно повторение на човешкото варварство.
Между прогреса на обществото и наследството на животинската ни обремененост, превес понякога взема второто. В това
отношение нещата не са се променили особено. Жестокостите
на Испанската гражданска война се вършат във всички граждански войни. И се питам с какво човечеството е станало подобро. Не е ли по-точно да говорим за ?безчовечие??
Истинското ангажиране на твореца е свързано със собствения му език. Може да има ?гнусни творци?, например испанският писател Франциско де Кеведо (1580-1645), въплъщение на съвършения мръсник. Мразел жените, ненавиждал хомосексуалистите, евреите, чернокожите, маврите; биел се в гърдите, че е патриот до мозъка на костите, докато един ден не се
разбрало, че е платен агент на френското посолство, чист подлец... Но бил гениален поет.
Моята ангажираност винаги е била насочена към думите:
стремя се да предложа нов почерк, различен от съществувалия в момента, когато съм започнал да творя. Ангажирал съм
се също така и с граждански каузи. Първо срещу франкизма, а
днес срещу проявите на национализъм и фундаментализъм, в
това число и фундаментализма на технонауката, който за мен
е един от най-опасните.
Дезертирали спомени
Е
МИЛАН КУНДЕРА*
дин застаряващ човек току-що е овдовял. За характера и
живота му научаваме малко. Няма story. Единственият
сюжет на книгата е новият период в живота му, в който
навлиза изведнъж; когато жена му е била до него, тя е била и
пред него, открояваща се на хоризонта на времето му; сега
хоризонтът е пуст; и това е нещо ново: перспективата се е променила, и то безспорно завинаги.
Когато се спусне завесата съдържа трийсет и осем кратки глави (от по две-три страници), където авторът се вглежда
от различни гледни точки в новата ситуация и се пита с учудване: какво стана със спомените? Какво стана с паметта? Какво стана с времето? Спомените. Та нали сега настъпва славният им част? Та нали те трябва да заемат мястото на покойната? Да утешат с красивата си меланхолия този човек? От
всички тези клишета и помен не е останало. Във всеки нов период от живота си навлизаме с вързани очи. Животът никога
няма да прилича на това, което сме очаквали от него.
В първата глава мъжът мисли цяла нощ за покойницата.
Смутен е от факта, че в същото време паметта пълни главата
му със стари глуповати куплети - франкистки песнички от младежките му години, когато още не я е познавал. Защо, защо?
Толкова ли е глупава тази памет, толкова ли е пошла? Или
може би му се подиграва? Друг път отново се мъчи да възкреси нейния образ; успява да си припомни всички пейзажи, които са видели навремето заедно, но тя никога не се появява,
дори и мимолетно.
Това подло дезертиране на спомените му позволява да
види конкретно какво всъщност представлява паметта. Погледне ли назад, животът му изглежда несвързан: вижда
само откъслечни неща, отделни или несъстоятелни части, начални щрихи на някоя жизнена възможност, хаотично редуване на образи... Стремежът му да обвърже
разпокъсаните събития предполага да извърши измамна
подмяна, която може да заблуди другите, но не и него.
(Всъщност, нали това се нарича ?биография?? Мнима логика, налагана на ?хаотична непоследователност от образи и
картини??)
В тази нова перспектива миналото изглежда съвършено
нереално. А бъдещето? Ето нещо очевидно, за което преди
не е мислил: в бъдещето, разбира се, няма нищо реално.
Сеща се за баща си: построил с много любов къща за синовете си, в която те така и никога не живели; с много преданост ги подготвил за едно бъдеще, което така и не настъпило.
Така минало и бъдеще неусетно се отдалечават от него, а
представата за времето се променя: разхожда се в марокански
град, държи дете за ръка и с изненада чувства как му става
леко и весело, лишен от минало, подобно на детето, което
го води..., и нищо извън тази разходка няма значение...,
всичко се съсредоточва в настоящето и свършва с него... И
ето че в това съществуване, сведено до тясната ниша на настоящето, той открива изненадващо щастие, което никога преди това не е нито изпитвал, нито очаквал.
След тези наблюдения върху времето човек може да разбере какво му казва Господ: Макар да си заченат от капка
сперма, а аз да съм изфабрикуван от спекулации и църковни събори, между нас има нещо общо и то е най-важното
- несъществуването... Бог ли? Да, онзи, когото възрастният
мъж измисля за собствена употреба и с когото води нескончаеми разговори. Въпросният Бог не съществува и тъкмо затуй
богохулства - неистово, величествено и красиво, колкото своенравно, толкова и прозорливо - истински божествени богохулства, които ме изпълват с възхита.
В един от своите разкази този Бог припомня на възрастния мъж за посещението му в Чечения; било по времето, когато руснаците започнаха да изтребват чеченците, за да отбележат края на комунизма. Мъжът носел в багажа си Хаджи Мурат на Толстой, роман, разказващ за кланетата, които същите руснаци са извършвали в същата Чечения преди около сто
и петдесет години. Любопитното е, че и аз, подобно на възрастния човек на Гойтисоло, препрочетох по същото време Хаджи Мурат и си спомням за нещо, което тогава ме изуми:
независимо че всички коментираха възбудено кланетата в Чечения, не чух никой - нито журналист, нито писател, нито политически ръководител - да спомене книгата на Толстой, да се
сети за нея. Всички бяха потресени от скандалните погроми,
никой - от повтарящия се погром. Само богохулстващият Господ на Гойтисоло го е разбрал: Кажи ми: какво се е променило на тази Земя, която аз според легендата съм сътворил за седмица? За какво трябва излишно да продължава
този фарс? Защо хората упорито продължават да се възпроизвеждат?
Скандалното повторение винаги бива милостиво заличавано от скандалната забрава. Забравата, тази бездънна пропаст,
в която се спотайва споменът; всеки спомен; бил той за за
любима жена или за велик роман, или пък за някой геноцид.
* Писател, последната му книга е Завесата, изд. Галимар, Париж, 2005
БЛАГОДАРИМ НА ХУДОЖНИЦИТЕ, КОИТО
СПЕЦИАЛНО НИ ПРЕДОСТАВИХА СВОИ РЕПРОДУКЦИИ ЗА ТОЗИ БРОЙ.
АСАТАРИ РАШИД, живее и работи в Джакарта и на остров Бали. Учила е живопис в Университета в Минесота и в Кралския колеж в Лондон.
Корените на творбите й са традиоционното изкуство на остров Ява.
ПИНТОР СИРАИТ e роден в Германия, но aтелието му е на остров Бали. Работи с големите
архитекти, последният му проект е декорацията на новото летище в Сингапур - Чанги. През
2004 г. изработва голяма скулптура от желязо и
никел за биеналето в Корея.
!
ПОЛОВИ, РАСОВИ И КЛАСОВИ ОТНОШЕНИЯ
Откъде водят началото
си масовите убийства
Тукашни и тамошни жени
ДОМИНИК ВИДАЛ
Н
спира се на бездушието на вътрешните и външните свидетели, в частност на великите сили; анализира процесите на вземане на решения, показва комбинацията между ?върховете? и ?низините?, както и между официалните
и неофициалните убийци...
Особено тревожна е петата глава, посветена на ?главозамайването? на варварщината. След като говори за решаващата роля на
безнаказаността, на подчиняването на заповедите и на съобразяването с групата, Семлен
разглежда тезата на Хана Арент за баналността на злото, преди да се потопи в тайните
кътчета на човешката душа. Ами ако към усещането за всесилие, което масовите убийци
изпитват, се добави насладата да изтребват
жестоко? Ами ако плюс това унищожаването
на телата на жертвите свежда последните до
животински останки, както сеещите омраза
твърде често гледат на своите плячки...
?Баналност на доброто, баналност на злото?: Мишел Терещенко е избрал това подзаглавие за своята книга, която е по-скоро философска и психологическа (3). Той разглежда
последователно емблематичните фигури на
?деструктивността, пасивността и отчуждението?, после се спира на случаите, олицетворяващи ?алтруизма и самообладанието? - например Франц Щангъл, началника на концлагера
в Треблинка, и Андре Трокме, пастор в Шамбон-сюр-Линьон - селцето в Оверн, което укрива близо пет хиляди евреи. Авторът отбелязва, че не е необходимо човек да бъде чудовище, за да отнема живота на хората, нито светец, за да ги спасява. В това отношение е особено ужасяващо описанието на експеримента,
проведен през 1971 г. в мнимия затвор Станфорд...
Като допълнение към тези изследвания
препоръчваме интересната книга Клането като историческа тема (4). Този колективен
труд, ръководен от Давид Ел Кенц, се определя като историческа антология. Освен студиите върху съвременните геноциди, непосветеният читател ще се впечатли най-вече от
главите, посветени на Античността и Ренесанса. По отношение на крайните прояви на насилие гръцката демокрация например по нищо не отстъпва на колониалните или тоталитарните режими от ХIХ и ХХ в.
С
З АБЕЖКИТЕ
КРИСТОФ ВАРНИ
М А Р И В И Й О -Ш О В Е , С О Л Е И , П А Р И Ж , 2005, 383
секи роман разказва някаква история. Но той преди всичко има своя
история. Историята на този роман е
трагична като шейсетте години на ХХ в., времето на Дювалие, което се оказва пагубно за
хаитянското общество. Историята на романа
е свързана с неговото разпространение. Мари Вийо-Шове публикува книгата си в издателство Галимар през 1968 г. Това е яростна
критика на чудовищата и чудовищността, раждана от един жесток режим. Семейството на
авторката сериозно се безпокои. Политическата полиция е надушила следата. Съпругът
й изкупува всички екземпляри, доставени в
Порт-о-Пренс, а в крайна сметка и целия склад
на Галимар в Париж. Книгата се разпространява само тайно. Авторката приема това потулване, но няма да прости на семейството си.
Няколко години по-късно се установява в Съединените щати и продължава да пише романи. Книгата вижда отново бял свят през 2005
г.
Всъщност става дума за три романа. Последният описва почти сюрреалистично просяците, скитниците, тоест низвергнатите и тяхната подвластност на духовете и на залъгващия глада ром. Другите два ни потопяват в
?истинското? общество, това, което наистина
е от значение, макар да е проядено от предразсъдъци - толкова дълбоко вкоренени, че го
задушават безнадеждно. На първо място е манията по отношение на цвета на кожата. Щом
като всеки е потомък на чернокож роб, каква
е гаранцията (а колко страх берат близките при
раждането, пък и след това!), че едно добре
възпитано и уважавано мулатско семейство
няма да роди някое катраненочерно негърче?
Клер е стара мома, но още не е стара. Само че за беля е прекалено черна. Възпитана е
буржоазно, има добри обноски, но си позволява непристойни, неизречени на глас мисли
- еретични или просто неприемливи за порядъчната среда, от която произхожда. Минала
е вече възрастта да обича, да бъде обичана.
Тя посвещава силите, таланта си - нещо средно между гениалност и невроза, - за да наблюдава своята гнила среда, да подкрепя едни, да заговорничи срещу други. Тя е част от
този отровен климат. Измяна, мекушавост,
подлост: пред нас се разкрива изисканото общество, както и другото, на бродягите, гото-
ните не е променил нищо по същество, и трудът си остава основният залог за мъжкото
господство: половото разделение на труда отрежда на мъжете ?продуктивната?, добре платена и престижна работа, докато за жените остава ?репродуктивната?, зле платена и непризната работа. Този феминистко-материалистически подход, описан от Кристин Делфи във
връзка с марксизма - незавършен материализъм, разглеждащ само капиталистическите отношения на господство, - се стреми да
разглежда целокупно половите, расовите и
класовите социални отношения.
В тази перспектива Паола Табе изследва въз
основа главно на африкански анкети женската
сексуалност (2), както и ?социалното управление на родилната дейност? (3) Според тази етноложка слабият достъп на жените до икономическите средства, липсата на полово възпитание и насилието, на което биват подлагани
превръщат женската сексуалност в услуги, разменяни с мъжете не срещу други ?полови услуги?, а срещу материално или символично възнаграждение (пари, социално издигане и т. н.).
Формите на този обмен са различни.
Възнагражденията са малко или повече специфични; половите услуги могат да се обвържат
с домакински такива, или с психическа и социална подкрепа. Цената на услугата не винаги е определяна и пряко изисквана от жените:
това могат да бъдат подаръци, парични суми,
давани на роднините и т.н. Тези различни форми на размяна са свързани със също толкова
различни социални санкции. При всички случаи обаче размяната тук е асиметрична: Паола
Табе говори за икономико-сексуална верига,
която се простира от проституцията до брака.
(1) Маргарет Маруани (под ръководството на),
Жени, полова принадлежност и общество. ?Степента
на познание?, Ла Декуверт, Париж, 2005, 479 с., 25 евро.
(2) Паола Табе, Голямото изнудване. Половият
живот на жените и икономико-сексуалната размяна,
Арматан, кол. ? Библиотек дю феминисм?, Париж, 2004,
207 с., 19.50 евро.
(3) ? Естествена плодовитост, насилствено възпроизводство?, в Социалната организация и половото
неравенство. Инструменти и тела, Арматан, кол. ? Библиотек дю феминисм?, Париж, 2000.
НА КОНФОРМИЗМА
Ярки оранжеви прожектори към Украйна
Кървава параноя
ГНЯВ И ЛУДОСТ,
2005
ЛЮСИ БАРЖЕЛ
тепента на познание е книга, която
под научната редакция на Маргарет Маруани анализира социалните
промени, настъпили във всички области от живота на жените (?тяло?, ?семейство?, ?пазар на
труда?, ?власт, политика, способности за мобилизация?), предлага обзор на нашите познания и разглежда въпроси на междуполовото
различие, поставяни днес от социалните науки
(1).
Петдесет и седемте автор(к)и подчертават
и нерешените проблеми. Необходимо е да се
събират нови сведения, да се правят статистики по полове, да се преосмислят аналитичните
инструменти: именно на това се спира Мариз
Жаспар във връзка с насилието над жените. Вече не можем да се задоволяваме, както до 2002
г., със сведения от съдилищата; съставянето на
общи анкети позволява да се правят разграничения между различните видове насилие: между семейна свада и семейно насилие, изнасилване и полова агресия, полово и морално насилие - политическите последици от предложените дефиниции са очевидни. Остават неизследвани редица едва очертани области, които
досега са били прикривани от ?очевидността?
на различието между половете. Така например,
според Кристиан Бодло и Роже Естабле включването на женската професия в изследването
на социалната подвижност, на самоубийството, на социалните класи води до ?основно преразглеждане? на тези фундаментални за социологията въпроси.
Степента на познание не е просто сборник с данни за жените и половата неравнопоставеност. Повечето от позициите на автор(к)ите, пише Маргарет Маруани, позволяват да доловим интелектуалните,
епистемологическите и политическите залози на проблематиките, свързани с различието между половете.
Според Франсоаз Еритие междуполовото
различие е плод на социална организация, но
тя има своите биологични основания, произтичащи от ролята на жените и мъжете в половия живот и възпроизвеждането, както и от
свързаната с това диференцирана представа за
едните и другите. Тук основният политически
въпрос при жените е контролът на родилната
дейност (противозачатъчни средства, аборти).
Според Даниела Кергоа въпросният контрол на родилната дейност от страна на же-
ХАИТИ ОТ ВРЕМЕТО НА ДЮВАЛИЕ
В
НОЕМВРИ
ЧОВЕШКИ, ТВЪРДЕ ЧОВЕШКИ
а френски език има вече
стотици книги за геноцида на евреите, десетки книги за избиването на арменците или на тутсите в Руанда. По-редки са сравнителните изследвания
върху мащабните унищожения на хора в хода на историята дори само през ХХ в. Наистина, подобен подход предполага едновременно солиден напречен разрез на всички масови кланета и задълбочено познаване на повечето от тях.
Жак Семлен, професор във Висшето училище за политически науки и старши научен
сътрудник в Центъра за международни проучвания и изследвания, притежава и двете качества. Освен това той е твърдо решен да сътрудничи в създаването на международна енциклопедия на масовите убийства и геноцидите. Затова новата му книга (1) е едно от найбогатите, най-оригиналните и в същото време най-достъпни изследвания по въпроса, фундаментален за всеки, който иска да си обясни
не само кланетата, но и да разбере ?човеказвяр?.
Читателите на Монд дипломатик вече
познават подхода на Семлен (2): като учен той
отхвърля както понятието за неповторимост
(например, при Ели Визел, който принципно
смята юдеоцида Шоа за несравнимо с нищо
явление), така и това за еднаквост (в своята
Черна книга на комунизма Стефан Куртоа
се опита да постави знак за равенство между
ГУЛаг и избиването на евреите). За да се сложи край на споровете - политически и научни
- относно определението за геноцид, той предлага да се вземат пред вид всички масови кланета, без предварително да се казва кое от
тях има характер на геноцид.
Най-важното в труда на Семлен са обаче
не теоретичните разсъждения, изложени в
шеста глава, а тяхното разработване и онагледяване в предишните пет глави на книгата.
Като сравнява главно нацизма, югославските
войни и Руанда, той успява да посочи общите
черти на масовото унищожаване на хора, без
обаче да пренебрегва спецификата на всеки отделен случай. Тук не можем да се спрем на
начина, по който той всеобхватно разглежда
ролята на идеологиите и на големите митове,
на медиите и на религиите. Авторът осмисля
функцията на омразата, но и на страха, които
умишлено се разпалват от подстрекателите;
* ЛЮБОВ,
МОНД дипломатик -
С .,
23
ЕВРО.
ви на всичко, за да умилостивят ?чиченцата
макути (1)?. Канят на гости началника на милицията, който е убил един от своите близки;
предлагат му младо момиче, любезничат с него. Обаче цялата система от спокойни и неизменни привидности, основаваща се на безмилостна класова борба, рухва изведнъж. Започва война на цветовете. Цветовете на кожата.
Дори и най-фанатичните привърженици на
чернокожите мечтаят за светлокожа жена.
Реваншизъм, всеобщ разпад, некомпетентност, изтичане на мозъци, липса на инициативност. Остава само грубата сила - единствен лост на властта в един провинциален град.
Властта? Домогването до нея е вече гаранция
за злоупотребата с нея. За вършенето на безчинства. Знатните семейства на метиси бият
чернокожите си прислужници, макутите гонят
и убиват всеки, който им се съпротивлява. За
преуспелите няма излишно насилие; за буржоазията всички подлости и компромиси са приемливи. Герои има, но те не се съпротивляват:
те са поети и не живеят на земята. Всички са
оплювани, хулени, ненавиждани - подлеци, изменници, убийци, касапи или бакали. Героинята разнищва отвсякъде деградацията, на която
е свидетел. Светът, който описва Клер, най-после се раздвижва. За най-лошото. Безскрупулната експлоатация бива заменена с кървав произвол. Всеки се нагажда някак-си. Всеки герой
намира решение за себе си. Търговецът, рентиерът, чужденецът, лекарят, чиновникът, работникът, свещеникът - всеки съумява що-годе да намери думи да скрие страха или срама.
Рядко толкова интересни истории са навлизали с такава дълбочина в същността на едно общество. На цялото общество, но преди
всичко на групите, които обсебиха в своя полза хаитянската революция. Мари Вийо-Шове
ги познава добре. И не прикрива нищо. Преиздаденият след 37 години роман е нещо повече от превъзходно разказана история. Една
болезнено съвременна трилогия. Хаити и неговите вечни Любов, гняв и лудост.
(1) Доброволни милиционерски отряди, на които
се е опирал режимът на диктатора Дювалие през 60-те
години на ХХ в.
В
ЖИЛ БОМОН
момент, в който ?оранжевата революция? изпада в криза, хвалбите по неин
адрес не секват: цяла поредица публикации и предавания открива дълго време непознатата Украйна. Най-забележителното в
случая е единомислието по въпроса: смята се,
че преминаването на тази страна към евроатлантическия свят представлява (или би представлявало) съществен исторически обрат,
позволяващ напредъка на демокрацията в бившия Съветски съюз, въпреки враждебното отношение на Русия и ... на половината украинци, които не гласуваха както трябва, т. е. за
президента Виктор Юшченко, казва прозападният либерал. Три неотдавнашни публикации във Франция свидетелстват за това залитане.
Френският журналист Ален Гиймол описва отвътре оранжевото движение, като проследява фактите отблизо и богато документирано (1). Подобно на други коментатори и
той отхвърля идеята за манипулиране от
страна на Съединените щати, която според
него се разпространява и от Льо Монд дипломатик (2). От неговите думи излиза, че
усилията на американските фондациите и
неправителствени организации са насочени
към полагане на основите на една демократична култура.
Впрочем авторът споменава за приемствеността между сегашното и някогашните
украински движения за национална съпротива срещу съветския режим. На тази тема
се спира и друг радетел на ?оранжевата революция? - Етиен Тевнен (3). Този автор
очертава, от една страна, кошмарна картина на съветското минало, а от друга, възхвалява националната съпротива и борбите й на два фронта (против нацистите и Съветите) по време на Втората световна война. Това е типичен случай на твърде разпространения днес нов прочит на историята,
реабилитиращ национализма на Организацията на украинските националисти (ОУН)
(4) и на Униатската Гръко-католическа църква (5), които по този начин биват изчистени от обвиненията в ?колаборационизъм с
нацистка Германия?, разпространявани не
само от съветската пропаганда, но и от някои западни историци.
Свидетелството на журналиста Брюно Каден (6), който топло приветства освобождението на Украйна от многовековното потисничество и от руския вампир, държи обаче
да напомни за участието на членовете на ОУН
в геноцида на евреите. Както гореспоменатите книги, той също подхваща тезата, че гладът през 1932-1933 г. е дело на програмирания от Сталин геноцид на украинците.
ЕДНА ЧЕТВЪРТА КНИГА ОТ ФРЕНСКИ АВТОР, която също симпатизира на революцията, отчита обаче комплексността на
Украйна. Под ръководството на географа Жил
Льопезан международен и интердисциплинарен екип се опитва да очертае една територия, свързана с множество представи, реалностите на едно многоезично общество - от
съветско време до днес, - като държи сметка
за историята, за ролята на православните църкви и на залозите за Европа от преобразяването на Украйна (7).
Кога ще видим най-сетне книга, която реално взема пред вид другите Украйни, за които в нашите медии не се говори, социалните
и регионални реалности в тази многолика
страна, различните гледища, които се излагат там по въпроси на историята, на връзките
с Русия, на възгледите за демокрация и техните приложения?
(1) Ален Гиймол, Кирило Хорижни, Дори снегът
беше оранжев. Украинската революция, Ле Пти Матен,
Париж, 2005, 173 с., 17 евро.
(2) Вж. Режи Жанте и Лоран Руи, ?В сянката на
?спонтанните революции? ?, Льо Монд Дипломатик, януари 2005.
(3) Етиен Тевнен, Украинският залог. Какво показва оранжевата революция, Изд. CLD, Тур, 2005, 214
с., 20 евро.
(4) Основана от Йевхен Коновалец, бивш другар
по оръжие на националистичния лидер по време на гражданската война Симон Петлюра. След неговото убийство
през 1938 г., дело на сталински агент, поста му наследява
до 1941 г. Степан Бандера. ОУН е била добре разпространена в Галиция, полска област до 1939 г.
(5) Тази Църква се е установила в западната част
на Украйна. Тя принадлежи към Ватикана и е твърде малочислена в сравнение с православните църкви. Неотдавна
премести седалището си от Лвив (Лвов, Галиция) в Киев,
което може да се смята за официално политическо признание и успех за Ватикана в усилията му за ?повторно
покръстване? на Източна Европа.
(6) Брюно Каден, Украйна в революции, ЖакобДюверне, Париж, 2005, 216 с., 19 евро.
(7) Жил Льопезан (под ръководството на), Украйна в нова Европа, Изд. CNRS, Париж, 2004, 199 с., 20 евро.
НОЕМВРИ
2005 - МОНД дипломатик
!
Курс към намаляване на растежа
ДОКАТО 20% ОТ НАСЕЛЕНИЕТО НА ЗЕМЯТА ПОЛЗВА 80% ОТ НЕЙНИТЕ
РЕСУРСИ, СВРЪХПОТРЕБЛЕНИЕТО НА ЕДНИ ВОДИ ДО НЕДОСТАТЪчНО ПОТРЕБЛЕНИЕ ЗА ДРУГИ. КРАЙНО НАЛОЖИТЕЛНО Е ДА ИЗГРАЖДАМЕ ВЕчЕ ОБЩЕСТВА, ЗАГРИЖЕНИ ДА НАМАЛЯВАТ РАСТЕЖА, ЗАЛАГАЩИ НА КАчЕСТВОТО, А НЕ НА КОЛИчЕСТВОТО.
С
ВЕНСАН ШЕНЕ*
петролната и водната
криза западноевропейската убеденост, че световният растеж и икономическото развитие са
безгранични, бележи невероятно отстъпление както в човешки, така и в
социален план. Произтичащата от
това криза с опазване на околната
среда е само един конкретен резултат. Трябва да припомним, че в нашия ограничен откъм ресурси свят
20% от световното население - това
на богатите страни, използва 80% от
природните ресурси на планетата.
Така свръхпотреблението при едните се оказва в ущърб на другите и
на първо място ощетява най-слабите.
Разбира се, това не означава, че
сред свръхпотребяващите страни
няма хора, чието потребление е помалко от необходимото за тях. И обратното, известно е, че сред населението на бедните страни съществуват социални слоеве, които са достигнали начина на живот на потребителските общества. Но идеологията на икономическия растеж е не
само опасна за планетата - тя представлява много силна проява на социална регресия.
Истина е, че отхвърлянето на
потребителското или на технологично-научното общество не представлява отхвърляне нито на потреблението, нито на науката като такива,
а отричане на едно общество, което
подменя ценностите. Потреблението се възприема самоцелно, а не като средство. И науката вече не почива на съмнението, а се превръща
във вяра. Живеем в състояние на
постоянна профанация на сакралното, т.е. на ценности като споделяне
с ближния, търпимост и приятелство, и на сакрализиране на профанното: техниката, потреблението и
парите. Мислим, че сме възпитани
в духа на религиите, а несъзнателно
скъсяваме разстоянието между сакралното и профанното. Живеем в
общества на неосъзната религиозност.
Така например предлаганите от
правителствата решения се основават на абсолютната вяра във всемогъществото на технологиите и науката, които ще предотвратят екологическия апокалипсис. Очаква се
например да се изобрети воден двигател, което си е истинско предизвикателство към законите на физиката. Реакторът на базата на ядреното сливане (International Thermonuclear Experimental Reactor, ITER),
Прометеева мечта за създаване на
слънце на Земята, се приветства от
*Главен редактор на вестник Ла Декроасанс
цялата политическа класа. С други
думи, възникнат ли проблеми, които по своята същност са политически, културни, философски или духовни, ние се надпреварваме да предложим за тях технически решения.
Но този спринт напред, характерен
за състоянията на растеж, само
утежнява положението. Що се отнася до етичните или ?зелени? паравани, особено добре приети в системата ни на комуникация, те в крайна сметка неизбежно се превръщат
в най-добрата гаранция за дълготрайността на самата система, предпазвайки я от истинските обвинения.
Поставяйки технологичните и научните решения на полагащото им се
второстепенно място, ?поносимото
намаляване на растежа? поражда
политическия въпрос за споделянето с ближния и въздържаността. То
ни извежда отново на полето на мисълта.
Това понятие ни задължава да
излезем от блинарната мисловна
система, налагана от телевизията.
Но изграждането на комплексна и
нюансирана концепция изисква време. Триполюсните равновесни системи например - две противоположни точки и една точка на равновесие, ценностните системи, чрез които се преценяват степените на важност на елементите, без те да се противопоставят един на друг, не могат да се съгласуват с форматирането на мисълта, налагано от телевизията и скоростните медии.
А то е особено крещящо в ситуация на намаляване на растежа. В
своя библейски смисъл бедният човек е бил способен на въздържание,
на ограничаване на нуждите си, което го е извисявало. Днес за нас съществува само бедност, синоним на
мизерия, противопоставена на богатството. Ако успеем да се измъкнем от този двойствен ад, ще видим,
че именно богатството поражда мизерия, че те са свързани и трябва да
се борим и срещу двете. Напредъкът не се състои в преследване на
богатството с цел победа над мизерията, а в търсене на равновесие и в
релативизиране на материалното.
Намаляването на растежа е дума-снаряд, тя е част от процеса на
възстановяване на способността ни
да казваме ?не? и от разбирането, че
противовесът на властта не се намира извън демокрацията, а в сърцето й - един от нейните главни компоненти (1).
Намаляването на растежа не е
обратното на растежа. Можем да го
сравним с диета, спазвана от цяла
общност. Целта, разбира се, не е да
развием рахит, а да се върнем към
нормалното тегло. Да ?отслабнем за
красота?, за да можем да живеем
СЪДЪРЖАНИЕ
Choeun Rithy, Khmer Identity and Globalisation 2003
добре и да възвърнем надеждата си,
че можем да си осигурим бъдеще,
което си струва да изживеем и найвече, което искаме да изживеем. В
този смисъл да отслабнем, означава ?да се разтоварим? интелектуално от идеологията на икономическия растеж и неговите защитни системи. Да деколонизираме въображението си, както казва Серж Латуш.
За повечето хора автомобилът
и мобилният телефон изглеждат необходими предмети. Понякога ни се
струват също толкова естествени,
колкото и дърветата. Но обществото на предметите е маргинално явление както във времеви, така и в
пространствен аспект, а автомобилът например е навлязъл в живота
на богатите общества едва преди
петдесет години. Ала този маргинален начин на живот упражнява непоносим натиск над планетата. Той
не само води до изчерпване на природните ресурси и замърсяване на
околната среда, но и държи в своеобразно икономическо полуробство
жителите на останалата част на света. Всички общества, които са се оставили да ги примамят в тази задънена улица, без да реагират навреме, са се провалили, унищожавайки
и своята околна среда (2).
Въпреки че трябва спешно да се
реагира, привържениците на забавения растеж не разполагат със ?система-ключ? и не желаят да измислят такава. И все пак съществуват
СТРАНИЦА 1
СТРАНИЦА 10
СТРАНИЦА 2
СТРАНИЦА 11
Контрол над Интернет ОТ ИГНАСИО РАМОНЕ
Да се премахне бедността ОТ РИКАРДО ПЕТРЕЛА
СТРАНИЦА 3
Българската бедност ОТ ЮРИЙ БОРИСОВ
СТРАНИЦИ 4-5
Индустриално корабокрушение на търговския флот ОТ ФРАНСОА РЮФЕН
СТРАНИЦА 6
Един прекалено върховен съд в САЩ ОТ ДАН ЛЕЙЗЪР
СТРАНИЦА 7
Китайците стъпват в Япония ОТ ОДАЙРА НАМИХЕЙ
СТРАНИЦИ 8-9
Още един поглед върху употребата на преврата в Мавритания
ОТ МОХАММАД -МАХМУД У ЛД М ОХАМАДУ
много предложения, както например
създаването на ?максимално приемлив доход? (МПД), който може да
се равнява например на тройния
размер на минималната работна
заплата, развитие на екологично земеделие, връщане на заводите по
местата им, т.е. взимане на решение
за производство и потребление на
място, с което ще се ограничи замърсяването при транспортирането
и най-вече ще се придаде обществен и културен смисъл на продукта.
Може да бъде наложено повишаване на митническите такси, за да се
намалят потоците стоки от внос и
износ; а постепенното увеличаване
на акцизите върху горивата също ще
бъде необходимо, за да се постигне
тази цел. Като средство бихме посочили и намаляването на индустриализацията за сметка на икономика, основаваща се на малки производствени единици, скъсване с правилото ?всеки с автомобил? и с начина на живот, свързан с него (като
се вземат предварително мерки за
предотвратяване на социалните последици от затваряне на индустриалните предприятия, които участват в
автомобилостроенето), унищожаване на ядреното производство за
граждански и военни цели, нови
принципи за благоустройство на територията, при което се изключват
мегаполисите, а населението се разпределя равномерно по цялата територия и пр.
В широк мащаб можем да при-
Африканските маски на г-н Тони Блеър ОТ ДЕМБА МУСА ДЕМБЕЛЕ
Защо бивша Югославия стана територия на ?сблъсък на цивилизациите?, а България - не ОТ ВАСИЛ ПРОДАНОВ
СТРАНИЦА 12
Убит ли е бил Ясер Арафат ОТ АМНОН КАПЕЛЮК
СТРАНИЦА 13
Малки игрички за сметка на работниците ОТ БЕРНАР КАСЕН
СТРАНИЦА 14-15
В Боливия има мощно, но разпокъсано социално движение ОТ МОРИС ЛЬОМОАН
СТРАНИЦА 16-17
Десет прожектора върху руското общество ОТ КАРИН КЛЕМАН И ДЕНИ ПАЙАР
СТРАНИЦА 18
Москва закъсва с международната си стратегия от Лоран Рюкер
СТРАНИЦИ 20-23
емем, че се насочваме към икономически модел, включващ три равнища. Първото отговаря на икономика, насочена към микропазара,
при която се избягват всякакви процеси на концентрация (така ще се
сложи край на системата на безмитните зони и на хипермаркетите). Да
се създаде ?икономика на пазарите?,
а не ?пазарна икономика?. Всеки селски стопанин, търговец или занаятчия да бъде собственик на своите
оръдия на труда и да няма право да
притежава повече. Той ще решава
задължително сам каква дейност ще
развива в зависимост от клиентелата си, като при по-големите предприятия ще се осъществява управление на кооперативен принцип.
Второто равнище ще включва
производството на стоки и оборудване от първа необходимост, за което са нужни големи инвестиции и
тук може да се допусне смесване на
частни и държавни капитали, чийто
контрол ще бъде поверен на политическата класа. И накрая третото
равнище - то ще включва основни
обществени услуги, които не подлежат на приватизиране: водоснабдяване, електроснабдяване, образование и култура, обществен транспорт,
здравеопазване, обществена сигурност.
Тази утопична перспектива налага да изоставим концепцията за
един свят на неограничените възможности. На един първи, задължителен етап, трябва да се реабилитира необходимостта от закона в качеството му на структуриращ принцип, който определя границите и
позволява на демокрацията да се наложи срещу диктатурата на парите.
Поведението на колективно самоограничаване се противопоставя радикално на ултралибералния модел,
който се стреми да превърне закона
в най-обикновен стопански договор,
чиято цел е да подтиква към крайности.
Освобождаването на доминиращите медии от опеката на мултинационалните компании е приоритет.
Очевидно е, че е невъзможно от съвременната медийна система да се роди общество на намаляване на растежа, тъй като тя прилича по-скоро
на система за видиотяване, отколкото на средство за информация и развитие на критическото мислене.
В рамките на определен политически подход ще се появи необходимост от връзка между индивидуалния избор и дадена колективна организация. Ако това не стане, ще трябва да се задоволим с индивидуални
волунтаристки акции, които сами по
себе си са достойни за уважение, но
няма да могат да спрат окончателно
валяка на потребителското общество. Забавеното развитие предлага
разнообразни полета на действие.
(1) Повече от хиляда души, голяма част
от които са младежи, участваха в марша за
намаляване на развитието от 6 юни до 3 юли
2005 г.
(2) Вж. Franz J.Broswinner, Ecocide. Une
breve histoire de l'extinction en masse des especes
(Екоубийство. Кратка история на масовото
отмиране на видовете), Parangon, Lyon, 2004.
НОЕМВРИ 2005
Шейсет години (не) разпространение на ядрените оръжия ОТ ЖОРЖ
ЛЬО ГЕЛТ, Техеран претендира за правото си на ядрена енергия за
граждански цели ОТ САЙРЪС САФДАРИ, Европа - равнис по САЩ! ОТ
КАРОЛИН ПЕЛ
СТРАНИЦИ 24-25
Счетоводство по мярка на акционерите ОТ ЖАК РИШАР
СТРАНИЦИ 26-27
Французойки, жертви на чуждестранно лично право ОТ МАРИНА ДА
СИЛВА, В лабиринта на френските закони ОТ ЕДВИГЕ РЮД-АНТОАН
СТРАНИЦА 29
Екофашизъм и екодемокрация ОТ СЕРЖ ЛАТУШ
СТРАНИЦА 30
Уроци от мрака - три текста от Хуан Гойтисоло, Ги Скарпета и
Милан Кундера
СТРАНИЦА 31
Рецензии
Документ
Категория
Типовые договоры
Просмотров
884
Размер файла
4 915 Кб
Теги
1/--страниц
Пожаловаться на содержимое документа